13 октомври – слънчев и топъл есенен ден. Идеален за шоуто, което ни предстои. След 2 отлагания и почти 2 години, най-после видяхме отново Helloween и Hammerfall на родна земя. Иронично 13 е огледално на 31, когато е празникът Halloween, с който е пряко свързана групата. 

Нямах никакво търпение да се прибера и веднага да започна да пиша. Не крият, че от всички репортажи за концерти, които съм сътворила, за този се вълнувам най-много. Може би, защото през далечната 2006 г. първият ми метъл концерт беше именно на Helloween. Те са и първата ми любима банда. Не случайно и до днес някои хора ме наричат с ник нейма ми от тези години – helloweencheto. Макар музикалният ми вкус да се промени доста, има групи, които винаги ще са със специално място в сърцето ми.

Но нека да се върнем на концерта. Около 4 часа, пред залата вече започна да събира тълпа от хора, които чакаха с трепет да се срещнат отново (или за пръв) път със звездите на вечерта. В 18 часа, като по часовник, започна пускането на публиката, настроението беше приповдигнато, всички се бореха да стигнат до заветната цел – оградите. Чуваха се разговори за предните гостувания на бандите и анализи на новите им творби.

В 19:30 се срещнахме с Hammerfall. След шоуто, което направиха не мога да ги нарека нито „подгряваща” група, нито support. Концертът им продължил час и 15 минути взриви залата и ни даде да разберем, че тази вечер ще гледаме два равнопоставени хедлайнера. Още с откриващата си Brotherhood от последния им албум, излязъл през 2021 – Hammer Of Dawn, стана ясно, че ще останем без глави. Почитателите посрещнаха новите песни със същия ентусиазъм, както и класиките. От него чухме още Hammer Of Dawn и Venerate Me. Последва вълна от добре познати парчета, като веещите се коси и дигнатите ръце ескалираха. Any Means Necessary, The Metal Age, Hammer of Dawn, Blood Bound, Renegade се редяха една след друга в скоростно темпо, без да има минута за губене. Зарадваха ни и със страхотно мидли от албума Crimson Thunder, който празнува 20 години. То включваше части от Hero's Return, On the Edge of Honour, Riders of the Storm и Crimson Thunder. Разбира се, една от кулминациите беше епичната Let the Hammer Fall, която предизвика бурни реакции и надпявания от двете страни на залата. Glory to the Brave и (We Make) Sweden Rock, завършиха „официалната” част, но всички знаехме, че ще има още и го получихме. Hammer High и Hearts on Fire взривиха публиката и не оставиха никакво съмнение, че както България обича Hammerfall, така и те ни обичат.

Трябва да отбележа, че музикантите са в страхотна форма. Joacim Cans пее като звяр с такава лекота, а сценичното му присъствие приковава погледа. Както сам каза е на 52 години, а не се измори да се раздава през цялото шоу от първата до последната секунда. Oscar Dronjak свири с толкова енергия, че електроцентрала може да му завиди, което видно от подкрепено от поддържане на страхотна форма, неприсъща за далеч по-млади от него. Солата на Pontus Norgen пък направо ми свалиха шапката. Въпреки,че са на път повече от месец и са имали концерти почти всеки ден, шведите показаха, че не пестят сили и се раздадоха максимално за българската публика. Не липсваха „игри” и закачки разбира се, скандирания и много настроение. Както Joacim  каза, не сме в училище а на метъл концерт и е редно да се забавляваме.

Когато преди няколко години Helloween обявиха, че се събират и ще правят турне с Kai Hansen и Michael Kiske, аз като фен бях доста скептична. Притеснявах се, че групата ще се превърне в тези, които правят реюниани за пари и се опитват да възродят нещо отминало отдавна. За щастие обаче, ме обориха още с концерта си през 2017 г., когато видях, че зад този проект се крие много повече. Най-хубавото е, че той не приключи с едно турне, а бандата си остана в този супер състав и дори издава нова музика. Едноименният им албум, излязъл през 2021 г. е доказателство колко правилно е било това решение.

Именно с песен от него – Skyfall, немските машини стъпиха на сцената. В 21:20, прозвуча като интро част от емблематичната Halloween, а почитателите вече бяха в екстаз. Изпълниха ни още Mass Pollution, на която текста призова  ”make some noise” и Best time. Класическите Eagles fly free, Future world, Save us, Dr. Stein ощастливиха по-олд скул феновете. Специално за тях беше и мидлито на легендарния Kai Hansen, в което ни припомни, че освен брилянтен китарист е и страхотен певец. То включваше емблематичните Metal Invaders, Victim of Fate, Gorgar, Ride the Sky и Heavy Metal (Is the Law). Енергията и усмивката му винаги са били заразителни и неслучайно публиката го обожава. Имахме възможността да се насладим и на някои по-нови стари песни, от ранния период на Deris. Power накара всички да подскачат, а епичната Forever and one, се превърна в една от кулминациите на вечерта. Хиляди фенери осветиха залата, а акустичното изпълнение на Andi и Michael, подкрепено само от една китара, превърна песента в нещо още по-лично. Тази незабравима балада, в сърцето на толкова динамичен сетлист, включващ много сола, и много „тежест” на саунда, беше напомняне, че Helloween имат едни от най-красивите лирични парчета. How Many Tears беляза „края” на шоуто, но всички знаехме, че ще има още, макар музикантите да изразиха благодарността си към България и публиката. Последваха Perfect Gentleman и Keeper of the Seven Keys, които досчупиха останалите цели прешлени във вратовете ни. Личеше си, че групата се забавлява страхотно. Прибраха се отново, но за кратко, за да се върнат за финалната и така чакана от мнозина I want out. Не знам как са правили пода, ама добре че издържа на това скачане и танцуване. Немците не можеха да си вземат „чао” с феновете, връщаха се отново и отново, обикаляха поздравяваха и не успяха да скрият широките си усмивки.

Гласът на Kiske звучеше могъщо, а Deris не му отстъпваше по нищо. Винаги съм била противник на тези сравнения между вокалите от различните периоди на дадена банда. И мисля, че отношението, което двамата демонстрираха по между си, може само да ни покаже, защо от такива неща няма смисъл. През цялото време те се прегръщаха, и имаха страхотен контакт един с друг. Не се надпяваха, за да демонстрират надмощие, а пееха заедно, което беше магично – два толкова различни глава, спяти като един. Близките отношения в цялата група, нямаше как да останат незабелязани, постоянната „игра” между тях, и между тях и феновете, правеше шоуто още по-забавно и ни караше да се чувстваме  като част от едно семейство. Зад машината на барабаните Dani Loble, през цялото време се прожектираше интересна мултимедия. Музикантите бяха в страхотна форма и въобще не изглеждаха изморени след турнето в Латинска Америка, което приключи едва преди няколко дни. Трите китари правеха звука още по-остър и страхотен, а наличието на двама вокалисти, е нещо, което се вижда много рядко, да не кажа почти никога. Шоуто в България беше достоен финал за тях, както самите те споделиха в социалните мрежи. Това може само да ни радва, тъй като знаем любовта на всички музиканти към латинските почитатели. Явно ние обаче, не им отстъпваме!

Има групи, които колкото и пъти да идват, ще има кой да пълни залата, в която свирят. Независимо, че някои хора се гневят, че в България се канели само едни и същи банди, че нямало разнообразие и тн, все пак тези същите музиканти винаги свирят пред многохилядна публика, което означава, че има причина да се връщат отново. Helloween определено са от тези групи. Макар да са идвали 11 пъти, хората тук ги обожават и всяко шоу има своя магия, която го отличава от предишното. А като към тях добавим и взривоопасните Hammerfall, уравнението има едно решение – незабравима вечер. Да се надяваме, че за следващата среща с германските машини ще чакаме по-малко от 5 години.

Ще завърша с думите на Joacim Cans, който каза, че всеки живее веднъж, но умира два пъти. Първият, когато вземе последния си дъх, а вторият, когато за последно споменат името му. Е, с такива групи, знаем, че пауър метълът няма да умре, защото винаги ще има кой да го обича!

Автор: Иияна Чоевска
Снимки: Никола Петрас

 

Пълна галерия от събитието: