mobile-version-icon1 rss-icon facebook-icon tweet-icon google-icon
  • Tag Yourself
    Tag Yourself

    Отбележете себе си или свой приятел в специалната ни концертна Facebook галерия

2018
May
04
2018
May
07
2018
May
08
2018
May
09
2018
May
13
2018
May
25
2018
May
30
2018
June
02

    JORN

    Летен Театър
2018
June
19

    STING

    Античен театър
2018
June
20

    STING

    Античен театър

Репортаж от SOFIA ROCKS 2014

Тазгодишният фестивал Sofia Rocks отвори врати точно в 14 часа на стадион Академик, за да ни зареди с доволно количество разнообразна музика и силни емоции под знойното софийско слънце. Нещо повече – организаторите ни осигуриха и нещо като музикална машина на времето, с която ни разходиха жанрово напред-назад из последните пет десетилетия.

И така, машината на времето е готова, горивото (светло наливно) е заредено, моторите са включени. Готови, старт! Ослушахме се и установихме, че сме се приземили някъде в 70-те. Незавидната съдба да открият фестивала пред шепа фенове имаха Osssy от Хановер, Германия. Макар и да имат само един албум зад гърба си, симпатичните рокаджии, начело с композитора-продуцент Oswald Pfeiffe, показаха завиден професионализъм и с много самочувствие и настроение представиха стегнат сет от мелодични и лесно прихващащи песни. Бих казала, че Osssy бяха една от групите (защото не всички се оказаха такива), които паснаха най-добре като саунд, стил и настроение на Sofia Rocks, като се има предвид, че тази година форматът беше доста олекотен. Музиката на немците напомня на седемдесетарския прогресив рок на Camel и Steve Hackett – изключително мелодична и романтична, без да е лигава, зареждаща, без да пращи от излишни музикални претенции. В първия курс на музикалната машина, за съжаление, се включиха една шепа хора. Дали заради жежкото слънце или ранния час (което бих оправдала донякъде, като се има предвид, че излизането от стадиона не беше възможно) – на Osssy се насладиха твърде малко фенове.

Същото важи и за безвременните Alcest, които, след кратка пауза, се появиха на сцената втори. Французите нерядко участват из различни европейски фестивали, където се открояват като черни врани (или бели лястовици, в зависимост от това дали фестът е тежък или не толкова) на фона на другите групи. Просто музиката им трудно може да бъде възприета 'фестивално'. Първо, защото произлизат от блек средите и второ, защото съвременното им звучене е близко до пост-рока и те, за щастие, се намират максимално далеч от комерсиалната музика. Ето защо,а може би и заради далеч не перфектния саунд, все още рехавата тълпа на стадион Академик наблюдава с интерес, но и сдържано изпълнението им. Което, логично, започна с представяне на последния албум на бандата, с първите две парчета от него. Впоследствие Alcest се обърнаха към по-старите си албуми, за радост на малкото, но подивели от кеф фенове на бандата сред публиката (все пак, за първи път имахме възможност да гледаме Alcest на родна земя). При началните звуци от Autre temps и Souvenirs d'un autre monde от едноименния албум тълпата най-после се раздвижи и усети атмосферата и силата на групата. Особено при изпълнението на Percées de lumiére, където вокалът Neige пусна на воля тежката артилерия с перфектно зли блек вокали и сериозно изненада част от феновете на стадиона. Представянето на Alcest завърши с Délivrance, отново от последния албум, и дълго, атмосферично, отнасящо аутро, сред звуците на което музикантите се оттеглиха от сцената.

Голямата изненада на този фестивал, поне за мен, дойде от супер свежаритe Skillet, след като музикалната машина ускори своя ход и ни телепортира в първото десетилетие на новия век. Номинираната за Grammy банда успя да предизвика първите опити за пого и определено сгъсти публиката на терена. Може да се каже, че когато се появиха на сцената, фестивалът най-после започна. С парчета като Hero, Monster, Awake and Alive, It's Not You, It's Me, американците успяха да заредят тълпата до степен на доволно блъскане и направиха незабравимо шоу. Многобройните им фенове на стадиона останаха крайно доволни и с желание за още, а и бандата успя да спечели всеки един на стадиона, който не ги беше чувал, дори и да не е фен на точно този стил. Не само защото музиката им пращи от свежест и енергия. Бандата стои извънредно професионално на сцената. Прави приятно впечатление, че почти всичко – от партиите за чело и виола, до бек вокалите, успяват да изсвирят/изпеят на живо, вместо да минават по лесния начин и да използват семпли, както е модерно напоследък. Не можем да не отбележим присъствието на енергичния вокал John, ненормалното симпатично чудовище Jen Ledger, която едва ли тежи повече от 50 кг., но налагаше барабаните с мощ, на която могат да завидят и най-нахъсаните метъли, двамата облечени в бяло музиканти на виола и чело, които носталгично ни препращаха към лайфовете на Apocalyptica, колоритната китаристка Corey. Въобще – бандата е сплотена и усмихната, забива стегнато и всеки от членовете й допринася за общото впечатление, за контакта с феновете и за настроението на и под сцената. Много свежо изпълнение, отдадена публика и със сигурност много нови фенове на Skillet след изключителното им представяне.

Малко преди 7 музикалната машина нещо превъртя и ни пренесе с неочаквана скорост в 80те години на миналия век. На сцената изплуваха първите за феста декори, наподобяващи студени парчета лед, или айсберг. На фона на айсберга изплуваха и следващите изпълнители в програмата, Mando Diao, които, без съмнение, ни оставиха без думи. Казвам го с известна насмешка, защото диско-рок саундът (навяващ някои асоциации с ABBA) на дуото от Швеция съвсем не подхождаше на цялостното настроение на Sofia Rocks до момента. А и изборът им за подгряваща група на една от най-емблематичните пънк-рок групи беше меко казано неудачен. Разбира се, имаше и фенове, които останаха доволни и си танцуваха под звуците на известни парчета на Mando Diao: Romeo, Sweet Wet Dreams, Money Doesn't Make You a Man (от актуалния албум на бандата, Aelita), както и по-старите им хитове Mister Moon, Gloria. Към края на шоуто си шведите изпълниха въздългите Dance Till Tomorrow и Another Black Saturday и, макар да имаше хора, купонясващи на тревата, по-голямата част от тълпата използва времето, за да зареди гориво, да хапне надве-натри и да поприказва с любезните какички, раздаващи безплатно известна марка презервативи, а най-големите щастливци по това време се срещаха с идолите си в бекстейджа. С непрекъснатите си закачки с публиката и странния си, еклектичен стил, който на моменти биеше ту на диско, ту на рок, ту на даркуейв, Mando Diao със сигурност ще бъдат запомнени за дълго, но вероятно бихме ги оценили подобаващо на по-адекватна за стила им сцена.

И така, дойде дългоочакваният момент на вечерта. Машината на времето удари спирачки и закова 20 години назад, в 1994 година. Не е тайна, че огромна част от публиката беше дошла на стадион Академик именно заради The Offspring и особено поради двадесетата годишнина на култовия Smash. Това моментално си пролича, когато времето за сета им наближи и тълпата се изпъстри с толкова карирани ризи и прокъсани на коленете дънки на квадратен метър, колкото не съм виждала и през 90те. Когато на сцената най-после се появиха култовите Dexter, Noodles, Peet и Greg и засвириха първите акорди от Smash, най после ни стана ясно – няма да ни се размине и наистина ще го изсвирят целия, както бяха обещали. Стадионът пееше с цяло гърло по време на целия албум (ах, как хубаво звучи!) и трудно може да се каже, че определени моменти изпъкваха. Smash има статуса на емблематичен албум за цяло поколение и поколението го изрази съвсем ясно, като припяваше на всяка от култовите Bad Habbit, Gotta Get Away, Something Тo Believe In, Come Out And Play, Self Esteem и т.н. Настроението на публиката нямаше как да не се отрази и на поостарелите, поуморени, понатежали Offspring. Макар и първоначално да бяха леко сухи и статични, Dexter и компания постепенно разцъфваха в усмивки, гледайки подивялото множество под себе си, за да стигнат до логичното заключение, че българската публика е 'секси и биха искали да си я приберат в буса за следващи концерти'. Сетът на Offspring ни се стори доста кратък, в сравнение с предишните банди, въпреки че след Smash бандата изсвири и най-известните си парчета от Americana – The Kids Aren't Allright, Why Don't You Get a Job и Pretty Fly For a White Guy (моя личен еквивалент на Бате Гойко на Хиподил). Но, в крайна сметка, нали това беше същността на Smash - кратък, рязък и (авто)ироничен пънк от Ориндж, Калифорния, който с появата си трайно би шута на бой групите от МТВ класациите (говорим за добрите стари времена, когато МТВ все още излъчваше музика и дори беше източник на качествена такава) и откри път на ъндърграунд стиловете към големите стадиони...

Насред всички тези размисли, не останах учудена, когато видях как феновете, които бяха дошли да гледат Offspring, си затръгваха от стадиона, пеейки си Self Esteem, и не дочакаха появата на големите хедлайнери. Музикалната машина на времето ни върна в настоящето, *което, в сравнение с преди 20 години, е по-визуално ориентирано, по-пъстро и по-социално) за появата на предвожданите от талантливия Jared Leto Thirty Seconds To Mars. От началните тонове на Birth до закриващата Up In The Air тийнейджърските крясъци заглушаваха саунда на групата, която като че ли нямаше нищо против – харизматичният фронтмен не спря да се закача с публиката, умело флиртуваше с девойките, изкарваше на сцената обезумяли от щастие фенове и фенки и, въобще, се забавляваше наравно с тях. Неизменна част от шоуто бяха летящите из публиката конфети и гигантски балони (не можехме да не направим разликата с майтапчийски надутите кондоми, които се полюляваха над тълпата по време на Offspring). Последваха класики на бандата като This Is War, Do It Or Die, City Of Angels, Northern Light, А Beautiful Lie..., които верните фенове на Thirty Seconds To Mars припяваха с пълно гърло ведно с мекия тембър на Jared Leto до самия край на концерта, късно след полунощ.

Автор: Зори Желева
Снимки: Никола Петрас