Винаги преди пътуване спя неспокойно. Неспокойно и трудно. Понякога даже въобще не спя. Но не ме разбирай погрешно - харесва ми да пътувам, бил съм къде ли не и рядко ми пука дали съм сам или с компания, нито дали съм с много багаж или само с четката си за зъби и другите дребни глупости, които човек няма как да не вземе. Едно нещо, обаче, е във всички случаи в багажа ми - свитият от нерви стомах. Картинката си остава такава в първите час-два on the road. След това всичко си идва на мястото и привиквам към ситуацията. Образът на ситуацията варира - понякога е въздушната турбуленция, друг път е тракането на влаковите колела ... или пък е множеството дупки по магистралата, а в най-досадния случай - лелката на седалката до мен. Често едно силно кафе и[ли] хубава книга ми помагат. Свит стомах? Какво беше това?

Празненствата покрай Нова Година и всичките им прилежащи [да ги наречем] ритуали по интоксикация минаха [сравнително спокойно]. След това Реалността яростно ме сграбчи за топките и първата работна седмица стовари върху мен цялата буквалистика на пъкления офисен Ад. Трябваше ми нещо ... разтоварващо. Концерт, пътуване, нещо. Уредих и двете. Пътуване до Солун (градът на Кирил и Методий ... много ясно, че знаеш, sorry!) за концерт на SEPTICFLESH. Самият факт, че прекарах първото гостуване на групата в България борейки се за живота си в тълпа разярени и невлезли в залата фенове, ме мотивира още повече. А и най-малкото, това щеше да е едно чудесно начало на годината, нали ?

Петъчната сутрин започна в компанията на горещо и ароматно кафе, приготвяне на багажа и проверка дали всичко важно е взето. Излязох още по тъмно, а навън румолеше слаб дъжд, който доста успешно спомагаше леда да бъде по-хлъзгав и коварен, а задникът ми беше благодарен, че не успя пряко да се увери в това. Беше прекалено рано за дежурното задръстване по центъра и за по-малко от половин час стигнах до мястото на тръгване. Не учудих, че приятелите ми (да ги наречем Н. и Г.) все още не бяха дошли. Дотук добре, но пичът в мен започна леко да се нааква, когато вече бях заел мястото си в автобуса и оставаха по-малко от десет минути до тръгването, защото Н. и Г. още липсваха. Тревогата идваше от това, че фактически не знаех нито къде точно трябва да сляза в Солун, нито къде ще спя, нито нито нищо. Имах един билет за концерт в джоба си, малко пари и един паспорт.

- Брилянтно! - казах си. И скалъпих доста тъпо решение. - Ако автобусът тръгне, а Н. и Г. ги няма, слизам в Сандански и се връщам моментално в София. Ебал съм ти и концертите...

За радост, след малко се появиха - запъхтяни, но пък в настроение. Настаниха се покрай мен и потеглихме преди да се осъзнаем. Казаха, че таксиджията им се забавил. Лайнар. Не попитах дали е получил бакшиш. Едва ли.

Не измина много време от тръгването, когато усетих, че се унасям. Стомахът ми се беше поуспокоил, а сутрешното кафе явно не ми бе подействало и се събудих малко преди гръцката граница, където трябваше да направим почивка. Тъкмо тогава и телефонът ми зазвъня настоятелно (майка ми) и получих супер-полезната информация, че в София е започнала снежна буря.

- Чудесно. Трета причина да се разкарам оттам за уикенда. - отвърнах.

- Вие да не би на някой концерт да отивате ? - попита майка ми по добра стара традиция, когато тръгвам нанякъде.

- Ъ-ъ.. не, не. Отиваме просто така.. да се разкараме малко. - излъгах аз, отново по добра стара традиция, когато ходя на концерт извън София.

Дали заради студеното време или пък за все още неотминалото празнично настроение, на границата дори не си направиха труда да ни проверят багажа и формално отвориха паспортите ни, колкото да отбележат дейност. Винаги съм се чудил колко хиляди килограми наркотици и други гадости минават безпрепятствано границите ни, заради това митничарско безхаберие. Ще се плеснат по челата, вероятно. Все пак, минахме като на парад, а аз отново се унесох. Благодарение на досадната лелка на съседната седалка, която говореше с мъжа си по телефона разпалено, не си проспахме спирката в централната част на Солун.

Слязохме и се поогледах. Нямаше сняг, но ръмеше лек дъждец и духаше хладен вятър. Посрещна ни компания от български фенове, които бяха там преди нас и ниe закрачихме към хотела. Наблизо двама африкански емигранти се усетиха, че сме туристи и опитаха да ни предложат дрога. Мислено им показах среден пръст и забързах крачка. Хотелът не бе далеч, не загубихме много време на рецепцията и бързо се отправихме към стаята. Не след дълго вече обсъждахме къде можем да идем напук на студеното време, но някой бързо ни свали на земята, че днес бил национален празник на Гърция и почти нищо не работи. Решихме да идем до Площада на Аристотел. Красиво място, както се убедих час по късно. Егейско море изглеждаше северно, тъмно, а силният вятър засилваше впечатлението, че сякаш сме в Прибалтика, а не в Гърция. Дори негрите по улицата се свиваха като мишоци в якетата си, а отчайващата картинка бе подсилена от затворените заради празника заведения, полу-oживените улици и летящите по тях отпадъци. Всъщност, аз намирам всичко това за силно вдъхновящо, но честно казано предпочитам да му се наслаждавам през прозореца вкъщи.

Имахме час-два преди концерта, колкото да си вземем по един душ, да се стоплим и да хапнем. Навън се стъмни, вятърът засвири още по-яростно и се запитах какво, мамка му, ще правим в запланирания за разходки утрешен ден. Не успях да конструирам смислен отговори и реших да не мисля точно за това, припомняйки си основната причина да сме тук - SEPTICFLESH! Макар и подранили, заедно с Г. хванахме такси до залата. Естествено, таксиджията не знаеше къде точно да ни закара и в крайна сметка ни заряза по средата на дълъг и неоживен булевард, изглеждащ досущ като от филм на ужасите. Виеше пронизващ костите вятър, примесен с малки, но ужасни за лицата ни дъжновни капчици. Бях със замръзнало лице и свит в палтото си, докато Г. бе с тънък кожен панталон, не много надежно палто и без шапка. Съчувствах ѝ. Тя звучно, а аз мислено, кълняхме проклетия бакшиш и се опитвахме да намерим залата, не толкова за да гледаме SEPTICFLESH, а просто да се стоплим. Върхът на сладоледа беше тир, който с минаването си прати съдържанието на една улична локва в лицето ми.

Добре дошъл в Солун, пич! Не се връщай тук през зимата!

След петнайсет минути пеша, премръзнали и вбесени, стигнахме до залата, наречена Block 33. Бързо минахме покрай охраната, намерихме Н. и останалите и заразказваме за изживяните смразяващи премеждия на булеварда. Получихме по напитка и не след дълго настроението се възвърна. Малко по-късно на сцената излезе и първата група за вечерта - DESCENDING, чийто китарист е някаква локална китарна звезда в Гърция и се зове Constantine. Като цяло не останах впечатлен от метълкора, който правят, основно заради вокалиста им, чийто глас така и не ми допадна и заради предвидимите рифове и незапомнящи се сола. Солунската публика, обаче, не мислеше като мен. Пичовете получиха прилично количество овации, което още веднъж подсили впечатленията ми, че на този DESCENDING са само локална атракция и тепърва им предстои задачата да покорят световната публика.

Трийсетте минути на тяхното изпълнение се изнизаха като зърна на броеница, след което бавно и старателно малката сцена бе преобразена в монохромни картини на рогати създадания, обърнати кръстове и пентаграми. Намирисваше на зима, намирисваше на скандинавски блек метъл. Намирисваше на DARK FUNERAL. Самите те имат напълно обновен състав, като Lord Ahriman е единственият останал от оригиналния лайн-ъп. Специално аз исках да чуя новия вокалист Nachtgarm, който бе приел предизвикателството да заеме мястото на култовия Emperor Magus Caligula. Както се оказа в последствие - изборът на този пич е повече от удачен. Лошото бе, че май DARK FUNERAL стояха прекалено дълго на сцената. Изсвириха цели 15 парчета, което на мен ми дойде малко в повечко. Към края на сета им, позабелязах как гръцките фенове постепенно губят интерес от суровия блекметъл на групата, докато самите шведи бяха твърдо решени да си изсвирят своето и продължаваха да громят тишината с нестихващ ентусиазъм и желание. След поклонът и заслужените аплодисменти, DARK FUNERAL освободиха сцената.

- Харесаха ли ти ? - попита Г.

- Иска ми се да ти кажа 'да', но ще те излъжа. Обаче вокалистът е машина и половина. - отговорих.

- О, да. Какво гърло трябва да има човек, за да реве толкова жестоко толкова дълго време ... ?

- Церберско ... - предположих аз.

Няколко питиета по-късно установих, че светлините постепенно бяха приглушени, a сцената бе напълно обновена с висящите плащове, носещи художественото творчество на изключително болния мозък на Spiros 'Seth' Antoniou. Опитах се да си представя какво ли се случва в главата му, за да рисува толкова извратени и същевременно толкова генилани картини. Възхищавам му се, но не само заради това му умение, а заради и вокалните му качества.

Оскъдно осветление, пушек на сцената, апокалиптичното интро на 'The Vampire From Nazareth'. Под този фон SEPTICFLESH заеха места на сцената и започнаха ударно. Кристален звук и напълно отдадена гръцка публика - с това разполагаха Seth и колегите му. Явно им бе достатъчно, защото изпълнението им ни удари като парен чук. Хубавото бе, че сетлистът не бе основно съставен от парчена от последните два албума на групата, а имаше и такива, които рядко можем да чуем (като 'DNA', да речем). Нещо, обаче, липсваше, а знаехме, че концертът тази вечер трябваше да е нещо повече от поредния концерт на SEPTICFLESH.

- Къде е Sotiris ? - запитах Г. по време на 'The Vampire From Nazareth'.

- Явно не е успял да дойде ... - отговори ми тя, питайки се същото.

Но малко сред средата на песента, откъм кулисите към сцената бавно приближи едно голо теме и тяло, облечено в нещо като расо. Sotiris Veganas, който никога не пътува с групата по турнета заради професионалната си кариера на мастит банкер, се появи и занарежда лириките в партиите си с твърдост, присъща на пълководец на цяла армия. Сюблимен момент! 'Култово' е единствената дума, която се сещам, когато трябва да опиша как изглеждат с него SEPTICFLESH. Sotiris е чисто и просто сърцето, мозъкът и душата на групата, а неговото излъчване е безспорно лидерско, мощно и намагнатизиращо. Самият той периодично излизаше за песните, в които можеше да се включи с вокалите си и се прибираше, когато не трябваше да пее. Колегите му, както винаги, бяха на висота и показаха зрелищен професионализъм, раздавайки се, куфеейки и поздравявайки публиката на родния им гръцки език. Насладихме се на 'A Great Mass of Death', 'Lovecraft's Death', 'We, The Gods', 'Unbeliever' и още много, все прекрасно брутални и брутално прекрасни парчета. Към края на изпълнението, вездесъщият Sotiris хвана и китарата и изпълни 4-5 песни с колегите си, като бих казал, че кулминацията бяха последните два откоса - мелодичният химн 'Anubus' и бруталната 'Five-pointed Star'. Тържественото outro на последната бе съпровод на поздрава за довиждане на групата, след което появилите се техници за прибиране на декора и изчистване на сцената показаха, че краят е настъпил.

Не успях да чуя някои мои много любими откоси като 'Sunlight / Moonlight' или 'Therianthropy', но не може всичко да се изсвири наведнъж. Може би следващият път ще ги чуя и съм сигурен, че този следващ път ще е съвсем скоро, защото тази група вече заема специално място във фонотеката ми.

Навън вятърът бе станал още по-силен. Решихме да поостанем. Публиката бързо се изниза от залата и в крайна сметка в нея останаха само скромната българска агитка. По едно време Sotiris, Chris и Fotis се появиха. Снимки, автографи и приятелски думи осмислиха оставането ни в залата след концерта. Поканиха ни да идем да пием по нещо в един местен клуб, празнуващ 13-годишнината си на ново, по-хубаво място. Едва ни навиха. Сън? О, не.

Минути по-късно вече бяхме в препълнен с дългокоси същества метъл-клуб. Музиката вътре бе много внимателно подбрана и доста сериозно съвпадаше с вкуса ми. Клетки с танцуващи жени, огньове и кожи допълваха страхотното впечатление от мястото. SEPTICFLESH се появиха малко след нас, но пиха по едно и бързо си тръгнаха. Е, ние решихме да останем и откарахме до сутринта. Получи се страхотно afterparty. Определено ще се върна в този клуб.

На другия ден се събудих на обяд. Болеше ме гърлото, но не и гърба и врата, както обикновено се случва след концерт. Националният празник бе минал и вече животът в Солун трябваше да се е събудил от почивката в миналия ден. Времето не се бе променило особено, но все пак решихме да се поразходим. Разходка в крайморския булевард и централната част на града, последвана от среща с наш местен приятел и посещение на страшно екстравагантно и ексцентрично заведение белязаха следобеда и вечерта ни. И накратко - съботата премина точно така, както ми се искаше - в добра компания на едно готино място.

Трябваше да си тръгнем в ранния следобяд в неделя. Хапнахме набързо, приготвихме багажа си, сбогувахме се с Площада на Аристотел с кафе за четити евро и се запътихме към автогарата. Като цяло чакането ме поизтощи и когато автобусът пристигна след час закъснение се унесох и заспах. На границата отново нямаше особен интерес личностите ни и се събудих чак към заснежената ни столица. Когато пристигнахме, градът беше нетипично тих и пуст. След като се разделихме с Г. и Н. повървях малко. Обичам да вървя в снега. Харесва ми хрупащият звук, който издава, когато го настъпвам. Тогава мога да мисля за много неща. Сега не го направих - само се сещах за прекрасните изминали два дни и красотата на Солун, която успях да оценя въпреки не особено приятното време. И разбрах, че съм уморен. Уморен, но щастлив от точно това начало на новата година.

Прибрах се след полунощ. У нас нямаше никой. Нямаше и ток, заради някакви скъсани жици навън. Запалих свещ и си налях чаша вино. Разгледах снимките, които направих през изминалия уикенд. След последната усетих как неволно се е появила усмивка на лицето ми. После духнах свещта...

Автор: Константин Йовков
Снимки: Никола Петрас

Вижте още:

Концертна галерия SEPTICFLESH, DARK FUNERAL и DESCENDING