Не знам как да започна, след толкова много път и емоции все още не знам на кой свят се намирам. За два дни насъбрах толкова много положителни и същевремено толкова много отрицателни емоции. Няма да изпадам в излишни словоизлияния за дългия път, който бихме от София до Будапеща и Клуж с още 45 луди фенове. Всички имахме много големи очаквания за фестивала Sziget, мислехме че всичко ще е перфектно, културно, един европейски фестивал. След кратка обиколка в невероятно красивата Будапеща се насочихме към Obudai Island където се простираше целият Sziget Festival.

Самият фестивал като с цел забавление беше просто перфектен. Имаше какво да се види, бар който се върти във въздуха и висеше на един пилон като окачен на въдица. Място, на което се четяха литературни произведения, бънджи скокове, екарни, на които показваха на коя сцена какво следва и какво ли още не.

На входа на фестивала раздаваха книжки, които бяха като малък туристически гид. Имаше информация къде се намират сцените, душовете, къмпинг лагерите, кътовете за забавление, информация кога и в колко ще свирят бандите и разбирасе цялостна карта на фестивала. И някак си дотук спират хубавите неща. Защо ще се зачудите, ами ако отивате на този фестивал (а може би и за всички други важи това) да се забавлявате и купонясвате, то тези места са за вас.

Ако отивате да гледате любимата си банда обаче,.. това ще е най-голямата ви грешка. Била съм на българските фестивали и си мислих, че сме на доста ниско ниво, но след Sziget се убедих в обратното. Може да нямаме такива забавления, но за сметка на това всичко друго е просто перфектно. Е добре де дори и да не е перфектно с течение на 2-3 години нещата се оправят. Sziget със своята 17 годишна фестивална история, не са успяли или просто не са искали да наблегнат на музикалната част от фестивала.

Концертите на Main Stage-а почнаха някъде от около 14:00 на обяд, с нещо много странно като музика, дори май не беше и група. На сцената излезе някаква руса женица, която говореше нещо на унарски и подскачаше наляво и надясно. На края отиде в публиката и всички почнаха да танцуват в синхрон. (WTF!?)

Точно в 16.00, както и бе обявено на сцената се качиха италианската група „Subsonica",които не ми се строиха особено подходящи да свирят на една сцена с Iron Maiden, но все пак това е фестивал. Групата стилово cе води електро-рок, но ако питате мен звучаха по-скоро като електро-поп.

Групата беше сред свои води. Феновете бяха предимно италианци и всички пееха с пълни гърла. Честно казано хич не ми допаднаха, но въпрос на вкус. Subsonica свириха близо час и 10 минути. Всичко вървеше по часовник. След италианците сцената заеха малко по-тежичките на звук англичани The Cribs. Те малко повечко ми допаданаха, за разлика от предходната група. Към 18:45 групата се сбогуваха с феновете си и напуснаха Main Stage-а.

До тук всичко минаваше съвсем цивилизовано и добре. Но с началото на следващата група, осъзнах, че май нещата няма да завършат добре. В 19:30 унгарската група Tankcsapda превзе сцената. Те вече бяха доста подходящи за метъл аудиторията, но не знам дали заради езика или заради нещо друго, но никак не ми допаднаха.

Публиката вече ставаше по-агресивна и започна да се усеща доста силен натиск, но все още всичко бе в рамките на нормалното. Участието на Tankcsapda ми се видя прекалено дълго, но май вече нямах вече търпение да видя Maiden на сцената, пък и доста дълго време бях чакала на предните редици, на температури близки до 40 градуса.

И дойде времето когато най-накрая гледах как crew-то на Maiden подготвяха сцената, слагаха някои от декорите.Със свечеряването наближавше и момента, в който чухме превърналото се в интрото „Doctor Doctоr". С него започна и зверската бутаница. Била съм на много концерти, но досега на такова меле не съм ставала свидетлка. Всъщност, ако трябва да съм по-точна не беше меле, а буквално месомелачка. Ето защо се наложи да изгледам участието на Maiden от далеч.
След "Doctor Doctоr" страстите все повече закипяха, защото концертът бе отворен с невероятното и динамично начало на „The Wicker Man". Maiden изглеждаха още по-големи и титанични от когато и да е било. Показаха стахотна форма, но като че ли нещо не бяха на мястото си. Проблемите с микрофона на Bruce се появиха още на припева на „The Wicker Man". На моменти той просто изчезваше.
Втората песен бе „Ghost Of The Navigator", която е и 2-рата песен от „Brave New World". След нея последваха класиката „Wrathchild" и новата „El Dorado". Bruce Dickinson бе така любезен да ни припомни, че новият албум на групата "The Final Frontier" ще е на пазара съвсем скоро и можем да си го закупим. С усмивка попита дали вече сме го изтеглили -„откраднали". "El Dorado" на живо звучи много по-тежко, много по-мощно, което за пореден път доказва че Maiden са концертна група. Определно проблемите със звука на фестивала пречиха на групата да покажат на какво са способни и да се раздадат на 100 %. Микрофонът на Bruce вече изчезваше на повече от половината песни и публиката го заглушаваше. Сцената беше доста мъничка, което не им позволяваше да мърдат особено много. Организаторите се бяха погрижили да има три големи екрана за феновете, които се намират на по-задни позиции. Но и тук нещата не бяха премислени докрай. Двата екрана, които бяха от двете страни на сцената бяха прекалено ниско сложени, поради този факт ги виждаха само хората, които бяха пред тях. Цялата магия, която носят Maiden бе просто унищожена от отвратителната организация и безобразно лошия звук. Не мога да подмина отново и блъсканицата. Трябва да спомена, че и да се намираш на 300 метра от сцената, хората отново те бутаха и минаваха буквално през теб.

Но да се върнем на сетлиста и на групата. Веднага след "El Dorado', последваха невроятната „Dance Of Death" от едноименния албум. Въпреки проблемите, които съпътстваха участието им, Maiden не позволиха усмивките да слезнат от лицата им. „Dance Of Death" бе и една от най-желаните песни, които искахме да чуем. Сцената бе преобразена и „потопена" в атмосферата на парчето. Мистична, нежна, оклутична и величествена „Dance Of Death" ни въвлече в танца си, и за минути се сляхме с лирическия герой. След нея последва (лично за мен) една от най-добрите им песни. Не в музикално отношене, а в чисто лирическо: „The Reincarnation Of Benjamin Breeg". Тя бе последвана от „These Colours Don't Run. След краткото завръщане от периода на предходния албум "A Matter Of Life And Death", англичаните ни върнаха още малко назад в далечната 2000 година. „Blood Brothers" бе един доста изключителен момент, който накара хиляди сърца да се свият. Bruce изнесе кратка реч, затова колко тясно свързани сме всички и как всички сме като кървни братя и сестри. След тези прочуствени думи той посвети песента на един от най-великите вокали и хора на всички времена – Ronnie James Dio. Хиляди гърла скандираха името на Dio и Iron Maiden положиха началото на песента. Bruce се качи на предните монитори и подкани публиката да пляска с ръце. Сцената бе като нощно небе, цялото обсипано със звезди. Не знам дали, защото това е една от най-емоционалните песни на групата, защото съм мечтала толкова дълго да я чуя на живо или защото самите Maiden ни настроиха и предразположиха, но забравих за няколко минути за всички лоши неща, и трудности които изживях през този ден. И си казах че всичко си заслужава. Определено групата бе повече от доволна, защо ли? Защото те доказха, че няма нужда да лежат на стари ларви изпълнявайки само стари песни, от преди 20-30 години. С всеки албум групата расте и се развива, и с всеки албум показват, че все още имат какво да кажат. Достатъчно доказателство, е че феновете искат да чуят и песните от Brave New World насам.
„Wildest Dreams" ускори малко нещата и забърза иначе леко позабавеното темпо, с нея дойде още една от най-страхотните и любими песни на феновете по света „No More Lies". Още една песен, която накара всички да пеят с цели гърла. Не искам да си празнавам и да изпадам в подробности, но тази песен толкова ме погълна в магията си, че успя да ме разплаче. Красивият и величествено-мрачен декор, невероятната мелодия и силния текст успяха да ме пренесат отново в света на песента. Успях не само да я чуя, но и да я изживея.
Не можах още да се осъзная и след „No More Lies", английската шесторка ни поднесе още една класика „Brave New World".
Разбира се нямаше начин и да не изпълнят и някоя друга стара песен. Почти никой концерт не минава без една от най-известните песни на групата „Fear Of The Dark".
За финал нямаше как Iron Maiden да не изпълнят „ The Iron Maiden". Имахме удоволствието да видим и новото космическо Eddie, подхванало китара.
Това не беше и краят на вечерта, великолепната шесторка се върнаха и подариха още цели 3 песни от творчеството си на феновете. Задължителната и превърнала се в химн на метъл обществото „The Number of the Beast" , безспорната класика и задължителна песен за всеки себеуважаващ се фен „Hallowed Be Thy Name" и от периода с Di Anno "Running Free". С тях групата приключи участието си на фестивала Sziget. Ние 45-те фена, които изживяхме цялото пътуване до Унгария и ни предстоеше още толкова до вкъщи, отбивайки се за още един концерт до Румъния. Ние които изживяхме 40 градусовите жеги и зверската бутаница, си тръгнахме от Sziget леко разочаровани. За съжаление и самите Maiden някакси си им личеше, че не се чустват комфортно и удобно на тази сцена. Мразя да съм черногледа и да гледам отрицателните страни на нещата, но на този фестивал нямаше как да ги подмина. Те бяха твърде много. Мислех си, че може би само нещата при Maiden не са се получили от към звук, пияни и надрусани „фенове", и ниски видеостени. Затова се  насочих много оптимистично към сцената на следващата ми много любима група Kamelot.
За съжаление и там нещата седяха по същия начин. Пак ще се повторя - мислех си, че като организация нашите фестивали са под всякаква критика, а европейските фестивали са си по европейски стандарти. Да, ама не. Трябва да ви кажа, че един Kaliakra Rock Fest или един Spirit Of Burgas и като организация и като звук направо газят Sziget. Ще кажете: Да ама и при нас куца озвучението, на първият Spirit Of Burgas звука по време на Cradle Of Filth беше зле. Да така е, прави сте, но разликата е там че единия фестивал бе с 1 годишна история, а другия с 17. Определено ние напредваме в тази сфера, колкото до забавленията по фестивалите е...имаме да догонваме, но все пак това са концерти а не увеселителни паркове.
Но да се върнем на Kamelot....
„Залата" в която се състоя концерта бе една шатра, буквално сглобена от найлон. Може те да си представите за какъв потресаващ звук става на въпрос. Машината за дим направо ни задушаваше и без това в тоя парник. Сцената на Kamelot беше малка и много бедна откъм декори, които падаха от време навреме. Май самите Kamelot не бяха особено доволни. На една от песните Roy Khan демонстративно си хвърли стойката на микрофона в буферната зона, а към края попита публиката дали искат Kamelot да се върнат и след положителния възглас, Roy заяви, че ще се върнат в Унгария но не и на този фестивал.

Kamelot откриха участието си с „Rule the World" и „Ghost Opera" от едноимения им албум „Ghost Opera". За съжаление, както при Maiden така и тук озвучаването беше ужасяващо. На моменти не можех да различа песните им или да чуя какво говори, и какво пее Roy.
Групата представи „The Great Pandemonium" от предстощия им албум „Poetry for the Poisoned". Отново претърпях разочарование и неуспях да чуя какво представлява песента, а от клипчета на други live-ove останах с впечатленето, че песента е невероятна. За това нямах търпение да я чуя на живо, но уви нямах късмет.

Kamelot бяха подбрали сетлиста си много прецизно и определено в него присъстваха едни от най-добрите им песни. „When the Lights are Down" и „The Haunting (Somewhere in Time)" бяха пиковите моменти на концерта. Образува се пого и цялата „зала" се огласи от фенските гласове. Женските вокали бяха поети от красивата Elize Ryd, която много добре заема мястото на Simone Simons.
Roy Khan внасяше настроение сред публиката като постоянно се закачаше с един от гардовете като му пееше на уше. Даже и едно момче от екипа успя да чуе от близко гласа на Khan докато оправяше за пореден път паднал декор. Към края Khan слезе от сцената и мина през цялата буферна зона, застана пред една девойка и попя на милиметри от устните й, много женски сърца бяха разбити в тоя момент.

Не минахме и без „Center of the Universe" , „Season's End", „The Human Stain", „The Pendulous Fall". Roy въпреки проблемите си с микрофона и звука показа отлични гласови възможности. Като цяло китарите пръщяха, барабаните на Casey звучаха като удари върху консервни кутии, а Oliver въобще не се чуваше. Басът на Sean най-много се открояваше, но зучеше като бумтеж. Въобще звукът вътре бе все едно слушаш пред зала Фестивална, soundchek-а на някоя група, която свири вътре. Абсолютно под всякаква критика. Но това не спря Kamelot и оставиха най-доброто за най-накрая. Невероятните „Karma" и „Forever", и демонично мрачната „March of Mephisto".
На March of Mephisto бяха внесени два барабана и две девойки със завързани очи биеха безжалостно по тях, а часта на Шаграт бе изпълнена перфектно от Thomas Youngblood. Това бе и последната песен от таз годишното участие на Kamelot на фестивала Sziget.
Бързо след тях се насочихме към рейса за да отпътуваме към Клуж-Румъния.
Този ден определено мина с повече негативни страни отколкото положителни, всички бяхме много разочаровни от „европейския" фестивал и с голяма умора се насочихме към следващата ни спирка от турнето на Maiden.

Автор: Гергана Попова
Снимки: www.sziget.hu