mobile-version-icon1 rss-icon facebook-icon tweet-icon google-icon
  • Tag Yourself
    Tag Yourself

    Отбележете себе си или свой приятел в специалната ни концертна Facebook галерия

2020
May
09
2020
May
10
2020
May
17
2020
May
19
2020
May
21
2020
June
14
2020
July
10
2020
July
11
2020
July
17
2020
July
18
TMB-SEAL-01 Тук можете да прочетете последните 5 ревюта публикувани в www.todaysmetal.com
За още яки ревюта можете да посетите самият сайт
A Life Divided - Echoes »»
ЖАНР: Synth Rock
ОТ/Д: Германия | 31.01.2020
ЛЕЙБЪЛ: AFM
ОТНЕМА: ~56 минути

Усеща се пренасищане с "80-арски вайб" в последно време (не знам дали да виня "Stranger Things" за това) и този нов албум на A Life Divided се опитва също да влезе в носталгичния хор. Както си личи от обложката, идеята очевидно е за звучене, напомнящо за футуристичните идеи на 80-те, но резултатът не е точно такъв. С изключение на няколко песни в "Echoes", резултатът често клони към Браян Адамс и Бон Джоуви, отколкото към футуристичен синт рок и за това как са си представяли живота през 2020-та хората през 80-те.

От "The Great Escape" насам ALD нямат впечатляващи албуми, но началото на този тук съвсем ми опъна нервите. "Hello Emptiness" звучи като песен, която Mono Inc. са им изпели по телефона, "Dry Your Eyes" звучи към секс сцена от лош 80-арски sci-fi кунг-фу филм, а сингълът "Addicted" съм наполовина сигурен, че е песен на Браян Адамс с разбъркани думи и акорди. Изобщо, нищо заслужаващо внимание не се случва до "Rock'n'Roll Star", където за пръв път се дочува по-сериозен китарен звук. 80-арският дух присъства точно такъв, какъвто е нужен, а за момент, някъде на много заден план, сякаш се чува... крещене?

Aко изтърпите първата половина на албума и не заспите по време на "Far", ще стигнете до най-хубавото нещо в него - "Anybody Out There". Китарите се заиграват с 80-арските синтове, припевът се забива в ушите, а минута преди края има дори метълкорски брейкдаун с харш вокали. Къде спахте досега бе, A Life Divided?! Това ви е звученето, ползвайте го! Динамика, китари и дори соло има и в следващата "Push", а донякъде и в "Servant", където има една кратка, но прекрасна 16-битова електроника, сякаш излязла от играта "Golden Axe III". Мудната "The Ordinary" за миг ми уби ентусиазма, но комбинацията от електроника и плътни удари на касата в "Circles" ме раздвижи, а припевът дори ме разкуфя - също едно от най-добрите парчета в албума! 6-минутният финал "Forevermore" пък може и да звучи като песен на Дейвид Хаселхоф, но хубавият китарен звук и включващите се към края хорови вокали я превръщат в епично sci-fi рок изживяване.

След първата половина на албума бях готов да му оставя 3-ка, защото началото на "Echoes" е повече от разочароващо и влиза в една моя графа, наречена "музика за никого". Нямам идея за кого е предназначена тя и кой би седнал специално да я слуша, защото е... твърде безобидна и гладка. Във втората половина на албума обаче се чуват много повече добри идеи, подходът става далеч по-креативен и резултатът е коренно различен, макар да се ползват същите средства и "оръдия на труда". Въпреки това е време за A Life Divided да се хванат в ръце и да направят нещо по-смело с музиката и таланта си. Крещящите вокали в "Anybody Out There" идват отникъде, но много им отиват. Тежкият китарен звук също прави страхотно впечатление на малкото места, където го има. Посоката е тази, липсва само смелост да се тръгне по нея.

+ + + + +
Много идейна и приятна за слушане втора половина.
Някои комбинации между електроника, китари и барабани направо мажат душата с мед.
Готина атмосфера, готини припеви и 2-3 адски готини парчета.
Крещящите вокали и брейкдаунът в "Anybody Out There".

- - - - -
Скучна до приспивна първа половина.
Доста песни в графата "музика за никого".
Твърде лек и твърде много нереализиран потенциал.

IF YOU LIKE
Voicians, Mono Inc., Vega Nova, The Birthday Massacre, Depeche Mode, Brian Adams и др.

Автор: Testset
[N/A]
 


Read more...
Unzucht - Jenseits der Welt »»
ЖАНР: Industrial/Gothic Rock/Metal/NDH
ОТ/Д: Германия | 07.02.2020
ЛЕЙБЪЛ: Out of Line
ОТНЕМА: ~46(+23) минути

Обичам като става така и групи с потенциал (особено в така любимото ми NDH) го развиват постепенно все повече и повече, докато накрая не кажа "Ето това чаках!". Е, "Jenseits der Welt" има своите недостатъци, но безспорно е и най-кохерентният албум на Unzucht досега. Неподходящите контрасти между тежест и синтпоп въжделения ги няма, липсват и повечето готик-уейв отклонения. Разчита се на мощен китарен звук, повече скорост и метъл дух, добре пасваща мелодичност и все така опростена, но ударна и мазна електроника. Уви, до голяма степен остава проблемът с харш вокалите, но за него ще говоря с подробности след малко.

Откриващият заглавен трак дава ударно начало и правилно загатва, че албумът ще е китарно ориентиран. Парчето е сравнително мелодично и харш вокалите в своеобразния му брейкдаун щях да са супер, но за съжаление продължават да звучат... неадекватно. Щеше да е прекрасно тук да има нормални харш вокали, но не и сърдито мрънкане през мегафон с дисторшън, каквито са в момента. Вярно, тук са с десет идеи по-добре, отколкото в предишния албум, но това продължава да е недопустим метод за добавяне на "екстремност" в пеенето. Искрено се надявам да се спрат възможно най-скоро с това безумие.

Ох, простете, не се сдържах, мислех по-нататък да засегна въпроса с тия вокали, ама карай. Продължаваме със средняшката (и като темпо, и като качество) "Ich und Du", но отново вдигаме оборотите с агресивната "Sonnentod", където разкуфяващите куплети се редуват с готин мелодичен припев. "Horizont" е сред бавните песни в албума, но хубавият ѝ припев я спасява напълно. По логиката на редуването досега трябва да следва тупалка и... така и става. "Misanthropia" удря със скоростен, избиващ на траш ритъм и харш вокали, но този път като хората - защото ги изпълнява Анди Дьорнер от Caliban! Дано Unzucht се усетят как трябва да звучат екстремните вокали по принцип след тоя трак.

Острите насечени китари в "Chamäleon" дават много живот и тежест на иначе не толкова тежката, но мрачна композиция, а "Nein" трябва да играе ролята на хитов сингъл в много типичен NDH стил. Колкото и да куфея на песента обаче, не мога да не чуя огромната прилика на основния риф с този от "Was ist hier los?" на Eisbrecher - същият е, братче. "Unsterblich" продължава силната серия с малко повече синтове и мелодичност, а трудната за произнасяне "Monsterfreilaufgehege" избухва с най-агресивните куплети в албума и контрастно мелодичен припев. Малко преди финала "Frieden" отваря с плътен, почти хардкор риф, но прелива в мелодичен трак. За финал идва "Panzerechse" - постепенно забавящ темпото мрачен инструментал с мачкащи рифове, звучащ като обратната версия на "Panzerdampf" на Totenmond.

Очевидно е, че Unzucht напредват бавно, но сигурно с всеки нов албум. Водещата роля на китарите, хубавият тежък звук, вдигнатото темпо и стремежът към повече метъл са все добри новини. Остава да се отърват от ужасния дисторшън в харш вокалите (да вземат пример от Анди от Caliban или Groovenom, които правят ремикс на "Sonnentod" в бонус диска), да спрат да ползват синтове като от MIDI файл и да намерят начин за по-добро сработване между агресивните и мелодичните части в композициите си. Чистите вокали също се нуждаят от малко повече разнообразие, но това си го говорим от първия им албум досега, така че се съмнявам да има напредък по въпроса в обозримото бъдеще.

+ + + + +
Най-силната им и агресивна китарна работа досега.
Повече скорост, повече хъс, повече метъл.
Подобрения в кажи-речи всички звена.
Добро редуване на силно разкуфяващи с мелодични пасажи.

- - - - -
Харш вокалите продължават да са с дисторшън, а чистите - еднообразнички.
Електрониката им често звучи като от MIDI файл в Guitar Pro 3.
Няколко по-бавни и скучновати парчета.

IF YOU LIKE
Megaherz, Unhelig, Eisbrecher, Down Below, Stahlmann, Erdling, Rammstein, Lord of the Lost и др.

Автор: Testset
[7/10]
 


Read more...
Brothers of Metal - Emblas Saga »»
ЖАНР: Epic Power/Viking/Heavy Metal
ОТ/Д: Швеция | 10.01.2020
ЛЕЙБЪЛ: AFM
ОТНЕМА: ~55 минути

Brothers of Metal издадоха сами дебютния си албум, а интересът към тях беше толкова голям, че AFM Records ги взеха под крилото, преиздадоха "Prophecy of Ragnarök" и го превърнаха в бестселър. Днес шведите са готови да издадат наследника му, запазвайки максимално духа на нордската митология, но обогатявайки звука си с по-качествена продукция и още повече епичност. А ако не сте попадали на Brothers of Metal досега, първото ви впечатление за тях може да е като моето и да се питате "Каква е тая бутафория?" и "Това нещо като Manowar ли трябва да е?", но ви съветвам да им дадете шанс и ще останете приятно изненадани.

Групата има цели трима вокалисти, между които и една дама (явно сестра на метъла) и трима китаристи, като поне по един от двете звена може спокойно да си тръгне и аз няма да разбера, но да не си разваляме рахатлъка сега. Текстовете, както си личи, са свързани със скандинавската митология и викингските подвизи, така че в това отношение няма изненади. Стилът им пък е модерно звучаща смесица от пауър, хеви, викинг и "тру" метъл. А това, без което тази група не би била и наполовина толкова грабваща вниманието, е вокалистката Илва Ериксон, която пее едновременно с такава сила и такава лекота, че до нея другият основен вокалист изглежда като хванат от улицата, а третият... като чичо ѝ, който много е искал и той да бъде в групата. Без нея пък това щеше да е една наистина тежка бутафория от викингски бойни дрехи и феерия от не особено атлетични мъжки зърна, стърчащи през тях.

Винаги съм обичал скандинавската митология и да слушам текстовете в "Emblas Saga" беше голямо удоволствие за мен, тъй като в общи линии са точни преразкази на текстовете от книгите. Мощният отварящ трак "Powersnake" ни разказва за опасващата света змия Йормунганд, а изпод агресивните рифове на мрачната "Hel" чуваме историята на Хел, владетелката на подземното царство. "Chain Breaker" пък вероятно е за вълка Фенрир, но прави впечатление повече с много Accept-ското си и UDO-вско звучене, особено от страна на мъжките вокали. "Kaunaz Dagaz" пък има малко по-фолклорно звучене и много мелодичен припев, а "Theft of the Hammer" е епичен и много надъхващ пауър метъл във възхвала на Тор. Тук се разказва историята, в която великанът Трюм краде чука му Мьолнир и желае в замяна да се ожени за сестра му. С помощта на Локи, Тор се дегизира като булка, отива на мнимата сватба с великана, иска да види чука си и след като го получава, избива всички великани и си тръгва като пич. Една от най-добрите песни в албума, определено.

Полуакустичната балада "Weaver of Fate" звучи леко като песен на Leaves' Eyes, с основната разлика, че Илва Ериксон е доста по-добра певица от Лив Кристин. Сингълът "Njord" удря с хитово звучене, смесващо пауър и фолк метъл, а Илва за пореден път блести, най-вече в страхотния припев. Следва още едно великолепно изпълнение от нейна страна в епичната, 7-минутна "Emblas Saga", разказваща ни за създаването на първите хора - Аск и Ембла от две парчета дърво, изхвърлени на брега.

Следващите две песни са единствените в албума, към които не мога да намеря симпатии. "Brothers Unite" е брутално тру метъл клише, а "One" е направо трудна за слушане, особено с тези наистина ужасни мъжки вокали и сладникав припев. Идея си нямам защо избраха да я пуснат като сингъл, честно. Далеч по-добър избор за такъв щеше да е следващата "Ride of the Valkyries", която съчетава бързо пауър метъл темпо и супер мелодичен припев в една запомняща се комбинация. "To the Skies and Beyond" пък затваря албума с подобаващи дози епичност и мелодия, където над всичко отново се извисява гласът на Илва.

Изненадан съм от себе си, че харесвам "Emblas Saga" толкова много. По принцип рядко съм фен на пауър и хеви метъл банди с дамски вокали (не е сексизъм, просто рядко си пасват), а тру метъл глупостите и бутафорните "бойни" костюми (особено като се взимат насериозно с тях) са ми отблъскващи още от Manowar-ски времена насам. Brothers of Metal обаче някак успяват да изкарат свежест от всичко това и ме накараха да харесам "Emblas Saga" повече от дебюта им. Продукцията този път е още по-добра, симфоничните елементи се вписват неусетно, а Илва Ериксон, която споменавам за не знам кой път, се справя зашеметяващо добре. С две думи - "Emblas Saga" си заслужава, дори напук на митологичните клишета и бутафорията.

+ + + + +
Много мелодичен, запомнящ се и пълен с много готино построени парчета.
Значително подобрена продукция, изчистен звук и нови елементи.
Великолепна работа на вокалистката Илва Ериксон.
Зарибяващи и точно разказани истории от скандинавската митология.

- - - - -
Ненужно интро и две доста нескопосани композиции, една от които даже е и сингъл.
Някое и друго клише и тру метъл бутафория.
Единият вокалист не е кой знае какво, а третият е напълно излишен.
Почти никъде не си проличава, че има нужда от трима китаристи.

IF YOU LIKE
Elvenking, Wind Rose, Frozen Crown, Orden Ogan, Facloner, Tyr, Bloodbound, Leaves' Eyes, Manowar и др.

Автор: Undepth
[7.5/10]
 


Read more...
Erdling - Yggdrasil »»
ЖАНР: Industrial Metal/NDH
ОТ/Д: Германия | 10.01.2020
ЛЕЙБЪЛ: Out of Line
ОТНЕМА: ~39 минути

Erdling започнаха кариерата си като чиста проба NDH банда след раздялата с Stahlmann, но лека-полека изградиха свой, по-различен стил, който в "Yggdrasil" спокойно можем да наречем "много по-метълски". И вярно, че синглите бяха тежки, но не очаквах целият албум да е такъв. Пък той... е такъв!

Както вероятно бързо се подразбира, "Yggdrasil" е вдъхновен от нордската митология, но е и на не толкова разбираемия за мен немски, та няма да се наемам да навлизам в подробности за текстовете и ще карам по същество с музиката. След интрото "Hel" с пълна китарна сила се врязва агресивната "Blizzard", в която има учудващо малко електроника, особено като за NDH група. Успокоявам се, когато чувам мазните лийдове на синглите "Wir sind Midgard" и "Im Namen der Krähe" (с Роберт Дан от Equilibrium), като между тях с електроника и непривична употреба на двете каси се откроява мрачната и леко готическа "Hundert Welten". Кофеиново енергичната "Am heiligen Hain" затвърждава убежденията ми, че този албум не е тежък "само на сингли", а след няколко превъртания се превърна в един от фаворитите ми в "Yggdrasil".

Баладата "Sturmfänger" опитва да развали всичко, защото звучи като много недомислена и лоша версия на "Augenblick" на Megaherz, но я забравяме бързо, защото след нея с юмрук се впуска "Blut und Erde" с насечените си китари, мелодичен припев и соло, а "Grendel" ни показва още веднъж колко тежки могат да бъдат Erdling, когато решат. Третият сингъл "Wölfe der Nacht" включва като гост Крис Пол от Blutengel и е в очакван (спрямо госта) готик рок дух, а закриващият заглавен трак по-скоро напомня за песен на Equilibrium или Suidakra с тия ми ти харш вокали, леко фолк звучене и наистина сериозно метъл звучене.

Честно казано, дори след няколко слушания на албума съм малко объркан. От една страна винаги се радвам, когато дадена банда втежни звученето си (стига да не е самоцелно), но тук Erdling толкова са го втежнили, че почти не приличат на себе си. В опита си да бъдат по-метъл, пичовете често забравят за NDH корените си и електрониката. Вярно, че имаше нужда от разнообразие след няколко поредни албума в един стил, но тази промяна може би идва с една идея по-рязко, отколкото би ми се искало, сякаш между "Dämon" и този албум е трябвало да има поне още 1-2 стъпки, че да се стигне дотук. В крайна сметка обаче си мисля, че промяната е предимно за добро, особено след няколко чисти NDH албума.

Без отговор засега остава чуденето ми да дали приглушеното звучене е следствие на ниското качество на промото, или просто ниските са много засилени в микса, но ще изчакам да чуя крайния продукт и ако се сетя - ще си коригирам коментара и оценката своевременно.

+ + + + +
Значително втежнено, много по-метълско звучене.
Подобрения във всички звена с по-разнообразни вокали, китари и барабани.
Композиции като синглите, "Blut und Erde" и "Am heiligen Hain" се забиват силно в главата.
Перфектно пасващи гост-вокалисти.

- - - - -
Промяната в стила идва твърде рязко.
Докато бягат от NDH клишетата, се нанизват на клишето с нордската тематика.
Баладата "Sturmfänger" е най-скучната песен, която някога са писали.
Леко приглушен звук с твърде засилени ниски, но може и да е заради промото.

IF YOU LIKE
Stahlmann, Heldmaschine, Rammstein, Unzucht, Ostfront, Lord of the Lost, Equilibrium, Megaherz и др.

Автор: Testset
[7/10]
 


Read more...
Maerzfeld - Zorn »»
ЖАНР: Industrial Rock/Metal/NDH
ОТ/Д: Германия | 11.10.2019
ЛЕЙБЪЛ: Südpolmusic (Soulfood)
ОТНЕМА: ~43 минути

Понякога ми отнема малко повече време, но трудно пропускам добри албуми на NDH групи, като още ме е яд, че не хванах на време предишния албум на Maerzfeld. Пичовете изминаха дълъг път от кавър банда на Rammstein до това, което са днес и "Zorn" е доказателството за думите ми. Албумът представлява модерен и мелодичен NDH индъстриъл метъл с чудесна продукция - изчистен звук, тежки китари, плътни барабани, умерено количество електроника и много мелодични пасажи, рядко срещани из NDH албумите.

Особено показателни за мелодичността са синглите - отварящият заглавен трак и "Schwarzer schnee", както още "Einer wie alle", в която предприпевът се врязва в душата с помощта на детски гласец. Хитовият припев, съпътстван от средно мазен електронен лийд на "Menschling" също спокойно можеше да превърне песента в сингъл. В рамките на по-традиционния NDH категорично влизат само "Die Sünde lebt" и "Reich" с нейния мръснишки риф. Третата стилова категория в албума включва парчета с по-бавно темпо и по-леко рок звучене като "Ohrblut", "Flammenhände" и закриващите "Die Welt reisst auf" и "Zeig mir die Nacht".

Сигурно не е редно да се изненадвам, но въпреки това се изненадвам от нивото на мелодичност в този албум. Много NDH групи се опитват да постигнат подобен резултат и да освежат жанра, но дали заради неумели вокалисти или неспособност да се избяга от маршовото темпо, рядко им се получава. Само че при Maerzfeld се е получило адски добре и много им отива. Жанрът наистина има нужда от подобно модерно освежаване и поне още една група от новата NDH вълна, която да надгражда, както всеки път го правят ветераните Eisbrecher и Oomph! и да не се излага и да сваля нивото като Stahlmann, например.

+ + + + +
Модерно, мелодично и много свежо NDH звучене.
Изчистена, ударна продукция, с тежък китарен звук, плътни барабани и открояващи се вокали.
Няколко неочаквано зарибяващи, хитови парчета.

- - - - -
На места нямаше да се разсърдя, ако беше малко по-тежък и агресивен.
Повече от необходимата бройка парчета в средно темпо.

IF YOU LIKE
Rammstein, Eisbrecher, Oomph!, Erdling, Stahlmann, Heldmaschine, Schattenmann и др.

Автор: Testset
[8/10]
 


Read more...
Mystic Prophecy - Metal Division »»
ЖАНР: Power/Heavy Metal
ОТ/Д: Германия | 10.01.2020
ЛЕЙБЪЛ: Rock of Angels Records
ОТНЕМА: ~43 минути

Mystic Prophecy винаги са били много продуктивна банда, но няма какво да се лъжем  - покрай това сериозно поизчерпаха и творческия си потенциал, а албумите им продължават да звучат по един и същи начин година след година, особено тези, издадени под крилото на Massacre Records в последните години. "Metal Division" бележи завръщане към по-тежкото им звучене от преди 10+ години и започва повече от обещаващо с ударния си заглавен трак и агресивната, но мелодична "Eye To Eye".

След ударното начало темпото спада с "Hail to the King", която звучи като писана от изкуствен интелект, търсил "generic heavy metal". "Here Comes the Winter" също е в средно темпо, но много по-добре построена, с по-ударни рифове и мелодичен припев, а "Curse of the Slayer" се врязва с тежък риф, двойни каси, малко харш вокали и много траш дух, напомнящ за любимия ми техен албум "Savage Souls". Следва нова смяна в настроението с рокаджийската, еднообразна и адски чичовски звучаща "Dracula". Към средняшкото ниво се придържат "Together We Fall", "Reincarnation" и "Mirror of a Broken Heart", като между тях блясва мрачно започващата и избухваща с тежест "Die With the Hammer", а след тях, в подобен дух, че даже и със сходен риф, удря трашърската "Victory Is Mine" с готиния си, запомнящ се припев. Сериозно, тия две парчета звучат доста сходно, но пък и двете са над средняшкото ниво, така че не се оплаквам.

Знам си, че Mystic Prophecy няма с какво да ме изненадат, но въпреки това не спирам да чакам албумите им и да намирам силата в тях. С надъхващи, приятно мелодични и осезаемо по-тежки композиции от "типичния" хеви метъл, групата започва силно под крилото на новия си лейбъл. Изненади няма, но с такива разкуфяващи рифове, готини сола и няколко запомнящи се парчета, няма как да се оплача твърде много.

+ + + + +
Здрави рифове, тежки китари, готини сола.
Добър баланс между тежест и мелодичност.
Няколко ударни и запомнящи се парчета.

- - - - -
Без изненади.
Няколко средняшки и няколко леко приличащи си парчета.
Малко повече харш вокали хич нямаше да дойдат зле.

IF YOU LIKE
Brainstorm, Metalium, Bloodbound, Nocturnal Rites, Masterplan, Perzonal War, UDO и др.

Автор: Testset
[7/10]
 


Read more...
Lindemann - F & M »»
ЖАНР: Industrial Metal
ОТ/Д: Германия/Швеция | 22.11.2019
ЛЕЙБЪЛ: Craft Recordings
ОТНЕМА: ~47 (+4) минути

Албуми на Rammstein и Lindemann в рамките на половин година? Тил Линдеман определено е по-продуктивен от всякога и очевидно има много за казване. Един въпрос обаче ме мъчи от около два месеца - дали "F & M" няма да звучи като албум с неодобрени демота на Rammstein. И знам, че композиционният процес е в ръцете предимно на неуморния Петер Тетгрен, но все пак...

Да започнем с очевидното - Lindemann не е Rammstein. Стилът е различен, макар че сега, с текстове на немски, наистина звучи като малко по-евтина версия на Rammstein. Дебютният албум на Lindemann беше на английски, което го отличаваше от стила на колегите на Тил от основната му група, а тук, на немски, наистина може да се обърка човек какво точно слуша. Тук разликата се изразява предимно в това, че... Петер май е решил да експериментира с всичко, което му падне. Звученето е сурово и освободено, а композициите - сравнително опростени и сякаш набързо написани. Което има своите плюсове и минуси, разбира се.

Експерименти да иска човек в тоя албум. Този път индъстриъл метълът не е чак толкова голяма движеща сила, макар че има доста тракове в тоя стил (иначе не знам какво биха правили на едно място Тил и Петер). Отвъд откриващата NDH тройка "Steh auf", "Ich weiß es nicht" и "Allesfresser", в стила още попадат "Gummi" (най-яката песен в албума, ако трябва да съм честен) и донякъде избиващата на 70-арски Kraftwerk-ски индъстриъл "Platz Eins". Всичко останало е в различни стилове - "Blut" е мрачна готик балада, "Knebel" е чиста проба неофолк, избухващ в метъл към края си, "Frau & Mann" има латино елементи в духа на "Te Quiero Puta", а "Ach so gern" е... танго. Без китари, без метъл - просто танго. Вярно, като бонус трак има и метъл версия на песента, но основната версия е танго, няма бъзик. "Schlaf ein" и "Wer weiß das schon" пък са мрачни и епични (особено втората) пиано балади с малко симфонични елементи. За финал имаме и странна, различна версия на противоречивия рап сингъл "Mathematik", само че този път без участието на оня недъгав гастербайтерски рапър. Тази версия на песента обаче не удря така силно като предишната, липсва ѝ енергията.

Не само не крия, ами и редовно си казвам, че Rammstein са ми любима група, а покрай тях следя с интерес всичко, което членовете ѝ правят. И докато бях (и все още съм) голям фен на "Skills In Pills", не мога да си представя как ще въртя по същия начин и "Frau & Mann". Ако не броя "Gummi" и още 3-4 парчета на високо ниво, албумът ми е твърде странен. Суровото звучене може да е търсен ефект, а цялата тази освободеност и очевидна липса на напрежение да са манна небесна за всеки артист, но аз лично не мога да се изкефя подобаващо, пък не е като да не исках. Албумът е различен, харесвам и някои от експериментите в него (неофолк идеята с акустичната китара ми звучи супер), други не толкова, но и осъзнавам, че там е въпрос на личен вкус. Но, каквото и да си говорим, "F & M" в никакъв случай не надминава "Skills In Pills". Даже сега, от дистанцията на времето, си мисля - Lindemann звучат по-добре на английски. Така разликата е по-осезаема и не мисля неща като "Абе това не звучи ли малко като евтина версия на Rammstein?".

+ + + + +
Разнообразие, артистична освободеност, директност и прекрасна дивотия.
Отвъд очаквания NDH стил има някои доста сполучливи или поне любопитни експерименти.
Няколко абсолютни тупалки за дългосрочно куфеене.

- - - - -
Нивото определено е по-ниско от това в "Skills In Pills".
Целият албум звучи като скалъпен много набързо.
Сериозен брой странни и/или скучновати композиции, които няма и с какво да бъдат запомнени.
Май-май за Lindemann е по-добре текстовете да са на английски.

IF YOU LIKE
Rammstein, Pain, Deathstars, Eisbrecher, Gothminister, Oomph!, Stahlmann и др.

Автор: Testset
[7/10]
 


Read more...
Avatarium - The Fire I Long For »»
ЖАНР: Doom/Hard Rock/Metal
ОТ/Д: Швеция | 22.11.2019
ЛЕЙБЪЛ: Nuclear Blast
ОТНЕМА: ~44 минути

Avatrarium ме отвяха напълно с дебютния си албум през 2013-а. Уау, кога минаха 6 години... Затова и продължавам с интерес да следя всичко ново, което издават, макар че след последните им няколко издания леко занижих очакванията си. Така де, Лейф Едлинг продължава да твори много добри композиции, а вокалистката Джени-Ан Смит все така напомня за нещо като женска версия на Дио. Само че нещо се промени и след няколко слушания на "The Fire I Long For" и предишните два албум усетих какво е - мракът не е същият. Докато в началото Avatarium правеха мрачен, почти психиделичен, но и много хващащ дуум с жестоки рифове, днес те звучат по-скоро като 70-арска рок група. Супер, ако си фен на Led Zeppelin и Dio, но дори тогава... тия дъвки сме ги дъвкали преди 40 години. Avatarium бяха интересни с техния подход, с не толкова очевидните влияние, с промените в темпото и настроенията. А сега... не е точно така.

"Voices"отваря албума с агресивен дуумаджийски риф и здраво млатене на барабаните, а гласът на Джени-Ан Смит веднага ни кара да си правим асоциации с Dio и Rainbow. Сингълът "Rubicon" вкарва още повече хард рок в играта и впечатлява с много мелодичен припев, а в следващата "Lay Me Down" дори няма тежки китари. Не казвам, че е лоша песен, но казвам, че е скучна. Жестокото блусарско соло в "Porcelain Skull" е нейният връх, а "Shake That Demon" е толкова цепелин, че няма повече накъде. В "Great Beyond"пък не се случва нищо запомнящо се и вече бях почнал леко да се отчайвам, когато дойде финалната тройка.

Заглавната "The Fire I Long For" се разля меко с мрачен блусарски дух, докато 7-минутната "Epitaph of Heroes" единствена в този албум ми напомни за дебютния им албум - жестокият риф, органът, ритъмът, мракът, промяната в темпото и настроенията - ето това е Avatarium! За финал пък идва изключителната пиано балада "Stars They Move", в която пианото и гласът на Джени-Ан Смит ще спрат времето около вас за 3 минути, за да можете да оставите всичко друго и просто да слушате.

Ако не беше този силен финал, който реално представлява 1/3 от албума, оценката ми за "The Fire I Long For" щеше да е много различна. И то не толкова защото е слаб албум, а защото без тези три песни щеше да звучи далеч по-малко като Avatarium и много повече като кръчмарска кавър банда, за която да се чудиш "Абе тоя кавър на коя песен на Дио/Сабат/Цепелин е?". Avatarium могат толкова много повече! И много се радвам, че го показаха и тук, макар и с малко закъснение.

+ + + + +
Рифовете на Едлинг и вокалите на Смит винаги са на ниво.
Зверски силна и мрачна последна третина на албума.
Някои блусарски включвания, които ми напълниха душата.

- - - - -
Твърде много 70-арски рок с твърде много очевидни влияние от групите в IYL.
Макар да няма лоши композиции, някак има скучни такива.
Намалени дози от това, което правеше Avatarium - Avatarium.

IF YOU LIKE
Candlemass, Krux, Black Sabbath, Rainbow, Heaven And Hell, Dio, Led Zeppelin и др.

Автор: Undepth
[7/10]
 


Read more...
Klone - Le Grand Voyage »»
ЖАНР: Atmospheric/Progressive Metal
ОТ/Д: Франция | 20.09.2019
ЛЕЙБЪЛ: Kscope Records
ОТНЕМА: ~47 минути

Преди година-две ми бе пратено клипче, което носеше доста безинтересното заглавие "Rocket Smoke" на групата Klone. На пръв поглед комбинацията от имена изглеждаше твърде претенциозно, за да е интересно, но, братче, парчето режеше глави до под кръста. Дотолкова, че тази песен ме прати в сайта на групата, където имаше две неща: онлайн дискография и списък с групите, вдъхновили тези младежи. И тук ще разберете Куиксилвъра накъде отива - групите бяха Gojira, Alice in chains, Tool, Dream Theater и още няколко небезизвестни имена, които за съжаление не помня. И ето ме сега в тоя ден, един къртещ албум ("Dreamer's Hideaway") и един unplugged по-късно, да ви хортувам за тазгодишното отроче на Klone.

"Le Grand Voyage" започва с атмосферичния циклеж "Yonder", който по-скоро служи за интро към "голямото пътешествие", отколкото да показва уменията на групата като музиканти. Може би това ми е малък проблем, тъй като тези пичове имат къде-къде по-избухващи тракове и изборът точно "Yonder" да е начало на албум ми идва като странно решение. И в момента, в който започва второто парче "Breach", веднага ми става ясно къде се намираме - няма ги бруталните рифове, няма я мелодията, която ги контролираше (и съответно обграждаше), просто Klone са решили да направят още един unplugged албум, само че без да си слагат уговорки, че ще го карат само на акустични инструменти. Следващият трак "Sealed" упорито задържа средното към бавно темпо с няколко фонови рифа към средата на парчето. "К'во стана бе?!" - викам си, исках да ви рекламирам много здрава, но не много известна група, с къртещи парчета и зверски композиции, а все едно слушам Anathema в оня период, дето феновете им започнаха да се усещат да се разделят на две групи, едната от които един-два албума по-късно вече не се самонаричаше "фенове на Анатема".

Окей, ще се опитам да сменя тона, но не и оценката накрая, трябва да свикна с мисълта, че Klone са искали да се разнообразят. "Indelible" вкарва приятно саксофонено соло в края си, което леко напомня на нещо на Pink Floyd, но като че ли това му е единствената отличителна черта. Има странни, на моменти наистина повдигащи вежда неадекватни преходи, също както и следващата я "Keystone" - която пък вкарва малко жица за аутро, да не съм съвсем капо. "Hidden Passenger" продължава тематиката на чисти инструментали с малко жица и среднеещо темпо и всъщност не е лошо парче, композицията му е добра. За целия албум нямам забележки единствено към вокалиста Ян Линие, който прави това, което винаги е правил в тази група - чисти, леко простъргващи вокали и особено добър контрол над това къде се намира. О, велики Ктхулу, "The Great Oblivion" вкарва някакъв риф като за интро и най-накрая ми припомня защо Klone ми отрязаха главата когато ги чух за първи път. Както вървеше онзи тъп виц - "не е много, но пък ти е приятно". Иии всичко това си отива, както е дошло, защото следващото парче се казва "Sad and Slow" :D Ще ви оставя сами да решите каква точно е скоростта му. Голямото Пътешествие приключва с минаването през "Silver Gate", което (изненада) не променя нито идеята на албума, нито скоростта му.

Не ме разбирайте погрешно - седнах много надъхан да напиша добър материал за Klone, просто това което слушам не е това, което правеше тази група уникална. А тя е наистина такава - супер здрави и насечени рифовки, зверски вокали, прогресив тресня за чудо и приказ, като цяло - група, чиято "личност" харесвам. Очаквах това да ми е албума за 2019-та, но уви - 5 от 10 възможни за "Le Grand Voyage". Не че е толкова лош албум, но е много силно необходимо да го хвърлиш в блендера с останалата част от дискографията на Klone и така като ти идват на shuffle, е драстично по-добре. Според мен предишният unplugged албум на тези момчета или е изкъртил цифрите от продажби, или просто им се е застоял в главите като темпо и желание. Няма лошо групите да разнообразяват - Gojira го направиха с Magma и успяха. Odd Crew го направиха с "The Lost Pages". Разликата е, че последно споменатите имаха идеи как да запазят новия материал интересен и да спечелят феновете си за това разнообразие. Klone, от друга страна, дори не смениха темпото на ударните за две парчета. За да разберете какво имам предвид, чуйте "Rocket Smoke" от линкчето горе.

+ + + + +
Атмосферичен албум за определени настроения.
Без забележки към вокалите на Ян Линие.
Самоличността на групата не се е загубила.

- - - - -
Псевдо unplugged албум.
Липса на разнообразие в ударната секция.
Пасажи със странни музикантски решения.

IF YOU LIKE
Alice in Chains, Tool, Anathema, Dream Theater, Hacride и др.

Автор: Quiksilver
[5/10]
 


Read more...
Lionheart - Valley of Death »»
ЖАНР: Hardcore
ОТ/Д: САЩ | 15.11.2019
ЛЕЙБЪЛ: Arising Empire
ОТНЕМА: ~25 минути

Да пишеш ревюта за хардкор банди до голяма степен вече е безсмислено и хубаво си мислех да пропусна да пиша и за тоя албум на Lionheart, но ако продължите да четете, ще разберете защо реших да го сторя. Но първо ще ви кажа защо е сравнително безсмислено да се пише за хардкор - защото ако се вълнуваш от хардкор, надали те вълнува кой какво мисли за любимия ти стил (или ако си артист - за музиката, която правиш), а ако си просто любител като мен - знаеш, че няма с какво да бъдеш изненадан. Сериозно, кога последно се изненадахте от базисен хардкор албум? Аз от около 20 години насам не съм успявал. Хардкорът за мен отдавна е музика за на живо. Да става меле, да се усеща енергията, да не се търсят някакви високи музикални стойности и майсторство. Затова и не ги търся дори при Lionheart, на чиито концерти съм си изцеждал енергията до такава степен, че после да не мога да ходя - не защото някое просто хардкор лапе и пишман футболен хулиганче ме е ритнало в моша, а просто защото на тяхната музика няма как да не се раздаваш на макс и да не искаш да пробиеш пода на всеки техен брейкдаун.

Последното важи с пълна сила и за "Valley of Death". Албумът е кажи-речи същият като "Love Don't Live Here" и "Welcome to the West Coast II", само дето нулите и единиците на рифовете са на малко по-различни места. Роб Уотсън се кара на микрофона по един и същи начин през цялото време, слагайки ударение на всяка сричка, като някаква екстремна и набаткана версия на новинаря Ивайло Василев. Лирическите теми пък се изчерпват само с повтаряната сигурно из половината песни фраза "my demons". И знаете ли какво? Всичко това е окей. Или поне беше окей, докато във "For the Record" пичовете не решиха да почнат да приказват глупости като "Still don't give a fuck about selling records" и да се заяждат с критиците си. Да им го кажа на английски освен? Yeah, you don't give a fuck about selling records, sure. What are you doing at Arising Empire, then? What kind of a deal you signed there? Was it an ice cream truck deal? What are you selling at your shows and online? Also, a hardcore band whining and bitching about "haters", bad comments and reviews? Wow, so hardcore, not losing credibility at all. Stick to making great shows, and learn to accept some criticism. Your lyrics are boring as fuck, and they sound like they're written by a 14-years old punk kid with Tourette's.

Така, простете за лиричното отклонение (от каквото Lionheart определено имат нужда, защото всичките им песни са за едно и също от 10 години насам). Исках да ви кажа и на какво ще е хубаво да обърнете внимание в албума, но, съвсем честно, не щото съм salty ревюър, даже след няколко слушания ми е трудно да различа коя песен коя е, защото всички звучат еднакво. Джеси Барнет от STYG вкарва малко разнообразие в масивно удрящата "Rock Bottom", но веднага след това има две песни, в които се повтаря фразата "born feet first", една от които се казва... "Born Feet First". Сериозно, нимоа. Другата е "When I Get Out", чийто риф е същият като на една моя група от тийн годините ми, та се зачудих - ние ли сме измислили баси якия риф някога, или Lionheart са на нашия тийн акъл, че и те са стигнали до тоя риф? "Stories From the Gutter" пък представлява начало, няколко ядосани "Хъъ!" в духа на Мишо Шамара, средата с брейкдаун и... fade out. Кой дафак мисли, че това е цяла песен?! Малко преди края обаче дойде "In My Skin" - и тук вече говорим за тая смазваща енергия, която Lionheart притежават. Ох, как ще се смазват хората на живо на тоя трак и на тоя брейкдаун!

Ако не сте разбрали дали харесвам Lionheart и този албум, отговорът не е еднозначен. Lionheart притежават сила, енергия и in-your-face искреност, каквато рядко се среща дори от класически хардкор банди. Обожавам да куфея на музиката им, още повече пък на живо. Но и адски се дразня, когато някоя банда почне да се обяснява за "хейтъри", да си оправдава тъпите текстове и да мрънкя, че критиците не ги харесват. Нямам нищо против тъпите им текстове, но щом те го правят на проблем - реших да го направя и аз. Затова и писах безсмислено ревю за хардкор албум. Защото хардкорът е за мошене, не за писане на ревюта.

+ + + + +
Адски много енергия, директност и искреност.
Няколко убийствени брейкдауна.
Ще се смазваме на живо на всяко парче тук, каквото и да си говорим.

- - - - -
8 от 10 песни в албума звучат горе-долу като една и съща песен.
Изключително скучни и еднообразни текстове, писани сякаш от тийнейджър с Турет синдром.
Роб Уотсън звучи абсолютно еднакво във всяка своя натъртена сричка.

IF YOU LIKE
Terror, Nasty, Hatebreed, Madball, Deez Nuts, Agnostic Front, First Blood и др.

Автор: Undepth


[Ако три лакътя са "0", а четири килограма нокти са "10", им давам 317 котлона]
 


Read more...
Cyhra - No Halos In Hell »»
ЖАНР: Melodic Modern Metal
ОТ/Д: Швеция | 15.11.2019
ЛЕЙБЪЛ: Nuclear Blast
ОТНЕМА: ~47 минути

Как ли не се е случвало да произнасям името на Cyhra - Цухра, Сухра, Цихра... защото като кажеш на някого "Чувал ли си Сайра" и отговорът винаги е "Ъ?" и трябва да обясня - абе, пише се кат цухра, ама с игрек... изобщо, не можаха ли Jake E и компания да си измислят по-лесно име за такива като мен?

Няма значение, разбира се. Важното е, че Cyhra имат втори албум, който е осезаем ъпгрейд спрямо дебютния им такъв - с малко повече тежест, китари и електроника - все неща, за които мрънках в "Letters To Myself". И макар че "No Halos In Hell" продължава да е по-мелодичен, отколкото тежък, в него има няколко парчета, които, поне според мен, би трябвало да начертават бъдещето на тази група. Spoiler alert - говоря за най-тежките такива в албума. И все пак, като казвам "тежки" не си представяйте нищо кой знае колко злокобно - албумът разчита само на чисти вокали, което, ако трябва да съм честен, малко доскучава по някое време. Малко крещящи вокали биха се вписали много добре тук, наистина.

Откриващата "Out of My Life" дава много добра представа за това, което ще чуете в албума - мелодичен метъл със зарибяващи припеви, малко електроника, тук-там здрави тежки китари с модерни рифове. Заглавната "No Halos In Hell" включва в играта и малко типични "шведски" рифове, редувани с мелодични куплети без много китари, но отчетливи бас и пиано. Пианото и басът имат водеща роля и в лекичката "Battle From Within", но тя бива забравена бързо, защото я следва една от най-яките песни на Cyhra изобщо - "I am the One". Парчето представлява мелодичен модерен метъл с електронни подложки в куплетите и здрави китари в и без това мега хитовия припев. Сериозно, ослушвайте се за тоя трак!

"Bye Bye Forever" също се опитва да звучи хитово, а "Dreams Gone Wrong" по някаква причина ми напомня за песен на Machinae Supremacy, което винаги е бонус за моите уши и също има много хитово звучене. Следва пиано баладката "Lost In Time", в която Джейк разгръща диапазона си малко повече, а "Kings Tonight" ни връща към по-метълското звучене веднага след това. Електронен лийд и шведски риф ни посрещат в поредния хит - "I Had Your Back". "Blood Brothers" изненадва с включването на акустични китари (редом с тежките такива), а "Hit Me" удря с най-тежкия и скоростен риф в албума, с което се превърна в третата песен от "No Halos In Hell", за която да се чудя "Тази ли е най-добрата?". Пък с тоя хитов припев, това пиано и тия електроники... наистина е труден избор между нея и "I am the One". Всичко завършва с "Man of Eternal Rain", която се носи в обичаното от Cyhra средно темпо (с едно двукасово изключение и едно соло) и макар да е готина сама по себе си, трудно ще се пребори с другите ми фаворити тук.

Признавам, не бях огромен фен на "Letters To Myself", но "No Halos In Hell" е съвсем друга работа. Подобрения има в абсолютно всяко звено. Звукът е по-добър, китарите са повече и по-тежки, има много повече запомнящи се елементи и изобщо - това е правилната посока. Пък ако имаше и още малко разнообразие във вокалите - цена нямаше да има.

+ + + + +
Подобрения в абсолютно всяко звено спрямо дебютния албум.
Впечатляваща китарна работа, идеално поставени електроники, сола.
Стремеж към хитово звучене, произвел няколко наистина жестоки парчета.

- - - - -
Джейк е адски добър вокалист, но тази музика има нужда и от харш вокали.
Някои композиции са леко еднообразно и със сигурност по-лесно забравими.

IF YOU LIKE
Amaranthe, Machinae Supremacy, In Flames, Ember Falls, Sarea, The Blinded и др.

Автор: Testset
[7.5/10]
 


Read more...
Magic Kingdom - MetAlmighty »»
ЖАНР: Power Metal
ОТ/Д: Белгия+ | 22.11.2019
ЛЕЙБЪЛ: AFM
ОТНЕМА: ~61 минути

Познаваме Душан Петроси от Iron Mask и Magic Kingdom, но вторите определено са сред най-любимите ми пауър метъл банди в последните 10 години. И не се чудете за това плюсче до родината на Magic Kingdom, то е там, за да ме подсети да ви кажа, че четирите музиканти в тази група идват от четири различни държави - Белгия, Русия, САЩ и Англия. И докато Душан и Василий са в основата на Iron Mask и Magic Kingdom отдавна, то вокалистът е съвсем нов - Майкъл Весера, когото може би познавате от поне 20 други рок и метъл банди. Барабанистът Майкъл Бръш пък се задържа за втори албум с групата, като междувременно се превърна и в ударник на Sirenia. С други думи, имаме сбирка на сериозни професионалисти с огромен опит.

Притеснявах се, че "MetAlmighty" ще звучи по-сухо от предшествениците си, защото Душан имаше проблеми с намирането на вокалист до последния момент, но новото попълнение зад микрофона се справя повече от добре със задачите си, особено като вземем предвид колко малко време е имал да работи над партиите си, преди да ги запише. Всъщност, донякъде учудващо, чувам някои неточности в барабаните (сякаш някои каси липсват, или не удрят точно навреме), но хем може аз да греша, хем и да не греша - не е болка за умиране и трудно ще се усети от ухо, което не следи специално за такива глупости.

Съдържанието е на очаквано високо ниво за групата и звучи като естествен наследник на страхотния "Savage Requiem" - скоростен пауър метъл, страхотни мелодии, епични пасажи и приказни сюжети, които ще се усладят на всички представители на жанра. Всичко започва с почти 9-минутната "Unleash the Dragon", която леко напомня за пауър метъл корените на Avantasia с постройката си. Следва сингълът "Wizards and Witches", който е сред най-силните парчета в и без това силния албум - Душан Петроси се раздава с неокласически рифове, барабаните редуват галопиращи ритми с двойни каси, а беквокалите носят допълнителна епичност на и без това бойното звучене. "In the Den of the Mountain Trolls" вкарва и фолклорни мотиви в играта, а скоростната "Fear My Fury" довършва това, което "Wizard and Witches" започна. Леки ориенталски мотиви дават началото на мрачната и мачкаща "Rise from the Ashes, Demon", в която Душан се отприщва напълно с великолепна китарна работа и развяващо косите соло.

Точно в средата на албума идва и заглавната "MetAlmighty", която отново е в типичния скоростен пауър дух (сякаш този тип песни се редуват през една) и също впечатлява със страхотно соло. "So Fragile" е с една идея по-мелодична и лека, а "Temple of No Gods" продължава да доказва тезата ми, че скоростните пауър парчета се редуват през една песен. Следва мрачната балада "Just a Good Man", а веднага след нея Петроси опитва да отвее не само косите, но и мозъците ни с неокласически соло/риф в поредната скоростна тупалка "Dark Night, Dark Thoughts", която също нареждам сред най-добрите в албума - и нямаше как иначе, особено след това китарно и клавирно соло след средата ѝм, леле колко обичам такива надсвирвания! За финал идва среднотемповата "King Without a Crown" - една от малкото песни в "MetAlmighty", без които можех спокойно да мина. Не знам какво точно се случва в нея, но клавирите и оркестрациите не звучат на място и сякаш се разминават с останалия инструментал, пък и само ме накара да се замисля колко ми липсва ролята на водещия клавир и беквокалите. Къде се изгубиха те, защо ги има само на няколко места в албума?

Би било лесно да си обясня защо "MetAlmighty" не ми харесва повече от "Savage Requiem" или "Symphony of War" със смяната на вокалистите, но няма да е справедливо спрямо новия такъв, защото той наистина си върши работата страхотно. По-скоро ми липсват малките неща - като хоровите напеви и беквокали и по-сериозна роля на клавира отвъд тази на обикновен фон. Още ми липсва и трак от сорта на "I'm a Lionheart", който е еталон в жанра и един от най-любимите ми за всички времена. И да, тук също тук-там има беквокали и водеща роля на клавира и... именно песните с тях ми станаха най-любими в албума, защото носят много важна добавена стойност към и без това страхотните композиции, които Душан Петроси сътворява. Тези малки неща винаги са извеждали Magic Kingdom с крачка напред пред останалите групи от жанра, а тук малко или много ми липсват. Да, "MetAlmighty" е жесток албум. Но можеше да бъде и перфектен.

Вместо послепис, някак ми се ще да си кажа какво бих искал да чуя следващия път от Magic Kingdom. Ясно е, че пауърът им е на сърце, но ми се струва, че няма да е зле след три албума с такъв да "облагородят почвата" с още нещо. Освен желаните от мен беквокали, хорови напеви и клавири, защо да не се щипнат и малко влияния от модерния метъл? Може би малко електроника? Малко модерни рифове? Неокласически рифове на още по-високо ниво? Защо не и гост-вокалисти с харш пеене? Възможностите са неограничени. И ако има група, която да може да реализира подобен албум, то това е Magic Kingdom.

+ + + + +
Пореден урок по неокласически пауър метъл от маестро Петроси и компания.
Впечатляваща китарна работа, даваща купища мелодии, рифове и яки сола.
Новото попълнение зад микрофона се справя забележително добре.

- - - - -
Можеше да се поиграе още малко с беквокалите и клавирите.
Слабичък финален трак.

IF YOU LIKE
Iron Mask, Dreamtale, Avantasia, Adagio, Orden Ogan, Derdian, Keldian, Rhapsody(тата) и др.

Автор: Undepth
[8/10]
 


Read more...
Blind Guardian Twilight Orchestra - Legacy of the Dark Lands »»
ЖАНР: Symphonic/Orchestral
ОТ/Д: Германия | 08.11.2019
ЛЕЙБЪЛ: Nuclear Blast
ОТНЕМА: ~75 минути

Грандиозен. Фантастичен. Разтърсващ. Забележителен. Монументален. Епичен. Амбициозен. Всемогъщ. Докосващ. Незабравим. Бомбастичен. Блокбъстър. Спектакъл. Кариерно определящ. Larger than life. Върхът на 20-годишна експедиция. Искрящото бижу в короната на кариерата им. Оставящ света безмълвен.

Всички тези определeния можем да прочетем в PR текста, който Nuclear Blast са ни изпратили редом с този албум на Blind Guardian Twilight Orchestra. И с риск аз да съм единственият човек, който ще добави това определение към всичките тези горе, няма как да не кажа, че освен всички тях, този албум е и...

... напълно безсмислен. Сериозно, не го казвам, само защото съм задник и контрист на пълно работно време. Казвам го, защото наистина мисля така. С колегата Testset сме фенове на Blind Guardian още откакто заедно ходехме в един компютърен клуб (когато още имаше такива) в Гео Милев, чийто съдържател (Гибона, адски добър барабанист) пускаше метъл, докато цъкахме Diablo 2. Тогава зазвуча "Mirror, Mirror" и двамата се впуснахме да питаме "Ааа, коя е тая група?!", но той не ни каза и ни се наложи сами да открием, което се оказа трудна задача, след като по онова време още нямаше Shazam, а нетът вкъщи беше недостижим лукс. Е, все пак открихме коя е групата и поне аз мога да кажа за себе си, че винаги останах фен.

Главата ми не може да побере колко труд е изсипан в този албум. Работа с филхармония, гласови актьори, цяла история - с думи не може да се опише колко е величествено всичко. Мрачни, бомбастични оркестрации, чувството, че гледам епичен мюзикъл от сорта на "Lord of the Rings", или саундтрак към култова видеоигра. 75 минути епичност, хора! Не знам как не си надянах ризницата, не си хванах меча и не отидох да се боря с червеното джудже от "In the Red Dwarf's Tower" (не, не е препратка към Гриша Ганчев и Litex Tower). Е, сдържах се и реших да пиша за всеки трак поотделно - къде имало средновековен фолк елемент, къде имало повече настроение, но накрая осъзнах, че няма смисъл и от това. Защото след 75 минути слушане всичко звучи като една голяма, ама мнооого голяма каша от същото и същото. Ханзи, пее, има безброй оркестрации и епични хорове. Това важи за всеки трак, като не броим интерлюдиите. Ето ви го ревюто за албума, сериозно, с това се изчерпва. Чухте ли който и да е от синглите? Да? Ми, останалото е същото. Хвала на оногова, дето успее и след 5 слушания да каже "Ей те тоя трак се казва така и така".

И не, не казвам, че това е лош албум. Признавам всичките му качества и фактът, че е невероятно творение, плод на 20 години труд. Само че ако не е пиеса за гледане, ако не е във филм, ако не е в игра, а е само за слушане - губи 90% от чара си. А най-лошото е, че в него няма метъл. Изпуснат е невероятен шанс да бъде направен феноменален метъл албум и това ме бъгва най-много от всичко. Защото тогава вече щеше да заслужи всички определения от първия абзац. Blind Guardian без метъл е като мусака без картофи и кайма. Като таратор без краставици, копър и чесън (сиреч, айрян - пак става, ама друго си е таратор). Това трябваше да е метъл албум, защото иначе е просто хубав, скъп, детайлно изпипан саундтрак. А кога последно ползвахте саундтрак (дори от любими филми и игри) като нещо различно от фонова музика? Бас ловя, че даже тези, които няма да се съгласят с мен (надявам се да има такива хора, че ако всички са като мен, ще убием вскякакъв нърдски кеф на Ханзи), бързо ще се уморят да слушат това тук. Парче изкуство, за което всички да казват "Много е хубаво", но все пак виновно ще оставят да хваща прах в добре осветената му витрина.

+ + + + +
Фантастичен, бомбастичен оркестрален албум, какъвто няма къде другаде да срещнете.
Толкова много труд, толкова изпипани детайли, такава хубава история, че е трудно за осъзнаване.
Безпогрешен Ханзи, страхотни гласови актьори, оркестрации и композиции на най-високо ниво.
Идея, развивана 20 година и осъществена по феноменален начин...

- - - - -
... и все пак нищо от това няма особен смисъл, когато не е метъл албум.
Все едно слушам саундтрак към филм или игра - впечатлява веднъж за кратко, но не и за 75 минути.
Кощунство е, че подобна епичност е похабена без да бъде превърната в баси якия метъл албум.
Сериозно бе, защо това не е метъл албум?!

IF YOU LIKE
Blind Guardian, Lord of the Rings, епични саундтраци към филми и игри и др.

Автор: Undepth
[N/A]
 


Read more...
Bad Wolves - N.A.T.I.O.N. »»
ЖАНР: Alternative Metal
ОТ/Д: САЩ | 25.10.2019
ЛЕЙБЪЛ: Eleven Seven Music
ОТНЕМА: ~44 минути

Bad Wolves не си губят времето и издават втори албум само година и половина след дебютния си такъв. И докато той беше малко разхвърлян и некохерентен и не успяхме да го запомним с нещо повече от иначе феноменалния кавър на "Zombie" на The Cranberries, днес можем да погледнем с по-тренирано око на новата им творба. Първоначалното лошо впечатление от безвкусната обложка, за щастие, не се пренесе в музиката директно, но ми даде да разбера и защо Bad Wolves звучат толкова разхвърляно. Ще пробвам да поясня нататък, ама даже и това не обещавам.

Горе-долу както и в дебютния им албум, така и тук не съм сигурен какво точно им се свири на Bad Wolves, но май-май (като включвам и обложката в уравнението) хем им се иска да са рок звезди от ранга на 5FDP, хем им се прави тежка музика, хем емоционални алт-рок балади, хем... не съм сигурен какво още точно. От една страна са тежки парчета като "I'll Be There", супер агресивната "Foe or Friend", "The Consumerist" и "LA Song". В тях има крясъци, тежки рифове, много агресия, тук-там леко рапиране (но не чак до степента на рапкор) и мелодични пасажи, които обаче много се различават от тези в другите композиции.

Така от другата страна попадат песни като радио рок хитчето "Killing Me Slowly", акустичната баладката "Better Off This Way" и избиващата на модерен кънтри рок "Sober". Между тях остава "средното положение" - с тежки китари, но без крясъци и с мелодия, но без лигавщини. Така звучат "No Messiah", страхотната "Learn To Walk Again" и повече от типичните алт-рок тракове "Back in the Days", "Heaven So Heartless" и "Crying Game", в които няма много от какво да се изненадате, но не бихте и скипнали току-така.

Признавам, че харесвам по-тежката страна на Bad Wolves и тупалки като "Foe or Friend" ме карат да искам да чувам още такива неща от тях, вместо разни закъснели кънтрита, следващи съвременните успехи на 5FDP. И въпреки цялата си критика, няма как да скрия ентусиазма си, че ще гледаме именно тези две групи в София съвсем скоро, че даже и с Megadeth на същото място. Стискаме палци за здрав сетлист, защото определено не ми се слушат кънтри и радио рок баладки на тоя концерт.

+ + + + +
Разнообразен албум, вариращ от доста тежък до доста лек - и много "средно положение".
Малкото, но отчетливо агресивно рапиране на Томи Векст му отива адски много.
Хубави контрасти между агресия и мелодия и преливане от едното в другото.
Песни като "Foe or Friend", "Learn To Walk Again" и "I'll Be There" ме смачкват от кеф.

- - - - -
Все още не е сигурно каква точно музика им се прави на тия пичове.
Не, мерси - казвам аз на радио рокчето и избиващите на кънтри глупости.
Доста неконсистентен и разхвърлян - като сбор от EP-та на три различни групи.
Средното положение се забравя сравнително бързо в по-голямата си част.

IF YOU LIKE
Five Finger Death Punch, Demon Hunter, Stone Sour, Drowning Pool, Emphatic, Sevendust и др.

Автор: Testset
[6/10]
 


Read more...
Saint Asonia - Flawed Design »»
ЖАНР: Alternative Rock/Metal
ОТ/Д: Канада/САЩ | 25.10.2019
ЛЕЙБЪЛ: Spinefarm Records
ОТНЕМА: ~44 минути

Saint Asonia продължават да звучат като група от една изгубена епоха, което има своите плюсове и минуси. От една страна, надали някога ще ми омръзне да слушам такива пост-гръндж и алт-рок банди, но от друга - вече е нужно нещо повече, за да се откроиш в този жанр. Вярно, самото присъствие на Адам (ex-Three Days Grace) и Майк (Staind) само по себе си привлича вниманието, но само това не стига.

И все пак, "Flawed Design" започва повече от добре с агресивната "Blind" и абсолютно хитовата "Sirens" с участието на Шарн от Within Temptation. Нямам идея защо това не е пилотен сингъл, особено след като е най-добрият трак в албума, но кой ме пита мен? Тежките китари в "This August Day" също се включват добре и дават път на "The Hunted" с участието на Съли Ърна, който ефективно превръща песента в такава на Godsmack. В мрачничката "Ghost" пък се усещат влиянията на Breaking Benjamin и Starset, но и за това си има обяснение - парчето е писано с помощта съответно на Кийт и Дъстин от двете групи.

Някъде тук, около средата, Saint Asonia започват да залагат на сигурното и познатото, с което малко ме поизгубиха, като изключение прави само емоционалната "The Fallen" в памет на хора като Крис Корнел и Честър Бенингтън. И не че "Beast", "Another Fight" и "Justify" са лоши песни - в никакъв случай - но имам чувството, че съм ги чувал от поне още 15 други групи. Заглавната "Flawed Design" се откроява с една идея повече с мелодичността си, а закриващата "Martyrs" е най-леката и меланхолична песен в албума, където гласът на Адам обира всички точки.

С няколко хита в началото и очаквано добро продължение нататък, Saint Asonia са издали един солиден, но в никакъв случай изненадващ албум. Парчетата с гост-вокалисти са най-запомнящи се, което говори, че се усеща глад за "нещо повече". Така е, не може само на хайп и стари лаври да се кара. Да, "Flawed Design" е добър сам по себе си, но специално от тези музиканти определено очакваме малко повече. 

+ + + + +
Солиден, стабилен, очаквано добър албум.
Няколко по-силно открояващи се композиции, 1-2 от които са си чисти хитове.
Повече от приятни гост-включвания.
Личи си, че е вложена много емоция, особено в някои по-специални парчета.

- - - - -
Предвидим - някои песни сякаш сме ги слушали от 15 други групи.
След средата агресията почти напълно изчезва.
Става леко еднообразен по някое време.

IF YOU LIKE
Three Days Grace, Staind, Godsmack, Breaking Benjamin, Starset, Seether, Alter Bridge и др.

Автор: Stahley
[7/10]
 


Read more...