mobile-version-icon1 rss-icon facebook-icon tweet-icon google-icon
  • Tag Yourself
    Tag Yourself

    Отбележете себе си или свой приятел в специалната ни концертна Facebook галерия

2019
August
31
2019
September
07
2019
September
11
2019
September
12
2019
September
13
2019
September
14
2019
September
22
2019
September
27
2019
October
07
2019
October
16
TMB-SEAL-01 Тук можете да прочетете последните 5 ревюта публикувани в www.todaysmetal.com
За още яки ревюта можете да посетите самият сайт
Any Given Day - Overpower »»
ЖАНР: Modern Metal/Metalcore
ОТ/Д: Германия | 15.03.2019
ЛЕЙБЪЛ: Arising Empire
ОТНЕМА: ~42 минути

Ако има вокалист на света, който да изглежда overpowered и да прилича на персонаж, когото бих избрал във всяка 90-арска аркадна игра, това е Денис от Any Given Day. Пичът е не само мега нацепена батка, на чиято физика би завидял всеки бургаски сотаджия (хората се бъзикат, че и брадата му има мускули, че има мускули на места, където другите хора нямат места и прочие), но има и два типа зверски добри вокали - и екстремни, и чисти. Около него пък ври и кипи от тежки китари и брейкдауни, а същевременно групата израства все повече, благодарение на естествения хормон на растежа, наречен "постоянство". И да, през цялото ревю ще пускам ужасно лоши фитнес препратки, пригответе се!

Качваме се на бягащата пътека (предупредих ви) със "Start Over" и моментално почваме да удряме боксовата круша с тежки китарни тупаници и супер мелодичен припев, за да е ясно от самото начало, че този албум ще е колкото тежък, толкова и мелодичен. Досущ като добра тренировка - колкото тежка, толкова и освежаваща. В същия дух са и синглите "Loveless" и "Savior", но колкото и да ги харесвам, следващата "Taking Over Me" просто ги отвява напълно. Скоростта, агресията, електрониката, унищожителният ритъм, мелодичният припев - всичко в тази песен е на 12-а степен от 10 възможни, майко мила! Трак е много подходящ и за съркъл пит - независимо дали завъртян от хора пред сцена или от лъжица в протеинов шейк.

Знаем, че на Денис му се отдават баладите още от Butterfly Coma и "Lonewolf" тук не е изключение - първата балада идва навреме и е достатъчно тежка, че да не я оплюя, както правя с 90% от баладите по света. Връщаме се към агресивното звучене и зверските ревове моментално с "Devil Inside" и минаваме към малко по-алтърнатив звучене със следващата "Sure To Fall", но следващият голям хит тепърва предстои - и това е "In Deafening Silence"! Скоростна, тежка и с донякъде изненадващо вокално включване от другия Денис в групата (китаристът), парчето като нищо може да бъде следващият сингъл. "Whatever It Takes" започва офанзивата към финала с мачкащи насечени рифове и пореден мега мелодичен припев, а "Fear" успокоява темпото като за предпоследно, явявайки се нещо като втора балада, макар че и в нея не липсват тежки изблици. За финал е оставена "Never Surrender", която, ако беше с 80% по-лека, щеше да е приятен пънк рок трак, но с Any Given Day звученето, отива на съвсем друго ниво.

Any Given Day надграждат постигнатото през годините
със завидно постоянство - още нещо, което лесно може да съпоставим с тренировките. "Overpower" е първият им албум с новия им лейбъл, а добрият мениджмънт като нищо ще им осигури нови фенове, защото в последно време се усеща протеинов глад за качествен метълкор. Затова, ако си падате по тежък и мелодичен модерен метъл и 100% суроватъчен mass gain метълкор, или просто търсите с какво да си раздвижите метълболизма, за да влезете във форма за топлите месец - трудно ще намерите по-добро решение от идващия точно навреме за пролетта "Overpower".
 
+ + + + +
Изключително впечатляващ, но и плавен контраст между агресия и мелодия.
Още по-изчистено и втежнено звучене с акцент върху китарния звук.
Денис е просто страхотен вокалист, към който няма как да имаш забележки. 

- - - - -
По някое време се усеща малко еднообразие.
И да има други - ще ме е страх да ги кажа, пък и не съм тренирал много тая зима...

IF YOU LIKE
Bury Tomorrow, KSE, AILD, Ready Set Fall, The Unguided, Caliban, Bad Wolves, The Sorrow, 5FDP, DBA и др.

Автор: Testset
[8.5/10]
 


Read more...
To The Rats And Wolves - Cheap Love »»
ЖАНР: Pop Metal/Trancecore
ОТ/Д: Германия | 22.02.2019
ЛЕЙБЪЛ: Arising Empire
ОТНЕМА: ~40 минути

TTRAW бързо придобиха популярност със смесица от мелодичен метълкор и електроника, но днес тотално завиват в посока "поп метъл" с новия си албум. Е, още от обложката се очакваше, но сега мога да потвърдя официално - "Cheap Love" е доста, доста "поп". И това не е непременно нещо лошо - но дали е и добро?

По-големият проблем от засилените поп-влияния, е че този албум вече сме го чували от една друга група, която вече поузря, но правеше същата музика в началото - Eskimo Callboy. Това обаче не пречи на "Cheap Love" да има своите силни страни - поне в реториката на жанра. Големият хит в него бива изстрелян в самото начало (виж видеото долу) и признавам, че го въртях много поредни пъти. Следващата "Therapy" пък почва горе-долу като песен на Поли Генова (сериозно) и щеше да е чист поп трак, ако не бяха китарите в припева. Единият вокалист (Нико Саллах) пък показва умения като достоен финалист на шоу за певчески таланти. "All the Things" е в подобен дух, но с малко повече китари, докато "Never Stop" започва като песен на шведски диджей, преминава в агресивен транскор и рязко сменя посоката с учудващо хитов припев.

След скучната "Friendz" идва ново крайно решение - "Look What You Made Us Do", в която групата май обяснява "що така" с промяната в звученето. А тук то е наистина крайно - представете си куплет в стил "Pitbull", припев в стил "Bon Jovi" и транскор финал в стил "Crossfaith". Хора, странно е... но да продължим натам с ужасното поп-рокче "True", където мъката допълва Тревър от Our Last Night. Вярно, по някое време се включва и екстремният вокалист Дикси Ву, колкото да напомни, че го чуваме рядко и че вокалите му са ужасно озвучени, сякаш ги е записвал у тях и ги е пратил на 128-килобитово MP3 за крайния микс. Вторият сингъл "Цуре"... пардон, "Cure", също не блести с нещо впечатляващо или шокиращо - просто песен, съчетаваща поп и метъл с впечатляващ неуспех. Пътешествието към финала започва със звучащата като летен хит за всички, които имат басейн в задния двор "Famous", минава през тежичката "B.I.C.", която ни напомня как щеше да е хубаво да звучи този албум като цяло, и завършва с подходящата за поп хит "Down".

Има няколко извода, които можем да си направим от този албум на TTRAW. Първият е, че решението им да преминат в този жанр е закъсняло (тази музика можеше да шокира някого през 2010-а, но не и днес), лошо и най-вече тъжно. Подобни албуми се издават от отчаяние и обикновено са последни преди разпадането (питайте Abandon All Ships), затова, колкото и широко да съм скроен, не мога да приема промяната като положителна. В албума има 2-3 доста готини песни, а останалото е някакъв отчаян опит за "шок" звучене, чиято шокираща сила е по-слаба от тази на вълнения пуловер на баба ви. Друг извод е, че тази група би могла да има успех като чист поп. Сериозно, половината песни в този албум можеха да са поп хитове, ако ги нямаше китарите, така че TTRAW спокойно можеха да се насочат натам и да не мъчат нито едната от двете аудитории с лоши опити да смесват метъл и поп по този сбъркан начин. Вокалистът Нико пък съвсем сериозно може да се замисли за солова кариера, тъй като има гласовите данни за целта. Отвъд всичко това - заглавният трак просто убива, а до него се нареждат "Never Stop" и "B.I.C." - останалото "става за веднъж", колкото да си каже човек "Баси контрастите!" и това е. Жалко, бяха си достатъчно яка група и без да минават чак към такива крайни извращения. Защото крайният резултат е албум, който сякаш е роден от оргията на Pitbull, Ариана Гранде, Поли Генова, Eskimo Callboy, His Statue Falls и Abandon All Ships. +1 за непукизма де.
 
+ + + + +
Няколко доста зарибяващи парчета, сред които заглавното е големият хит.
Чистите вокали на Нико Саллах са впечатляващо добри.
Непукизъм и огромни контрасти, каквито не се чуват всеки ден. 

- - - - -
Твърде много поп, братче... на места все едно слушам Pitbull...
Подобни смесици на метъл и поп се родиха и умряха в периода 2010-2012.
8 от 11 песни са доста wtf, и то не задължително в добрия смисъл.

IF YOU LIKE
Eskimo Callboy, Abandon All Ships, His Statue Falls, Helia, Issues, Crossfaith, Поли Генова и др.

Автор: Testset
[4/10]
 


Read more...
In Flames - I, The Mask »»
ЖАНР: Modern Metal
ОТ/Д: Швеция | 01.03.2019
ЛЕЙБЪЛ: Nuclear Blast
ОТНЕМА: ~51 минути

Последният албум на In Flames, който харесах, беше "Sounds of a Playground Fading". Не че нещо, но в "Siren Charms" групата звучеше изгубена, а "Battles" беше окей откъм композиции, но лошият звук и болшинството лесно забравими песни ми дойдоха в повече. Днес In Flames показват друго, далеч по-уверено лице, отново търсейки нови хоризонти, само че без да губят същността си в процеса.

Вероятно сте усетили, че Андерс звучи някак различно в новите сингли, нали? Това вероятно е следствие от факта, че фронтменът е взимал вокални уроци три пъти седмично, за да подобри гласа си и да достигне нови, по-високи тонове и като цяло - просто да бъде по-добър вокалист. Новите му умения влизат в употреба веднага и осезаемо освежават звученето, затова може би тук е редно да кажа - не очаквате "завръщане към корените", нали? Добре, защото иначе за поредна година ще се разочаровате. Но ако сте отворени към това In Flames да правят добър модерен метъл - "I, The Mask" може и да се окаже точният албум за вас.

Пуснатите предварително сингли ме подготвиха добре за това, което представлява този албум, затова не се учудих, когато откриващата "Voices" звучеше в сходен стил с тях. Тя разчита на типична инфлеймска рифовка (в духа на SOAPF) и старата формула "харш вокали в куплетите, супер мелодични чисти в припева). Бьорн Гелоте вкарва и едно соло, за да може картината да се изясни напълно, докато в далечния заден фон се дочува приятна електроника. Заглавната "I, The Mask" вдига оборотите, без да губи мелодичността, а "Call My Name" е поредният претендент за хит, който, честно казано, не знам защо не бе пуснат като сингъл, защото определено носи много хитов заряд, има страхотен припев и радва с жестока китарна работа. Припевът пък е толкова мелодичен и "алтърнатив", че направо напомня за Emil Bulls - и нямам нищо против това.

Големият хит в албума безспорно е "I am Above" и изборът ѝ за пилотен сингъл е точно решение, макар някои да не разбраха защо видеото включва само лицето на Мартин Валстрьом от "Mr. Robot" (и защо този факт е толкова як). Следващата "Follow Me" пък е първата балада в албума и започва с красив акустичен риф. Впоследствие се включват и тежки китари, а припевът блести с мелодичност, като в края даже се модулира с нота нагоре, с което си напомняме за вокалните уроци на Андерс. Противоречивата "This Is Our House" пък не се услади на коравите фенове, но ако изключим странните пънкарски възгласи в началото, песента си е доста, доста добра, а мелодичните вокали на Андерс са твърде зарибяващи, за да им мрънкаме.

Съвсем завиваме към алтърнатив с "We Will Remember", в която няма харш вокали и до известна степен звучи като здрав трак на Red. Някой може и да сбърчи вежди тук, но аз продължавам да нямам против, защото чистите вокали на Андерс наистина са по-добри от всякога. В "In This Life" също (почти) няма харш вокали, но нито това, нито бавничкото темпо отнемат от стойността ѝ. Песента е може би най-леката в целия албум, но ако погледнете отвъд това - е добре построена и като нищо ще си тананикате припева ѝ дори неволно. Тежестта и скоростта се завръщат с може би най-тежката песен в албума - "Burn", която съчетава тежки рифове и свръхмелодичен припев. "Deep Inside" пък изненадващо започва с... ориенталски мотив и риф, но след това преминава в нормален, китарно ориентиран алтърнатив метъл, в който тежкият ориенталски риф се намества повече от удобно - пореден моментално запомнящ се трак.

Към финала в средно до бавно темпо ни води постепенно разгръщата се "All the Pain", в която чуваме малко повече електроника от обикновено. Песента в никакъв случай не е типична за In Flames, но за пореден път - толкова добре е изпипана, че не мога да се оплача нито обективно, нито субективно. Закриващата "Stay With Me" пък е по-чист вид балада, започваща с акустичен, но типично инфлеймски риф и учудващо нежни вокали от Андерс. След 3 минути и половина се включват тежки китари и електроника, които правят звученето дори още по-мащабно, а от финалните крясъци на Андерс буквално можеш да настръхнеш. Да, песента ще се стори твърде лека за мнозина, но съм сигурен, че ще се превърне и в любима за дори повече хора. Още помня как едно време всички плюеха по "Metaphor", пък на мен и до днес ми е една от любимите песни в този и без това почти перфектен албум. Всъщност, точно така различен и смел беше и "Reroute To Remain" някога, заради което може би неведнъж си направих асоцииации между него и "I, The Mask".

Силата на In Flames винаги е била в това да бутат границите настрани и да правят неочаквани, смели, силни неща. Е, понякога не им се получава и прекрачването на границата се превръща в пропадане в пропаст ("Siren Charms"), но албуми като "Reroute To Remain" някога и "I, The Mask" сега правят стъпки към рязка промяна, но без от това да се губи духа на In Flames. "I, The Mask" е по-лек, по-алтернативен, по-мелодичен от познатото досега, но е неоспоримо In Flames. За разлика от разни други групи, които минават от тежка музика към поп и губят същността си (кхъм, BMTH), In Flames просто дават урок по еволюция и дори след толкова години на сцената продължават да се стремят към надграждане и самоусъвършенстване - нещо, с което твърде малко групи могат да се похвалят и или лежат на стари лаври, или тотално се продават на мейнстрийм сцената.

В крайна сметка "I, The Mask" е сравнително лек албум за In Flames стандартите, но пък кажи-речи всяка песен в него се откроява по някакъв начин - и това е от огромно значение. "I, The Mask" е различен от всичко друго не само на пазара като цяло, а и от всичко друго в дискографията на In Flames. И именно тук идва майсторството - разликата е само и единствено в детайлите, защото стабилната, вечно разпознаваема IF основа си е на мястото и просто няма как да сбъркаш групата. Майсторско изпълнение, на което ви препоръчвам да дадете шанс, дори да не си падате чак толкова по "леките" In Flames.
 
+ + + + +
Дори след толкова години In Flames доказват, че могат да се усъвършенстват, надграждат и еволюират.
Забележителна китарна работа и значително подобрен звук спрямо предния албум.
Изцяло ново ниво на вокални умения от страна на Андерс Фриден!
Зарибяващо, хитово мелодичен албум, пълен с емблематични инфлеймски рифове.
Почти всяка песен в този албум блести с нещо различно и спокойно можеше да е хитов сингъл.
Даже баладките са страшно добри, а знаете как ги третираме тук обикновено.
Целият албум е това, което "Battles" трябваше да бъде, но се проваляше на всяка стъпка. 

- - - - -
2-3 песни, които също не са лоши, но са някак... по-обикновени.
Вероятно ще се стори прекалено лек на много от феновете.

IF YOU LIKE
Engel, Soilwork, The Unguided, Emil Bulls, Raunchy, Dead by April, Killswitch Engage и др.

Автор: Testset
[9/10]
 


Read more...
Within Temptation - Resist »»
ЖАНР: Symphonic/Modern Metal
ОТ/Д: Холандия | 01.02.2019
ЛЕЙБЪЛ: Spinefarm Records
ОТНЕМА: ~48 минути

Таях надежди, че иначе отзивчивите Spinefarm ще ми пратят този албум предварително за ревю, но явно WT са твърде голяма група, пазеща предстоящите си релийзи. Е, вярно, албумът изтече около седмица предварително, ама... така става, като ни нямат доверие на нас, пък имат на когото не трябва. Но нищо - солта от моето недоволство няма да повлияе на това ревю. Просто исках да припомня, че ни има от 8 години, не сме лийкнали нищо и ми се ще лейбълите да ни имат малко повече доверие, защото знам, че четат тези ревюта.

Много вода изтече от "Hydra" насам, но групата се е нагодила добре към промените. Вече всяка втора група прави симфо метъл с дамски вокали, затова WT поеха отговорността да еволюират за пореден път и да направят нещо по-различно, макар и без да губят идентичността си (проблем, за който говорим твърде много напоследък). В "Resist" групата залага на мрачен, епичен и някак дистопично звучащ модерен метъл с много електроника. Албумът отваря с абсолютния хит "The Reckoning" с участието на Джакоби Шадикс (Papa Roach). Парчето звучи мащабно, епично и изключително силно, а всеки детайл в него е старателно изпипан. Електрониката пък удря със страшна сила и дава да се разбере, че ще бъде фактор и нататък из албума. Мрачното, епично, модерно и електронизирано звучене продължава със среднотемповата "Endless War" и "Raise Your Banner", където пък се включва Андерс Фриден от In Flames. Ролята на Андерс е твърда малка, но това не пречи на парчето да е поредният силен, епичен удар в албума. Друг абсолютен хит определено е "Supernova", чийто дебел електронен лид в началото директно сочи в посока "кибер метъл". Епичните мъжки хорове и оркестрации направо изпълват душата и превърнаха песента в личния ми фаворит в албума.

Знаех си, че е време да се случи нещо, което да ме накара да си кажа "Какво са си мислили?!" и така и стана. "Holy Ground" е трак, който звучи като поп хит, само че този път в лошия смисъл. На Шарон никак не ѝ отиват подобни речетативи, да не говорим пък за сдъвкването на думата "you" в "ya". Малко все едно слушам generic песен на Imagine Dragons, но с китари и гласа на Шарон. Приятното затишие с цигулките е единственото хубаво нещо в песента и, нарочно или не, някак напомня с няколко ноти за Чайковски и неговото "Лебедово езеро". Следващата "In Vain" пък не е лоша, но не е и нищо особено, поради което директно влиза в графата "просто още една песен от WT. Виж, баладата "Firelight" вече не може да се нарече "типична", но "не е лоша" ще е твърде голям комплимент за нея. Ужасният напев "у-о-уу", повтарящ се през почти цялото време директно бърка в мозъка, а провлаченото темпо и гост-вокалистът с нищо не помагат на ситуацията.

"Mad World" оправя моментално нещата със зарибяващ електронен риф, леко ориенталски брид и пореден голям, хитов припев - също един от фаворитите ми в албума. "Mercy Mirror" пък е по-добрата балада в албума, макар че не блести с кой знае какви открояващи се решения. За финал е оставена 6-минутната "Trophy Hunter", която започва със здрав, тежък риф, добре уплътнен с ниска електроника куплет и насечени китари, водещи към поредния голям припев. Тук разликата е само, че куплетите звучат по-хитово от припева. Сериозно, адски добре са ги направили! Електронният бреукдаун малко преди края пък е едно от най-готините неща в този и без това готин албум с подобаващо епичен финал.

"Resist" показва едно свръхмодерно лице на Within Temptation, което надали ще се хареса на старите фенове, които ги помнят още от времето, когато правеха ефирен симфо метъл, а Шарон усилено размахваше ръце из клиповете им. Да, Within Temptation звучат много различно спрямо това, което бяха преди 15-ина години, но това не пречи на "Resist" да е обективно добър албум с великолепна, свръхмодерна продукция и епично, мащабно звучене. Вече е въпрос на субективна преценка дали това ви допада или не, както и кои точно песни в него ще бъдат по вашия вкус. Но фактът остава - "Resist" е един чудесно изпипан албум. И ако нямаше толкова очевидно компромисни тракове в него, оценката му от мен щеше да е дори още по-висока.
 
+ + + + +
Убийствено добра продукция, страхотен модерен саунд, супер мащабно звучене.
Епичен, дистопичен, модерен, мелодичен, хитов, зарибяващ.
Осезаема еволюция в звученето, без да се губи идентичността на групата.
Няколко абсолютни хита, които безспорно ще мачкат и на живо. 

- - - - -
1-2 съвсем слаби трака и още толкова, които са просто... неоткрояващи се.

IF YOU LIKE
Lacuna Coil, Beyond The Black, Amaranthe, Delain, Nightwish, Epica, Starset, Kamelot и др. и др.

Автор: Testset
[8/10]
 


Read more...
Rhapsody of Fire - The Eighth Mountain »»
ЖАНР: Power Metal
ОТ/Д: Италия | 22.02.2019
ЛЕЙБЪЛ: AFM
ОТНЕМА: ~65 минути

Rhapsody of Fire е все по-малко Rhapsody, но това не пречи на Алекс Старополи и компания да поддържат пауър метъл духа жив, при това с нов вокалист. Мястото зад микрофона зае Джакомо Воли, чийто глас пасва идеално на музиката на RoF, която пък може и да не е епично кинематична като тази на вече несъществуващите Luca Turilli's Rhapsody, но определено ще се понрави на феновете на добрия стар неокласически симфо пауър метъл. А като прибавим, че за този албум са ползвани и услугите на симфоничния оркестър на БНР, "The Eighth Mountain" става с дори още една идея по-любопитен за нас.

Началото на албума нямаше как да е по-обещаващо - след интрото ни връхлита лавина от три скоростни симфо пауър композиции - агресивната "Seven Heroic Deeds", отвяващата с двойни каси и китарни сола "Master of Piece" и надъхващо бойната "Rain of Fury". "White Wizard" успокоява нещата със средно темпо, а "Warrior Heart" е балада със средновековни инструменти, с което леко напомня за Elvenking. След кратката "почивка" идва време за нови дози епичен пауър метъл с "The Courage to Forgive", която стъпва тежко със своите старт/стоп рифове, подкрепени от епични оркестрации и хорове. Следва близо 10-минутният епос "March Against the Tyrant", с който, ако бяха по-мързеливи, RoF спокойно можеха и да за крият албума.

Но не! Следва още от това, в което групата се чувства в свои води - мелодичен пауър метъл, с налягащите двете каси "Clash of Time" и "The Legend Goes On", героично бавния подход към финала с "The Wind, The Rain & The Moon" и финалният 11-минутен епос с "Tales of a Hero's Faith". Това е и най-разнообразната, най-изпипана композиция в албума, в която може да се чуе всичко - смени на темпото, оркестрации, хорове, мелодични части, че даже и малко "зли" харш вокали от блестящо справящия се нов фронтмен Джакомо. Самият сър Кристофър Лий (RIP) пък се включва към 8-ата минута, за да ни разкаже с епичния си глас история за едно унищожено, но възродено впоследствие човечество. Честно, никога не съм обичал, когато в песен се включи разказвач, но гласът на сър Кристофър Лий буквално ме накара да настръхна.

"The Eighth Mountain" е неочаквано (за мен) як албум на Rhapsody of Fire. Признавам, че бях скептично настроен покрай всичките промени в групата в последните години и може би затова изненадата беше толкова приятна. Даже вече няма значение, че зад тази музика стои името Rhapsody - и дебютен албум да им беше, пак щях да съм повече от доволен. И как да не съм?! Кой пауър метъл фен не обича скоростни композиции и епични оркестрации, още повече когато последните са "родно производство"?! Е, не е като да няма и проблеми, разбира се. Основен такъв, например, е този, че някои от композициите твърде много си приличат заради сходното темпо и употребените в тях похвати, но тук вече навлизаме с един крак в зоната на белите кахъри. В крайна сметка "The Eighth Mountain" звучи свежо, епично, надъхващо, мелодично, стабилно, уверено и категорично силно - от какво точно да недоволствам?
 
+ + + + +
Ударен, скоростен, мелодичен, надъхващ и епичен.
Усещане за завръщане към класическото Rhapsody звучене.
Балансирани, живи оркестрации, изсвирени от симфоничния оркестър на БНР.
Много професионализъм и умения, показвани от всеки от музикантите.
Макар и да останаха леко извън големите прожектори, а и с нов вокалист, RoF държат ниво.

- - - - -
Няколко малко по-еднообразни, приличащи си една с друга композиции.
1-2 песни, които не се вписват особено добре в цялостната концепция.

IF YOU LIKE
Hammerfall, Angra, Dark Moor, Magic Kingdom, Avantasia, Dragonforce, Helloween, Elvenking и др.

Автор: Testset
[8/10]
 


Read more...
Avantasia - Moonglow »»
ЖАНР: Heavy Metal/Rock Opera
ОТ/Д: Германия | 15.02.2019
ЛЕЙБЪЛ: Nuclear Blast
ОТНЕМА: ~67 минути

Предполага се, че носталгията по метъл операта вече трябва да е отминала, но аз продължавам да съм сред хората, които живеят с мисълта, че след почти 20 години Avantasia пак ще направят нещо ново в този стил. Е, нека разсеем съмненията - "Moonglow" не е метъл опера - и това не е изненада. Но пък е... рок опера. Странно позитивна, мажорна и, ако трябва да ползвам езика на старите квартални трашъри, обясняващи защо не ходят на концерти на Helloween - "това е хепи метъл бе". Но, признавам, аз вече очаквах нещо такова, макар и в един от тийзърите за миг да се подлъгах, че това ще е пауър метъл албум. Реално тийзът е от единствената песен в албума, която е пауър метъл. Но всичко по реда си.

Отсега казвам, че няма да мрънкам, задето албумът не покрива очакванията ми за пауър метъл - Тобиас Замет си знае какво прави. Не обещавам, обаче, че няма да мрънкам за други неща. Като например за откриващата, 10-минутна "Ghost in the Moon", която наистина звучи като Дисни рок опера - толкова позитивно, че чак сладникаво. Песента е страхотно построена, детайлно изпипана и все пак оставя едно такова чувство, че съм изгълтал туба кленов сироп на екс. Началото на "Book of Shadows" вече повече прилича на Avantasia и сякаш китарите се включват за пръв път чак тук. Във втория куплет се появяват Рони Аткинс, Ханзи Кюрш, Йорн Ланде и изненадващо за мен - Миле Петроца, покрай чиято караница върху микрофона песента придоби сериозни траш измерения. Великолепна колаборация между гигантски имена, които иначе трудно бихме си представили заедно на едно място (най-вече с Миле Петроца).

Още третата песен в албума обаче е балада - твърде рано за такава, но явно Тобиас не е имал търпение да чуем гласа на Кендис Найт. Покрай нея "Moonglow" носи някак Nightwsih-ски вайб, а особено пък с припева е лесно да определим влиянието и като такова от ерата с Анет. И ако една 4-минутна балада не е била достатъчна, веднага след нея идва 11-минутна такава - "The Raven Child". Тобиас има афинитет към епичните, свръхдълги песни, особено когато в тях пеят Ханзи и Йорн, но това също не е изненада. Ако трябва да съм честен, дори да оценявам епичността на композицията, тя започна да се откроява с нещо наистина яко чак към 8-ата си минута, когато реално спря и да е просто дълга балада с гости. Съжалявам, че го казвам, сериозно, чак ми е гузно, че не харесах първите 8 минути, но наистина не ме изненадаха с нищо в тях.

"Starlight" почва обещаващо с динамичен ритъм и готини синтове, но всичко това рязко изчезва и бива заменено от още мажорно, позитивно, сладникаво настроение, включително в припева. Песента, в крайна сметка не е лоша, но можеше да е много по-добра. Следва нова балада с "Invincible", този път с участието на Джоф Тейт, който остава зад микрофона и в дългата 7:30 минути "Alchemy". Там, разгеле, удря един по-метълски риф в началото и въпреки поредния хепи припев, тук позитивизмът и сладникавостта са идеално балансирани. С почти същата дължина се откроява и следващата "The Piper at the Gates of Dawn", където до Замет, Аткинс, Ланде и Тейт се присъединяват още Ерик Мартин и Боб Кейтли. Ритъмът напомня малко за пауър метъл, но прекалената сладникавост продължава да е много странен и объркващ фактор за мен. Нищо против позитивизма, но тук е в количества, които съм виждал само от мормоните на улицата, които току-що са чули благата дума. Окей, разбрахме, позитивно е, ама чак е странно, съжалявам. Следващата "Lavender" (що за име на метъл песен?!) пък продължава в същия "Дисни рок опера" дух.

Едно от най-хубавите неща в албума се случва в "Requiem For a Dream", която не просто е пауър метъл песен, а пауър метъл песен с гласа на Михаел Киске! Да, определено имахме нужда и от пауър метъл, и от бас сола, и от хелоуински рифове. Нямаше да се оплачем, ако бяха и повече, но хайде сега, нали обещах, че няма да мрънкам точно за това. Финалът на изданието, което получих за ревю, идва с учудващо свеж кавър на "Maniac" на Michael Sembello. И някак иронично, не звучи чак толкова сладникаво и позитивно, колкото много от другите парчета в албума. И май е време за цялост нов подход, че този зазвуча изтъркано.

Адски ми е гузно, че мрънкам върху труда на Тобиас, но няма как да си кривя душата. Да, знам, че не мога да изкомпозирам и две ноти от това, което може той, но тук аз съм фенът, който следи Avantasia от самото начало и не мога да кажа, че ще си пускам "Moonglow" особено често в бъдещето. Да, всичко в албума е детайлно изпипано, носи атмосфера, усеща се епичност, красота и си личи цялата емоция, която Тобиас е вложил във всяка нота, но... твърде е сладникав тоя албум бе, да му се не види! И толкова странно позитивен, че направо си представям как след миг Тобиас ще ми звънне на вратата с бяла риза, усмихнат до уши и ще ми даде брошура, в която да науча благата вест, че има нов албум на Avantasia. Схващам и цялата "ако Дисни анимацията за Камбанка имаше рок опера за саундтрак" идея, но не мисля, че точно това е стихията на Avantasia. Адски си харесах и няколко песни в албума, в които наистина се случват неща, които няма къде другаде да се случат, само че имам чувството, че Тобиас се е опитал да направи нещо толкова мащабно и приказно, че и сам не е могъл да се надскочи. Надявам се поне той да е доволен от крайния резултат и да продължава да твори това, което иска. Но поне аз този път ще си остана с няколкото готини песни и ще забравя бързо за всичко останало в приказно странния "Moonglow".
 
+ + + + +
Детайлно изпипан, епичен, изпълнен с атмосфера албум с "рок опера" звучене.
Кристално чист звук, next level клавишни, много свеж саунд като цяло.
Цяла плеяда страхотни вокалисти дават гласовете си из албума. 

- - - - -
Толкова мажорен, приповдигнат и позитивен, че чак е странно и дискомфортно.
С няколко ярки изключения - нищо кой знае какво ново, оригинално и впечатляващо.
Тобиас се задържа твърде много в комфортната си зона - май е време за нов подход.
Твърде много рок, твърде малко метъл.

IF YOU LIKE
Edguy, Helloween, Unisonic, Blind Guardian, Sonata Arctica, Masterplan, Pretty Maids, ЯR  и др.

Автор: Testset
[6.5/10]
 


Read more...
Beast In Black - From Hell With Love »»
ЖАНР: Power/Heavy/Disco Metal
ОТ/Д: Финландия | 08.02.2019
ЛЕЙБЪЛ: Nuclear Blast
ОТНЕМА: ~43 минути

Знам, че на Антон Кабанен никак не му е било приятно да откраднат идеята и труда му и да го изгонят от неговата собствена група, но не мога да отрека, че се радвам, че напусна Battle Beast (които вече нито са батъл, нито са бийст) и сформира Beast In Black, изля цялата си мотивация в този си нов проект и отвя тотално бившите си колеги (и целия интернет) с "Berserker". И ето, че сега на дневен ред е "From Hell With Love" - още от същото, само че още по-чийзи и още по-диско (във възможно най-добрия смисъл).

Отварящата "Cry Out For a Hero" е скоростно 80-арски хеви, което дори старите фенове на Judas биха одобрили. Още със следващата заглавна композиция обаче си идваме на думата с 80-арските диско клавишни и лепкав мелодичен припев. Вокалистът Янис Пападопулос показва диапазон и трудно достижими височини, а краткото китарно соло напомня за завидните такива от култовите хеви метъл години. Следват очевидният хит "Sweet True Lies", избиващата на епичен пиратски метъл "Repentless" и приличащата на саундтрак на аниме, но и супер зарибяваща "Die by the Blade". Точно в средата на албума идва и първата (и единствена) балада "Oceandeep", в която Янис вади на показ най-нежните си вокали. Добрата новина за тези като мен, които трудно се впечатляват от балади, е че следва още типичен BIB метъл в "Unlimited Sin", чийто припев "Unlimited sin, unlimited power!" отекваше в съзнанието ми дори часове по-късно.

С "True Believer" се раздвоих, защото хем е сред най-яките песни в албума, хем ужасно много напомня за "True Survivor" на Дейвид Хаслехоф от филма "Kung Fury". Честно, песента е почти същата и чак се чудя дали е нарочно или не, защото тая 80-арска sci-fi атмосфера и електроника е твърде сходна с онази от изпълнението на Hoff, че даже и текстът е много подобен. "This Is War" пък е песен, която бих определил само като "в духа на Sabaton", докато "Heart of Steel" ни връща във вече утъпканата диско метъл територия. Финалът "No Surrender" пък удря с класическо скоростно хеви начало и нон-стоп куфеене до последната секунда. Янис блести през цялото време, китарите режат въздуха с отвяващи сола, а клавишните носят просто страхотна, почти рокендролска атмосфера, за да се превърне песента в друг от албумните ми фаворити.

"From Hell With Love" е точно това, което сте очаквали от Beast In Black. Аз бих отишъл и по-далеч като кажа, че дори уцелих броя на компромисните композиции в него (и се оказах прав, поне по мои субективни сметки). Групата още е във вихъра си, а тази смесица на класическо хеви, модерен звук, 80-арски клавиши и композиции, звучащи като теми на японски анимации, продължава да звучи също толкова зарибяващо, колкото първия път, когато я чухме. Остава да чуем как са се справили и Battle Beast, но аз вече имам ясна идея кой от зверовете ще е победител в този задочен двубой. Подсказвам - този в черно ще да е.
 
+ + + + +
Най-добрият възможен 80-арски диско sci-fi хеви метъл през 2019-а.
Чуден пример как се носи 80-арски дух, без от това да страда качеството на звука.
Отличително добра китарна работа, супер свежарски синтове и вокалист с баси диапазона!
Зарибяващи припеви, цели хитови парчета, жестока атмосфера. 

- - - - -
Няколко лесно забравими парчета.
Диско влиянията и твърде високите вокали на Янис не са за всяко метъл ухо.
Цялото това "чийзи диско метъл" нещо малко натежава по някое време.

IF YOU LIKE
Judas Priest, Accept, Ghost, Battle Beast, Gloryhammer, Civil War, Bloodbound, Freedom Call, WASP и др.

Автор: Testset
[7.5/10]
 


Read more...
Digimortal - Создатель »»
ЖАНР: Industrial/Groove Metal
ОТ/Д: Русия | 26.01.2019
ЛЕЙБЪЛ: -
ОТНЕМА: ~55 минути

Малко руски групи останаха, които да слушам от толкова много време, а специално Digimortal си ги следя още от първия им албум "Необратимость", когато си бяха съвсем кибер метъл. Днес групата все още свири в сходен жанр, но с по-малко електроника, по-модерен звук, по-малко индъстриъл и повече груув.

"Создатель" е своеобразен аудио филм, който, ако съдя по доста бедния си руски, разказва за ранен войник в пост-апокалиптичното бъдеще, който води разговор с дете-робот, което му разяснява краха на човечеството. Музикално, най-тежката песен в албума идва още в самото начало и се нарича "Перемирие завершено". Мрачната "Система" блясва с клавишно соло и страхотни крясъци от Серж, аведнага след нея идва и хитовата "Новая эра", която е и моят личен фаворит в Создатель". Темпото постепенно пада в средата на албума и от средно в "Идеал" стига до бавничко в "Создатель" и напълно баладично в "Твои глаза". "В бой" връщата агресията на преден план със зъл риф, ревове и електронни лийдове. Мелодичната "Решай" идва като типичен предпоследен трак, за да ни подготви за епичния финал "Отпусти".

Не броя интрото и аутрото, защото те са по-скоро съответно трейлър и финални надписи, защото все пак идеята е, че този албум е и филм, който можеш да гледаш със затворени очи. И макар да нямам особени забележки, да откривам някакви фрапиращи грешки, или дори неоспоримо лоши моменти, не мога да кажа, че "Создатель" ще се задържи дълго в плейъра ми. Не че нещо, но този албум е в жанр, който, колкото и да ми харесва, не ми предлага нищо, което вече да не съм чувал от други европейски и презокеански банди. Със сигурност ще запомня няколко песни от него, начело с "Новая эра", но оттам нататък... нещата натежават с всичките диалози между войника и робо детето. Може би ако бяха в отделни тракове и имаше опция да ги махна след 1-2 слушания, за да не "гледам" филма всеки път, щом си пусна албума...?

Продължавам да харесвам и следя Digimortal и все още не мога да кажа, че са успели да ме разочароват някога. Но след този албум си пуснах "Кассиопея-А" и си припомних колко по-добре и по-новаторски може да звучи тази група. И пак - не че сега правят нещо лошо - просто са доказали, че могат и по-добре
 
+ + + + +
Готина концепция, добър звук, стабилност и постоянство в композициите.
Серж вади страшно добри крещящи и чисти вокали!
Учудващо яка електроника и здрави китарни и клавишни сола. 

- - - - -
Нищо кой знае колко изненадващо.
Темпото се губи твърде много в средата на албума.
Диалозите са интересни и завладяващи, но омръзват след 2 слушания.

IF YOU LIKE
Illidiance, Naily, Sybreed, Mnemic, Amatory, Fear Factory, Raunchy и др.

Автор: Testset
[7/10]
 


Read more...
Bring Me The Horizon - Amo »»
ЖАНР: Hipster Bullshit
ОТ/Д: Англия | 25.01.2019
ЛЕЙБЪЛ: RCA Records
ОТНЕМА: ~52 минути

Какво се случи с тая група? Къде сбъркахме? С какво заслужихме това? На "Amo" да не му липсва една буква, примерно R? Искат да си спомним каква музика пускаха някога в дискотека "Амор" в подлеза на НДК ли? Или пък "amo" е някакво смънкано хипстърско съкращение на "GuantanAmo", защото само там мога да си представя да съществува такъв музикален уотърбординг като крайна мярка за разпит на терористи:

- Признай къде са останалите от групировката!
- Няма да предам своите братя, хабаля хабаля!
- Тогава ще те измъчваме. Избери си - първата опция е да ти отрежем топките!
- Не, моля ви, само не тях, всичко друго, само не това!
- Добре тогава, ще ти пуснем "Mother Tongue" на repeat!
- ... първо лявата, ако може *събува си гащите*.


Касапска вазектомия (извършена в мазето на ямболска месарница от бай Стамат, изпълняващ bird box challenge), всъщност, е едно от възможните обяснения за това, което се случва с BMTH. Не че и преди не бяха претенциозни хипари (особено пък Оли), но поне в албуми като "Sempiternal" показаха, че могат да правят зверски добри неща. А сега звучат толкова скопени, че се чудя - в тази група останали ли са музиканти освен Оли и оня псевдоарт психар с мъртвешкия поглед, дето дойде 2012-а? Защото ако са - не си личи.

Нека е ясно - "Amo" няма нищо общо с BMTH. Това е по-скоро бромантичният поп-денс проект на Оли и Джордан и не го казвам, щото съм много корав метълист - просто така звучи. Още отварящата "I Apologize If You Feel Something" започва сякаш се опитвам неуспешно да се свържа по скайп. Нямаше пък да повярвам, ако някой ми беше казал, че предрусалата хипи изгъзица "Mantra" ще бъде сред най-тежките песен в албума, но след като чух остатъка - вече не знам в какво да вярвам. Следващата "Nihilist Blues" е чиста проба транс/EDM, а "In the Dark" е нещо като лоша колаборация между Джъстин Бийбър и Red Hot Chili Peppers. "Wonderful Life" реално е най-тежката песен в албума и дори съдържа китари, тъй като явно иначе Дани Филт е нямало да се навие да пазарува из малоумния ѝ клип. Китарите обаче не спасяват положението.

Първото фалшиво дъно се достига с брейк диарията "Ouch" и претенциозно изплякалата "Medicine". "Sugar Honey Ice & Tea" пък напомня, че в тая група още има музиканти, които да си докосват инструментите веднъж на всеки половин час - досущ като 13-годишните тийнове, които очевидно са таргета на тази музика. Ново дъно се достига с мъмбъл рапа "Why You Gotta Kick Me When I'm Down?", клубната хемисферектомия "Fresh Bruises" и поп-близалката "Mother Tongue", фючъринг Едип. И нека заглавието на "Heavy Metal" не ви подлъгва - песента не е хеви метъл. Има китари, но в основата си е рап и недъгав бийтбокс, сякаш някой е записвал как Скилър и Печенката люпят семки. Парчето е подигравка с феновете, които чакат метъл от BMTH, където Оли и компания ви обясняват като на идиоти, че вече са "над нещата", че са много узрели, че метълът е детиснка работа и сходни хипарски простотии, от които смърди на евтино наргиле, леки наркотици и тежка липса на образование. Я някой да му хвърли две ампули кетамин на момчето...

Заглавието на финалната "I Don't Know What To Say" е идеално за целия този албум - 6 минути, в които тази група ни доказва, че няма нищо за казване и затова се е насочила към правенето на мейнстрийм боклук, че с тоя Brexit лирата падна и кой знае колко е поскъпнало LSD-то, та трябват кинти, че иначе зор и креативна дупка, брат ми. Но пък няма лошо и ако ви харесва, наистина. Ще обясните на хората неща като "Ми като не ти харесва, не ги слушай", "Те пълнят арени, а ти не", "Те са артисти и ги подкрепям независимо какво правят" и "Вие им завиждате" и всичко ще е наред, ще спечелите всеки аргумент. И не го казвам като бъзик даже - наистина никой не може да ви каже нищо, ако продължавате да ги харесвате, макар да се превърнаха точно в това, което ние, като фенове на тежката музика, се опитваме да избегнем. Това е все едно утре любимата ми марка шоколад да спре да го произвежда и да почне да слага зелени маслини в опаковките. Може и да прежалиш промяната, ако харесваш зелени маслини, но иначе - трудно.

Наистина, няма нищо лошо в това да харесвате този албум и тази музика! Но пък няма и нищо хубаво.
 
+ + + + +
Веднъж за няколко секунди една китара звучи добре, а Оли крясва за половин секунда.
Предвидливо не си направих преордър.
Имам телешки стек за вечеря. 

- - - - -
Целият този албум е обида към феновете, вложили средства и емоции в името BMTH.
Претенциозен мейнстрийм поп и щедри дози от всичко от най-лошото, което залива радиата днес.
Вече ме е страх да си правя преордъри :-(

IF YOU LIKE
Justin Bieber (сериозно), Selena Gomez, Ed Sheeran, Drake, 21 Pilots, 21 Savage, Post Malone и др.

Автор: Testset
[0/10]
 


Read more...
ИНТЕРВЮ: Деро от Oomph! »»

Като бесен фен на Oomph! от около 15 години насам, ми беше трудно да повярвам, че ще разговарям лично с Деро по телефона за интервю за моята малка медия. Още по-трудно беше да не съм развълнуван, да не сричам и да не заеквам, но най-малко очаквах разговорът да протече... така. Отредените ни от лейбъла 20 минути се превърнаха в 45, за пръв път в кариерата ми на журналист ми свършиха подготвените въпроси, а разговорът, който започна с темата за новия им албум "Ritual", премина в размишления за войната, геополитиката, емиграцията, бежанците, диктатурата, политическата коректност и какво ли още не! Вижте сега за какво си говорихме с Деро в 10 сутринта, докато той даваше едва второто си (май-май) интервю за българска медия изобщо. Приятно четене!
 
TMB: Здрасти, Деро! Разкажи ми, моля те, малко повече за "Ritual" - какво се крие зад заглавието и откъде дойде идеята за него?
Деро: Искахме да пренесем всички позитивни емоции от последното ни турне в Русия и влязохме в студиото точно след турнето. В следващите 3-4 седмици с Флукс и Крап оформихме 80% от албума. Искахме да звучи така, сякаш сме го композирали на сцената. Колкото до заглавието - искахме да е възможно най-мистериозeн и многостранен по отношение на интерпретацията. Колкото до заглавието - то е, защото светът е пълен с ритуали, а и ние като музиканти правим ритуали всяка вечер - преди да излезем на сцената се прегръщаме и казваме "Добър апетит!", това е нашият ритуал. Всяко общество има своите ритуали. Някои от тях са необходими, други са старомодни и пречат на обществото да израсне, други са опасни, с ритуални убийства. Има доста ритуали по света и харесваме факта, че това заглавие е мрачно, мистериозно и многозначително.

Точно като самия албум, бих казал.
Благодаря ти! Да, мисля, че си отива с новите песни. Нарочно нямаме песен "Ritual" в албума, но пък думата съществува почти във всеки език - немски, английски...

... включително и в българския.
Ето, именно - и това е страхотно, защото е заглавие, което всеки може да разбере.

Добре, няма заглавна песен "Ritual", но коя ти е любимата песен от албума, лично на теб?
Зависи от настроението ми. Има много емоции в този албум, затова ако се чувствам агресивен - предпочитам едни песни, ако съм тъжен и меланхоличен - други. Наистина зависи. Нямам любима песен, но мисля, че поне 4-5 песни от албума ще бъдат свирени на живо следващото ни турне, затова те явно ще ни бъдат любимите. Иначе е трудно да се каже, защото бебето ни е цяло, ако избера една песен, ще е все едно да кажа, че харесвам само десния крак на бебето.

Това е може би най-тежкия ви албум в последните 20 години, защо решихте да втежните звука?

Просто беше време. Не сме го планирали така, правим албумите в зависимост от това как се чувстваме. Никога не мислим какво ще харесат феновете и медиите, защото иначе ще предадем и себе си, и феновете. Трябва да сме автентични и да не се притесняваме да си покажем емоциите, винаги сме вярвали в това. Този път сме по-агресивни от обикновено, може би заради нещата, които се случват по света.

Наистина звучиш доста ядосан в някои песни. Какво те ядосва най-много в наши дни?
Има толкова неща, които те побъркват, ядосват и те правят агресивен. Хората бързат да разрушат света. Ние сме най-голямата заплаха за природата. Не бихме могли да напишем любовна песен за човека.

Затова ли написахте "Kein Liebesslied"?
Именно! Ако майката природа беше написала песен за човека, щеше да я кръсти така.


Друга песен, за чието послание се чудех, е "TRRR FCKN HTLR" - какво искате да кажете в нея?
Струва ми се, че има три теми в света, които явно са най-интересни за хората. Влизаш в интернет, в политически форуми, арт форуми, YouTube видеа, поглеждаш коментарите и виждаш, че има само три важни теми за хората - тероризъм, порнография и нацисти. Странно е, че тези три теми карат интернет света да се върти. Винаги съм се надявал, че светът е по-разнообразен.

Може би защото това са темите в масовите медии и това виждаш, като си пуснеш телевизора?
Точно така! По телевизията, вестниците, интернет - само тези три теми се въртят. Особено тероризмът, който заплашва целия свят и си има причина за това - Западният свят имаше влияние върху Близкия Изток, а там също показаха безотговорност, разчитаха си на петрола и не развиха икономика, образование, просвета - каквото и да е, за да израснат като общества.

Мнозина биха казали, че тези твои думи не са "политически коректни". Според теб свободата на словото и политическата коректност могат ли да съществуват на едно място?
Не. Те се изключват взаимно. Политическата коректност е чумата на модерния свят, особено патологичната политкоректност. Има нов призрак в свободния западен свят, който е заел формата на морална диктатура, което е много опасно за всяка демокрация и изобщо не ми харесва. За да предотвратим загубата на демокрацията си, трябва да казваме неудобните истини, да дискутираме, да задаваме неудобни въпроси. Това е от изключителна важност за всяка демокрация. И все по-често някакви хора се самопровъзгласяват за притежатели на единствената морална истина и не позволяват различни мнения, а това е много опасно. Демокрацията има нужда от различни мнения, а не само от едно. Сега всичко е черно и бяло - или си добър човек, или си нацист, дотам стигнахме. А има толкова много нюанси между черното и бялото! Аз, например, виждам едностранна, неконтролируема миграция на един вид култура в Германия и цяла Европа. Това прави ли ме нацист? Не мисля.

Виждаш излишна толерантност към нетолерантна култура?
Да, абсолютно! А е толкова опасно да си толерантен към нетолерантността! А ако си такъв, директно застрашаваш свободата на словото, а впоследствие - и демокрацията като цяло.

Предполагах, че "Europa" е песен по този повод. Как виждаш ти бъдещето на Европа?
Много критично. В Европа постоянно е имало войни преди създаването на ЕС - тогава решаваме да си се доверим, вместо да воюваме. 74 години живеем в мир, защото сме си се доверили. Но днес правителствата ни заплашват този мир с едностранна, неконтролируема, масова миграция от една-единствена култура, която не изглежда съвместима с нашия начин на живот. И имаме нужда да го обсъдим, да си зададем въпроса дали не трябва да има лимит на тази миграция, дали да не пуснем да мигрират и хора от други култури. А аз не признавам нито един радикален отговор на този въпрос. Аз съм за демократично решение.

Ще обиколите въпросната Европа с турне през март и за да върна въпроса към музиката ще те питам - какво ще слушаш, докато си в турбуса?
Уау, това е добър въпрос. Мисля, че ще има по-малко музика там. Ако цял ден се занимаваш с музика, гледаш да я избегнеш в автобуса. Там е по-скоро време за филми и четене.

Какви книги обичаш?
Научни, книги за религия, икономика, политика, средновековни романи, криминални романи. А ако ще слушам музика - ще е класическа музика или джаз, защото е много различно от това, което правим на сцената.

На кой друг език, освен на немски, бихте записали песен? Някога имахте няколк она английски.
След толкова години правене на музика осъзнах, че най-добре се изразявам на родния си език. Английският звучи добре и е музикален език, перфектен за музика, но немският наистина си отива с тежката музика, с тези рифове. Но бих си се представил да пея и на други езици, само че трябва да съм опитен в тях, че иначе ще стане комедия без да искам. Опитах се да пея на руски и беше много хубаво изживяване.

Ако имаше възможност да включиш когото си пожелаеш в песен на Oomph! - кого би включил?
Бьорк. Защото я оценявам високо и обожавам вече 30 години. Адски много харесвам Бьорк!

30 години, горе-долу откакто съществува Oomph!, което ме кара да се замисля - как се поддържа тази машина, особено пък без промени в състава, как запазвате връзката си?

Оу, трябва да си много толерантен. Но не и към нетолерантността, хаха! Просто трябва да виждате добрите неща повече, отколкото лошите. Това е целта във всяка връзка. Ако има нещо хубаво, фокусирай се върху него. Ако няма - остави човека и търси другаде. Нужен е баланс между това да поддържате контакт и това да сте насаме, да има баланс между работата и личния живот.

Колко различни сте като хора днес, спрямо това, което бяхте преди 30 години?
Аз се променям постоянно, защото обичам да се уча и ще се уча, докато умра. Не ме е страх от промените. Трябва да се развиваме и нагаждаме според промените по света. Хората не могат да се скрият от промените като построят стена около себе си. Няма общество, което да е оцеляло, само защото е построило стена.

Кажи го на Доналд Тръмп, хаха.
Да! Виж, просто трябва да можем да се разбираме. Сложи 20 шимпанзета в една стая и те ще се избият. Сложи 20 човека в стая и всичко ще е наред. Не сме животни, можем да се разбираме помежду си, да комуникираме, да си помагаме, да работим заедно. Не харесвам идеята, че хората сме войнолюбиви. Да, има го в душите ни, но в нас има толкова много аспекти на доброто. Още гледам с надежда към бъдещето, макар че имаме нужда да подобрим много неща, за да го има изобщо.

Например?
Трябва да се борим със замърсяването, пренаселването и радикалните религиозни движения. Трябва да забраним продажбата на оръжия. Германия продава много оръжие, а после се чудим защо хората идват в Европа. Е, така става, когато продаваш оръжия, с които се дестаблизират цели региони, опустошават се държави и после се чудим защо хората не искат да живеят там и идват в Европа. Просто трябва да се борим с причините за масовата миграция. Само че и те трябва да си помогнат сами, да развият демокрация и да наблегнат на образованието, но само ако искат. Ако не искат - да ги оставим да си живеят както искат. Но аз съм изцяло против това да идват тук, да не харесват начина, по който живеем ние и да искат ние да се нагодим към тях. За мен това е престъпление.

Като живеещ в Германия - какви последствия от неконтролируемата имиграция виждаш ти?

Ами, в момента в Германия в градове като Франкфурт 75% от децата под 6 години са деца с имигрантски произход. Сходно е положението и в градове като Щутгарт, Берлин, Дуйсбург. Затова трябва да мислим критично. Да, държава като Германия трябва да позволява миграция, но едно правителство има отговорност най-напред към своите граждани, а не само към мигрантите и бежанците.

Не те ли е страх, че в Германия несправянето с проблема с миграцията може да  доведе на власт партии с крайни националистически възгледи?
Разбира се, това ще се случи из цяла Европа. Не го искам, не харесвам този факт, страх ме е от вижданията на тези хора, но най-вероятно ще стане така. Грубите, бързи и огромни промени във всяко общество издигат екстремистите нагоре. Трябва да се справим с екстремните виждания на крайнодесните и крайнолевите, както и на религиозните екстремисти. Нашата свобода, демокрация и свобода на словото зависят от това и са нападани от всички страни!

Така е. България е на 111-о място в света по медийна свобода и свобода на словото, така че си е направо чудо, че изобщо водим този разговор с теб.
Хахаха, да. Сигурно в момента ни слушат и опитват да цензурират. Здравей, Гестапо!

Щом всичко това се случва в демократична Германия, мислиш ли, че има друга, по-добра политическа система от демокрацията?
Няма перфектна система. Експериментирали сме с всичко - социализъм, комунизъм, фашизъм, национал-социализъм, капитализъм, демокрация - и не мисля, че и демокрацията е перфектна. Има много неща, които могат да бъдат по-добри в нея. Но не мога да си представя различна съществуваща система, която бих предпочел. В общи линии в момента е най-поносимата система от всички лоши системи.

Уау, не очаквах този разговор да поеме в такава посока, но много се радвам, че стана така! Не си бях представял преди 15 години, че ще интервюирам Деро от Oomph! - камо ли пък, че ще говорим по такива въпроси. Последно, да питам, макар че знам, че не зависи от вас - можем ли да се надяваме някой ден да ви видим и в България?
Чувал съм толкова много хубави неща за България, разказвали са ми колко е красиво. Бих се радвал да я посетя, да се запозная с вашата култура, защото аз оценявам много различните култури. И затова не разбирам защо хората се опитват да направят всичко равно. Ако всичко е равно - няма да има различни култури. Оценявам различните хора, храна, музика, традиции. Те правят света интересен и... поносим. Ако всичко беше равно и всички ядяха само McDonalds, Burger King, KFC и Starbucks… опа, чакай - то ВЕЧЕ си е така. Нали разбираш? Ако всичко е една култура, една религия, един начин на живот, това знаеш ли какво ще е?

Какво?
Диктатура. Можеш да разпознаеш диктатурата по това, че се опитва да направи всички равни. Да изкорени разликите и да не ги приема. Но именно разликите правят света човешки. Докато не казваме "Аз съм по-добър от теб!", защото съм бял, германец, или де да знам - защото пенисът ми е по-дълъг от твоя - всичко ще е наред. Защото това са неща, за които не си отговорен. Не разбирам и хората, които са горди от държавата си, например. Да, могат да си обичат държавата, да оценяват културата и историята си, но аз мога да съм горд само от това, което сам съм направил. Не съм се направил сам германец и не съм си избрал цвета на кожата, косата и очите. Да се гордееш с подобни неща е жалко и срамно.

Адски много ти благодаря за това интервю, Деро! Успех с турнето! И чакам да се видим в България!
Аз ти благодаря! Чао!


Read more...
Oomph! - Ritual »»
ЖАНР: Industrial Metal/NDH
ОТ/Д: Германия | 18.01.2019
ЛЕЙБЪЛ: Napalm Records
ОТНЕМА: ~44 минути

Докато пиша това ревю, все още съм под влиянието на 45-минутното интервю, което проведох с Деро и за което нямам никакво търпение да ви разкажа, само че в отделен текст. И без това вече си бях направил заключенията за "Ritual", а разговорът ми с Деро само ме убеди още повече в тях.

"Ritual" е най-тежкият албум на Oomph! в последните 20-ина години, а може би и най-тежкият им изобщо, но засега няма да отивам толкова далеч. Човек обаче не би си казал така, ако слуша само сингъла и отварящ трак "Tausend Mann und ein Befehl", който за мен и най-слабият трак в целия албум, ако изобщо може да се каже, че в "Ritual" има слаби песни. С "Achtung! Achtung!" обаче си идваме сериозно на думата. Средното темпо, смазващите старт/стоп рифове, агресивните вокали на Деро и мрачният, но мелодичен припев буквално ме накараха да настръхна, пък някъде на 2:30 всичко утихна, а Деро само затананика с нисък глас основната мелодия на фона на звуците от музикална кутийка - майко мила, дотук добре! Следва ударният, агресивен сингъл "Kein Liebeslied", за който ще ви издам, че Деро каза в интервюто "Това би казала Природата на Човека, ако можеше да говори". Убийствените рифове, зарибяващият припев и новите нива на агресия превръщат песента в абсолютен хит, който неслучайно беше пуснат като първи сингъл.

С маршова стъпка, нова доза тежки насечени рифове и мелодичен припев идва "Trümmerkinder", а веднага след нея върви мрачната "Europa", в която гостува Крис Хармс от Lord of the Lost и за която си говорихме адски много в интервюто. Подсказвам - говорихме за бъдещето на Европа, мигрантската криза и какво ли още не. Слушах "Im Namen des Vaters" за пръв път докато ходех по заледената пътека към вкъщи и когато ме удари тоя ми ти зверски риф, направо ми идеше да изскубна близките електрически стълбове и да си ги разбия в главата, защото простото куфеене някак не ми стигаше - абсолютен бъдещ концертен хит, на който ще става меле, сигурен съм. "Das Schweigen der Lämmer" уби темпото, но и не блести с много, освен със спорадичните гърлени хрипове на Деро (нетипично тежко за него, ако познавате групата само след "Unrein").

Противоречия определено ще предизвика "TRRR FCKN HTLR", която е своеобразният шамар на Oomph! в лицето на политическата коректност, фалшивата толерантност и елементарността, заради която, по думи на Деро, целият свят се вълнува от три неща - терор, порнография и Хитлер (като нарицателно, не от самата личност). Самият трак е в духа на 90-арския индъстриъл метъл и включва изключително агресивна част към края си. "Phoenix aus der Asche" сваля леко темпото и блясва с един от най-мелодичните припеви в албума, а в края на "Lass die Beute frei" чуваме Деро да се... дере, което ми изпълни душата, тъй като не го познаваме точно като такъв тип метъл вокалист. За финал е оставена мрачната балада "Seine Seele", която е в по-познатия на феновете в последните години мрачен, леко готик стил.

Гледах на "XXV" като на тежък Oomph! албум, преди да чуя "Ritual". Е, сега, не чакайте дет метъл, но ако спомените ви от групата са от времето на "Gott ist ein Popstar" или дори от нещата от чутовно якия "Monster", се пригответе за доста по-мрачна, тежка и агресивна страна на Oomph! в "Ritual". И знам, че е напълно възможно да показвам пристрастия, но ако дам на "Ritual" по-малко, отколкото на "XXV" ще е един много жалък опит да се направя на строг и обективен, когато няма никакъв смисъл от това и когато толкова много съм куфял в тези 44 минути. И се озъртайте за интервюто ни с Деро!
 
+ + + + +
Един от най-тежките албуми на групата в кариерата им!
Убийствени, крайно разкуфяващи рифове и мелодични припеви.
Учудващо агресивни вокали от Деро, на когото хич не му личи, че гони 50.
Смел подход, много откровеност и ясни, директни послания.
Куп бъдещи концертни хитове. 

- - - - -
Мисля, че имаше и по-подходящи избори за сингъл от "Tausend Mann und ein Befehl".
Още 1-2 не толкова ударни и запомнящи се трака.

IF YOU LIKE
Rammstein, Eisbrecher, Megaherz, Unheilig, Stahlmann, Erdling, Lindemann, LOTL, Die Krupps, Ostfront и др.

Автор: Testset
[9/10]
 


Read more...
Soilwork - Verkligheten »»
ЖАНР: Melodic Death Metal
ОТ/Д: Швеция | 11.01.2019
ЛЕЙБЪЛ: Nuclear Blast
ОТНЕМА: ~50 минути

Честно, нямах никаква идея какво да очаквам от Soilwork. Четох обаче някъде как говорят за това, че вече не са първа младост, че животът си тече, че някои хора още знаят за тях само покрай "Stabbing the Drama", че други смятат, че е трябвало отдавна да се разпаднат и прочие - и тогава ми стана ясно, че Бьорн Стрид и компания ще направят нещо различно. Пак не знаех какво да очаквам - знаех само, че ще е различно. И определено е различно, но пък хубаво различно.

След краткото заглавно интро в началото Soilwork пристигат с "Arrival" и директно ни хвърлят в месомелачката, задвижвана ръчно от бластбийтовете на новия им барабанист. Напук на достойните за всяка дет банда барабани, над тях стабилно се носи типичната за Soilwork мелодичност, а чистите вокали на Бьорн определено са в сериозен контраст със скоростта. "Bleeder Despoiler" леко забавя темпото, но остава в рамките на динамичния груув, но някак не успява да блесне, за разлика от мрачния и мелодичен сингъл "Full Moon Shoals", който обаче избухва в траш и даже дет ритъм след средата си, а и несъмнено зарибява със страхотен припев. Първата истински голяма изненада за мен обаче дойде с "The Nurturing Glance", която започва с леки блусарски китари, а на първата си минута посича всичко с класически рокаджийски риф и харш вокали. Припевът е по-типичен за Soilwork, но не бях очаквал толкова много рокендрол от тях. И ми хареса.

Още бластбийтове заформиха торнадо в скоростната и агресивна "When the Universe Spoke", а сингълът "Stålfågel" поуспокои малко нещата със средно темпо и мега мелодичен припев. Двете каси пък подлагат редовно в надъхващата и разчитаща предимно на чисти вокали "The Wolves are Back in Town", но най-доброто в албума тепърва предстои и идва с "Witan", която нямам идея защо не бе пусната като пръв сингъл възможно най-рано, тъй като е една от най-хитовите песни на Soilwork в последните години, благодарение най-вече на умопомрачително якия си припев. Това, което съвсем не очаквах, беше всички тракове до края също да са хитове. "The Ageless Whisper" забива със зверски яки куплети, в скоростната "Needles and Kin" се появява Томи Ютсен от Amorphis (редом с няколко бластбийта за цвят), а закриващата "You Aquiver" просто е хит отвсякъде - и откъм куплети, и откъм агресивен бридж, и откъм избиващ на диско припев.

Soilwork са различни като хора и различни като музиканти спрямо тези, които познавахме преди 15-ина години - и това си личи много в "Verkligheten". В него обаче има много свежест, много "ново начало", много експерименти, но и предостатъчно класическо звучене, за да не се губи и грам от идентичността на това, което винаги е съществувало под името Soilwork. Един мелодичен, често хитов, често тежък и неколкократно избухващ с бластбийтове (къде необходими, къде - не чак толкова) албум, който фенове на групата просто трябва да оценят, вместо да чакат повторение на някой стар албум.
 
+ + + + +
Мелодичен, тежък, хитов, зрял, разнообразен и най-вече - различен.
Страхотно включване на новия барабанист Бастиан Тусгард.
Детайлно изпипан, с адски добър китарен звук и безпогрешен Бьорн Стрид.
Убийствена финална четворка!  

- - - - -
2-3 по-лесни за забравяне композиции.
Комбинацията от бластбийтове и мелодични вокали се пробва два пъти, все със спорен успех.

IF YOU LIKE
In Flames, Children of Bodom, Demon Hunter, The Unguided, Mercenary и др.

Автор: Testset
[8/10]
 


Read more...
Nailed To Obscurity - Black Frost »»
ЖАНР: Melodic Death/Doom Metal
ОТ/Д: Германия | 11.01.2019
ЛЕЙБЪЛ: Nuclear Blast
ОТНЕМА: ~47 минути

Няма да крия, че това е първият ми сблъсък с Nailed To Obcurity и че просто търсех меланхоличен мелодет в духа на Omnium Gatherum и Insomnium, когато попаднах на това промо. Затова, ако има фенове на по-старите им неща, нека простят невежеството ми, защото ще съдя за "Black Frost" без да поглеждам назад в дискографията на групата. Да започваме директно, а?

Още в самото начало лъхва студен, мрачен полъх, който щях да се обзаложа, че идва от нордските страни, ако не бях прочел, че пичовете са от Есен, Германия. Отварящото заглавно парче е доста дуумаджийско и потискащо, което не е точно моя тип ракия, но може би говоря така, защото дължината от близо 8 минути ми натежа. Следващата "Tears of the Eyeless" е друга работа - чистите вокали в началото ѝ все така носят дуум настроение, но и красива меланхолия, която нямаше как да открия в отварящия трак. Нова промяна в настроението идва с "The Aberrant Host", която започва с ниски, тихи чисти вокали, преминаващи в агресивни ревове. И това може би щеше да ми е любимият трак в албума, ако от 5 от тези 7:19 минути не бяха инструментал. Съжалявам, просто това е твърде много време без вокали.

С "Feardom" се връщаме в почти депресиращо настроение, с разлети тежки рифове и мрачни ревове, които неусетно преминават и в следващия, дълъг над 8 минути епос "Cihper". Не мога да скрия, че взе да ми става малко еднообразно. Ревовете звучат идентично през цялото време, а меланхоличните пасажи не добавят кой знае каква стойност към общата картинка, тъй като не блестят с голяма оригиналност - просто са окей, но на днешно време съм твърде претенциозен за "просто окей". За щастие дойде "Resonance", която ми стана и любимата песен в албума. В нея има само чисти вокали и с това бие по-скоро на чист дуум, отколкото на мелодет, но мелодичността ме грабна и ме отнесе по начин, по който не очаквах, че тази група е способна. Тук вече няма нищо излишно, а преходът към закриващата "Road To Perdition" е точно такъв, какъвто трябва да бъде - хем ясен, хем логичен. Последната започва с агресивен риф, изпъкващ бас, затишие и меланхолични чисти вокали, за които си казвах "Ей сега трябва да преминат в ревове и ще е супер" - и така и стана. Всичко вървеше по план, песента се развиваше постепенно, но някъде към средата на песента отново на власт дойде еднообразието и 8-те минути за пореден път натежаха.

Нямам идея колко адекватна е оценката ми, защото твърде много харесвам меланхоличен мелодет и хем съм пристра̀стен, хем съм вдигнал летвата високо и имам досадни елитарски претенции. Мисля, че "Black Frost" определено е добър албум, но, честно казано, не виждам как ще се задържи дълго в плейлиста ми, най-вече защото е твърде еднообразен на места. В тези 47 минути има само 8 песни, много от които обаче са излишно дълги и осемте минути определено натежават, защото в тях просто не се случва нищо изненадващо или различно. Чистите вокали пък безспорно са по-сполучливи и далеееч по-разнообразни от ревовете, та може би ще е добре Nailed To Obscurity да поработят още малко в тази посока и да преценят дали изобщо им трябват екстремни вокали при това положение. Чак ми е странно, че го казвам точно аз, ама смятайте колко трябва да са ми доскучали, за да стигна толкова далеч, че да кажа "Не знам дали ви трябват ревове". Оттам нататък, ако харесвате бандите в IYL - определено хвърлете едно ухо, няма да сбъркате.
 
+ + + + +
Меланхоличен мелодет/дуум с атмосферични, мрачни инструментали.
Открояващо се добри чисти вокали, бас и барабани.
Готини преходи от затишие към тежки разлети рифове.
Баси яката обложка.  

- - - - -
Доста парчета натежават с дължина и еднообразие.
Твърде еднообразни и лесн доскучаващи екстремни вокали.
Няма индикации този албум да се задържи за дълго в плейлиста ви.

IF YOU LIKE
Omnium Gatherum, Katatonia, Opeth, Insomnium, Paradise Lost, King Apathy и др.

Автор: Undepth
[6.5/10]
 


Read more...
Callejon - Hartgeld im Club »»
ЖАНР: Rap Metal
ОТ/Д: Германия | 04.01.2019
ЛЕЙБЪЛ: Century Media
ОТНЕМА: ~45 минути

Ако обложката ви се струва твърде "гей", значи не сте чували предишния албум на Callejon. Ох, само след тоя нъзик да не излезе някой политкоректен да каже "Какво искате да кажете, използвайки тази дума, за да обидите албума им?!" - спокойно, не казвам това и много добре го знаете. Даже отсега предупреждавам, че всякакви хомофобски коментари ще бъдат трити, а авторите им - баннати. Това го казвам само като забележка към онези несигурни в мъжеството си незадоволени индивиди, които са цъкнали линка с агресивно свити юмручета, за да излеят някакъв смотан хейт за джендъри, конвенции и европейски ценности, без даже да са чули албума. За протокола - и аз смятам обложката за излишно провокативна, макар и да има логика в нея, тъй като албумът представлява метъл кавъри на популярни рап парчета. Пък и донякъде ми е забавно да гледам как някой тригърва алфа мачовците сред феновете на двата жанра, макар и с такава трудно смилаема за хетеросексуалността ми картинка. Ама хайде стига за обложката, искате ли?

След безумно слабия и обидно лек "Fandigo" мислех, че на Callejon им е време да се разпаднат, защото очевидно вече нямат нищо за казване, но "Hartgeld im Club" бележи връщането им към тежкия звук, пък било то и с кавъри. И не че нещо, обаче аз отдавна слушам и Callejon, и немски рап, та кой по-добре от мен да се захване с ревю за "Hartgeld im Club"? Още на първо слушане ми направи впечатление, че пичовете са се направили жестоки кавъри на ужасни песни и не чак толкова успешни кавъри на нелоши рап парчета. Всичко започва на прилично ниво с кавъра на "Von Party zu Party" на SXTN (нещо като германската Гери-Никол) и "Schlechtes Vorbild" на старото куче Sido. Хитовата "Kids" (в оригинал на Marteria) обаче не им се е получила съвсем добре, особено като се сетим, че Hämatom вече ѝ направиха доста по-добър кавър. На другия полюс е иначе ужасната "Palmen aus Plastik" на Bonez MC & RAF Camora (нещо като немските Павел и Венци Венц), която Callejon са преработили великолепно в мелодичен рап метъл вариант. Не виждам обаче какво би могло да спаси недъгавата във всяка своя форма "Was Du Liebe nennst" на Bausa.

Признавам, че очаквах много от "Willst Du" на Alligatoah, чийто основен мотив е мега хитов, а Robin Schulz превърна в още по-голям хит. Уви, версията на Callejon звучи припряна и излишно шумна, с което просто са изпуснали страхотен шанс. "Arbeit nervt" на Deichkind пък и без това звучи като индъстриъл метъл, а Callejon са добавили тежки китари отгоре, с което нямаше как да не ме спечелят, макар че харесвам и оригинала. Пилотният сингъл "Urlaub fürs Gehirn" (в оригинал на триото K.I.Z.) също се е получил подобаващо добре, докато "So Perfekt" на Casper звучи по-скоро като рандъм поп-пънк трак. Callejon са пробвали да спасят и "Bros" на RIN (нещо като немския Атанас Колев), но и този трак е неспасяем. Все едно има опция да направиш песен на Атанас Колев слушаема - няма как. Пък ако някой слуша парчето и се сети кой БГ "рапър" я е копирал - цена няма да има. Друг привидно неспасяем трак обаче им се е получил зверски добре - "Ich rolle mit meim Besten" на иначе неслушаемия Haftbefehl (с когото може да сте се запознали покрай Lindemann). Версията на Callejon мачка със здрави китари и агресия, а липсата на ужасния арабски акцент на Haftbefehl е повече от добре дошла. Всъщност, това е и единственият кавър в албума на рапър от иначе доста популярните в Германия "местни рапъри от Близкия Изток". Албумът завършва с две изцяло авторски песни - заглавната "Hartgeld im Club" и традиционната "Porn from Spain 3", където се дочува и сърдития глас на Ice-T.

От една страна се радвам, че Callejon са извадили китарите от кофата (където очевидно са били по време на "Fandigo"), но от друга - очаквах повече от кавърите, колкото и приятно изненадан да съм от рап уменията на BastiBasti. Радвам се на тежките китари, на настървените (понякога даже прекалено) барабани, на влизащата редовно електроника, но въпреки всичко нещо не ми звучи наред. Предполагам, че основната е причина в прекаленото наслагване на чисти и крещящи вокали едни върху други, от което най-големият губещ е разнообразието. Няма ли кой да каже на BastiBasti, че не е нужно да чуваме всичките му видове вокали наведнъж през цялото време и че и без това можем да признаем качествата му зад микрофона? Отвъд това - свежарски парти албум, с който нямам нищо против да почне моята 2019-а. А ако някой още не може да преживее, че на обложката се целуват двама чичаци, или е толкова политически коректен, че все още е засегнат от коментара ми в началото - спокойно може да се застреля. Весела 2019-а!


Оригиналните песни по ред на номерата:
01. SXTN - Von Party zu Party
02. Sido - Schlechtes Vorbild
03. Marteria - Kids
+ + + + +
Връщане към старото звучене след ужасно лекия "Fandigo".
Привличаща внимание любовна история между метъл и рап.
Някои супер сполучливи кавъри, дори на не толкова сполучливи оригинали.
Оказва се, че BastiBasti рапира учудващо добре.
Винаги е забавно да тригърваш закостеняци, хейтъри и политкоректчовци.  

- - - - -
Някои лоши кавъри на нелоши парчета, с изпуснати шансове за хитове.
Прекалено много наслагване на чисти и екстремни вокали едни върху други.
Твърде припрян на места.

IF YOU LIKE
Eskimo Callboy, Caliban, Emil Bulls, Narziss, Maroon, Neaera и др.

Автор: Testset
[6/10]
 


Read more...
Architects - Holy Hell »»
ЖАНР: Metalcore
ОТ/Д: Англия | 02.11.2018
ЛЕЙБЪЛ: Epitaph Records
ОТНЕМА: ~43 минути

Architects бяха сполетени от жестока трагедия преди две години, когато китаристът Том Сърл, брат на барабаниста Дан Сърл, загуби битката с рака. Това оказа очевидно влияние върху групата, което си личеше много по време на турнето им, случило се малко след трагедията. Имах възможността да ги видя на живо в Люксембург (където Том прекара няколко седмици в болница след концерта им през 2015-а). На края на концерта Сам изказа искрениблагодарности към болницата и медицинския екип в Люксембург, оказал им пълно съдействие по време на тежките моменти и всички в залата наистина усетихме тъгата в гласа му.

Предполагам, че мнозина са се чудили какво да очакват в музикално отношение от групата след трагедията и са се страхували да не се получи някаква рязка промяна на стила, както е случаят при много техни колеги. Промяна има, но тя не е голяма и в никакъв случай лоша. Стига да си пуснете албума мигновенно ще разберете за какво говоря след като чуете началото на красноречиво озаглаванета "Death Is Not Defeat". Парчето започва с електроника и симфонични елементи, които се вписват идеално в музиката и цялостната обстановка, която остава все така мрачна, меланхолична и същевременно динамична и агресивна. Крясъците на Сам биват очаквано звески надъхващи и мелодични с дори повече от типичната доза емоция в тях. Песента свършва, а аз доволен от чутото си разкършвам врата и продължавам да слушам. "Hereafter" започва леко, но нека това не ви залъгва - песента притежава едни от най-тежките куплети в албума, както и великолепен динамичен риф, а електрониката поддържа всичко на заден план. И ако това не ви е достатъчно да се разкършите, то няколкото жестоки брейкдауна ще са ви от полза. Сега е време да си поемете дъх защото "Mortal After All" би могла да ви помете с мощта, мелодичността и зверски зарибяващия си риф. Едноименната "Holy Hell" продължава албума с още от чутото, като симфоничните елементи не само засилват епичното и меланхолично усещане, но и се вписват идеално с мачкащия инструментал, особено в края. "Damnation" носи повече електроника и мелодия и някак освежителен ефект, пренасяйки ни във втората половина на албума.

Идва време за трак номер шест - "Royall Beggars". Тази песен ни пренася във втората част на "Holy Hell" с малко по-различното си звучене и обуздана агресия, предимно фокусирана в припева и края на песента. Контрастът между бавното и чисто пеене на Сам и добре познатите ни негови красяци правят парчето различно и много интересно. "Modern Misery" ни дава още от познатата ни зверска енергичност и агресия от началото на албума, докато не ни зашлеви с брутални брейкдауни следвани от леки пасажи. Китарите в "Dying to Heal" ни показва за пореден път уменията на китаристите, преди да бъдем зашеметени от поредния брейкдаун. "The Seventh Circle" е единственият трак, който звучи малко не на място, защото представлява почти 2-минутен брейдаун, в който групата сякаш е изкарала всичката си налична агресия и тъга за загубата на Том. Предпоследният трак в албума би трябвало да е познат на всички, тъй като беше първата песен излязла след трагедията. "Doomsday" сякаш ни връща в предишния албум на Architects, с типично редуване на леки и тежки пасажи, бързи китари и смени на темпото. Закриващата песен, "A Wasted Hymn", малко изненадващо смъква оборотите и прави настроението мрачно и дори още по-меланхолично и емоционално. Подобаващ завършек на един толкова емоционален и личен албум.

Architects са изключителна група и не виждам как някой може да оспори това. "Holy Hell" е просто поредното доказателство, че групата е не само изключително талантлива, но и че дори нещо толкова тежко като загубата на съосновател и брат не може да ги спре да пишат великолепна музика, радвайки множеството си стари и нови фенове. Албумът е очевидно силно повлиян от трагедията, но това се е отразило само положително на музиката им. Меланхолията и емоцията са повече от обикновено, но не натежават. Засилените електронни и новите симфонични елементи пък се вписват перфектно в обстановката. "Holy Hell" е подобаващ наследник на страхотния "All Our Gods Have Abandoned Us" и надгражда повечето му достойнства, а сега без да ви губя повече времето ще ви пожелая приятни многократни слушания, а пък вие може да ми пожелаете приятно прекарване на концерта на Architects, на който ще отида през идния Януари!
 
+ + + + +
За пореден път безупречни и изключително надъхващи, мощни и емоционални вокали от Сам.
Меланхолия, тъга, гняв, сила на духа и никакво, ама никакво предаване.
Засиленото количество електроника и новите симфонични елементи се вписват перфектно в обстановката.
Детайлно изпипани композиции - от структурата, през инструментала, до вокалите и перфектния микс.
Изключителната емоция е повлияла много позивитвно на креативния процес. 

- - - - -
Може би "The Seventh Circle" не се вписва толкова добре между другите песни.

IF YOU LIKE
Bury Tomorrow, The Devil Wears Prada, Northlane, IKTPQ и др.

Автор: Reksy
[9/10]
 


Read more...