Моята история за концерта на Sonata Arctica ще е малко по-различна. В последните години, когато изричам името им не е за добро и вероятно това е засегнало много от феновете им сега. Всичко това е подтикнато от абсолютно посредствените им албуми в близките 10 години и катастрофалното им представяне във Варна това лято. Сигурно се чудите защо по дяволите си купих билет за концерта и отидох, и защо пиша тези редове?

Истината е, че аз помня! Помня, когато тази група беше страхотна. Когато издаваше албуми-шедьоври като „Reckoning Night“ (2004) и „Winterheart‘s Guild“ (2003)! Помня времената, когато се събирахме и слушахме тези албуми до припадък. Когато пътувахме до други държави, само за да ги гледаме нa живо, не сме си и представяли, че някога ще свирят у нас. А може би пък сме знаели, че когато дойдат ще са блед образ на това, което бяха!

Нека превъртим часовника назад точно с 10 години, когато според мен излезе последният хубав албум на SONATA ARCTICA – „The Days Of Grays“ (2009)! Финландците обявиха концерт в Белград и макар да ги бяхме гледали година по-рано в Каварна, директно стегнахме багажите и тръгнахме. Накратко концертът беше страхотен, сетлистът епичен, дори успяхме да се срещнем с Tony Kakko. Изненадващо обаче, той беше доста недружелюбен и рязък, за което разбира се не можем да му държим сметка. Възможността през годините няколко пъти да се видим с групата и те да се държат ужасно, беше може би първата стъпка към разлюбването ми на тази банда.

Белград 2009

Въпреки всичко, когато видя името им на афиш, 20-годишният младеж в мен почва да се кефи. Така стана и сега, но на самия концерт отиде не 20-годишният младеж, а сърдития и кисел чичак с фото апарат. Още на входа се видяхме с Бобо, с когото ходихме в Белград и Милано навремето да ги гледаме! Нещата не са се променили много, само добавените килограми и бради!

Белград 2009

С типичния му смях се сещаме за забавни моменти от пътуванията и се чудим дали ще е същото, или по-скоро: какво се обърка с тази група? С малко закъснение вече сме в Music Jam, където атмосферата е супер, но според феновете бирата е скъпа. Отново референция от преди 10 години в Милано, Италия - Клуб Алкатраз: Бира Туборг – 8 евро. Сега замълчете! Въпреки, че групите са закъснели с около три часа, програмата върви почти по график. Към 20:15 на сцената са Temple Balls, които се оказват много приятна изненада и откритие за вечерта! Момчетата се раздаваха много здраво и определено се забавляваха адски много на сцената и тълпата им отвръщаше със същото. От всичките концерти през годините съм се научил да не изпускам съпортите. Много от групите, които съм открил са били именно такива!

Малко след 21 часа на сцената се качи и втората група за вечерта, а именно Edge Of Paradise от САЩ. Имам много въпросителни относно тази група, но не мисля да ви мъча изобщо. Всички страдахме достатъчно на концерта. Можем да се утешим, че поне не бяха българският им симфоник фентъзи метъл аналог... Име също няма да споменавам.

Дойде моментът и Sonata Arctica да се качат на сцена. Знаем, че финладците имат нов албум, който носи заглавието Talviyö и е нормално да чуем доста песни от него. Личното ми мнение към конкретния запис не е добро, защото преди всичко е скучен и в него липса всякакъв живот, който тази група имаше едно време. Повечето песни звучат, като отхвърлени варианти за Евровизия!

От Talviyö (2019) чухме „A Little Less Understanding“ „Whirlwind“ „Cold“ „Storm the Armada“, „Who Failed the Most“ „The Ninth Hour“ (2016) беше отчетен с „Closer to an Animal“ и „Life“, а „Pariah’s child“ (2014) само с „X Marks the spot“!

И въпреки всичко има нещо в гласа на Tony и клавирите на Henka, което може да ме накара да забравя всичко и да се върна пак там. Осъзнах, че съм толкова стар, че още наричам Elias – новия китарист! Докато бях във фото-пита и снимах, в мен се блъскаха много емоции, знаех песните дори и да не ми харесват. Tony подскачаше наляво и надясно, винаги толкова усмихнат и постоянно се закачаше с всички пред него. дори на няколко пъти докосна обектива ми закачливо.... „Пич... това да не е Жигулата на баща ти“ Измърморих кисело аз... „В Милано те чакахме 4 часа под дъжда и не си показа носа, а сега ми се правиш на шест без десет!“ И въпреки това лицето ми не издържа и започнах да се усмихвам. Така бях и до самия край на концерта.

Чухме и единствените яки според мен парчета от „Stones Grow Her Name“ (2012) „I Have A Right“, „The Day“ и „Losing My Insanity“ Няма как да минем и без класикте, за съжаление само три: "Tallulah", "Black Sheep" и "Full Moon". За група като Sonata три НЕ СА ДОСТАТЪЧНО, но се примиряваме с това. Яд ме е! Яд ме е, че тази група има толкова много фенове, които заслужават много повече в музикален аспект. Яд ме е, че тази група го може и го е доказала! Яд ме е, че за близките 10 години не сме имали и една песен дори частично гениална, колкото „Wolf and Raven“, „Last Drop Falls“, „Shy“, „Letter to Dana“, „My Land“, „Replica“ или всичко писано преди 2009.

Силно се надявам Tony, Tommy, Henka, Elias и „новото момче“ - Janne Kivilahti, скоро да открият правия път. Да си вземат дълга почивка и да се върнат тогава, когато правиха музиката хипнотизираща и ни оставяха без дъх. Ние феновете го изискваме, но няма да ги чакаме още 10 години. Репортажът ми може да не ви е харесал, но поне е честен!

Автор и снимки: Никола Петрас

Вижте още:

Концертна галерия SONATA ARCTICA