Репортаж от концерта на BLACK STONE CHERRY и SEVI

BLACK STONE CHERRY е една от групите, които не съм смятала, че ще видя на родна земя скоро или въобще. Когато BGTSC обявиха събитието бях много приятно изненадана, защото организаторите залагат предимно на „питомното“ и рядко се опитват да гонят дивото. Но не и този път!

За съпорт, бяха избрани SEVI. Не ги бях слушала никога, но съм чувала доста похвални и положителни думи, от хората около мен. Точно по график, в 19:30 ч. , SEVI излязоха на сцена и забиха няколко песни от последния си албум. Определено са стойностна рок банда, с много креативност, добро сценично поведение, и идея как да се правят нещата качествено. Не на последно място ще посоча , че вокалните възможности на Светлана - Sevi са забележителни. За съжаление, това е нещо, което не се среща често в някои групи с женски вокали и то не само тук. Но нека да приемем, че не всеки може да бъде като титаничната Lizzy Hale! Публиката не беше особено многобройна, но пък подкрепяха качествено българския съпорт. В крайна сметка всичко положително, което съм чувала за SEVI се оправда!

След кратка пауза и пре-декориране на сцената...след 28 години, без интро, без излишно сумтене, на сцената директно излязоха BLACK STONE CHERRY и възпламеняващо откриха с „Burnin“, от последния им албум. На всички ни стана ясно, че оттук започва истинският рокендрол купон. Момчетата от Кентъки преминаха без пауза към „Me and Mary Jane“ и „“Blind Man”. Имах чувството, че китариста Ben Wells свири през повечето време от въздуха, отколкото стъпил на краката си. Изключителна енергия кипеше от сцената, момчетата скачаха, „летяха“ крака, разменяха си местата, че дори и Chris Robertson, който все пак пее. Забележително е че, въпреки цялото движение и изразходвана енергия, гласът му остана абсолютно непокътнат до края на шоуто. Двамата, заедно с John Lawhon, постоянно си разменяха местата и сноваха от единия до другия край на сцената. John Young е абсолютно животно зад барабаните и го доказа с кратко, но експлозивно ударно соло. Той също не отстъпи на останалите по куфеене, чупене на палки и секундото им заменяне с нови. Дори намираше време да се закача с младото попълнение на групата - клавириста Yates McKendree. С леко протягане на дясната си ръка John постоянно сръчкваше концентриралия се клавирист, а след това му казваше „Не се разсейвай момче!“ Стеснителният млад музикант явно беше свикнал на подобни тур-закачки и не позволяваше това да го разконцентрира.

BLACK STONE CHERRY се разходиха из цялата си дискография. Чухме „“In My Blood“, „Blame It On The Boom Boom“, “White Trash Millionaire” и “Like I Roll” от Between the Devil & the Deep Blue Sea.

„Hollywood in Kentucky”от Magic Mountain. Разбира се имаше и песни от Family Tree – невероятната „My Last Breath“, „Family Tree“, „Ain't Nobody“ .
Американската петорка ни направиха съпричастни до последната нота, не само към прочувствените си балади и наелектризираща енергия, но към цяло рокендрол пътешествие.

„Family Tree“ всъщност сложи и край на концерта, групата благодари на публиката и се оттегли в бекстейджа. Знаете, че редовно групите казват ласкави думи за публиката, колко им е харесало и т.н.. Но мисля, че когато е сърдечно казано си личи по поведението на хората. След 28 години от създаването си, за пръв път са в България! Не знам дали беше планирано изпълнението на „Peace is Free“, но след няколко минутно скандиране, на сцената се върнаха Ben и Chris. Ще отбележа, че в официалния сет лист, поставен на сцената, песента липсваше! Chris отново благодари на присъстващите. Тук е мястото отново да спомена гласа на Chris Robertson!
Когато съм гледала американски филми, и е имало сцени в църкви с госпел певци и всички пеят с него, с вдигнати ръце, славейки това, в което вярват, ми е било някак странно. Но е нормално нещата, които не разбираме да намираме за странни. Точно в този момент обаче, се почувствах като част от нещо такова. Chris Robertson има този специфичен тембър и беше само той в акомпанимент на 1 китара. Призовавайки да вдигнем ръце, да покажем „peace“ и всички в залата да пеем с него.

В моменти като този разбираш едно: Независимо кой си, какъв си, откъде си, в какво и кого вярваш. Всички, които посещаваме концерти и като цяло сме меломани, на първо място „изповядваме“ една вяра и говорим един език! Езикът на музиката и вярата, че и в хубави и в лоши моменти, тя ще е там. Ще ни изправя и дава сили в тежките моменти, ще ни кара да танцуваме , да обичаме, да създаваме. Ще ни събира с хора, които изпитват същите емоции и ще разбират „лудостта“ да не харчиш пари за нужни неща, но да даваш купища за концерти, мърчандайз и то без да се замисляш.

Независимо дали става въпрос за heavy metal, black metal, hard rock, industrial metal, hardcore..и т.н. Всички изповядваме една любов...тази към музиката. Алелуя!

Автор: Гергана Попова
Снимки: Никола Петрас