Ден 3 предвещаваше да бъде мокър. Основна тема на разговор беше „Къде има дъждобрани?” и „Може ли да се влиза с чадъри?”. Мисля, че в цяла Стара Загора не остана нито един неизкупен дъждобран. Да, ама времето си имаше друго мнение и ни доказа, че прогнозата не случайно не нарича „прогноза”, защото никога не е сигурна. Та.. за разлика от предната вечер на Europe, валя точно 10 минути, от което естествено не се оплакваме.

Пристигането ни във фестивалната зона около 17 ч. ни направи свидетели на кратка драма между фенове и охрана на тема „чадъри”, защото беше изрично написано в правилата, че с чадъри не може да се влиза, но някои хора много настояваха все пак да ги пуснат. Не успях да видя развръзката, защото бързах за първата банда. Гърците Fortress Under Siege откриха ударно последния ден на феста. Прогресарки хеви, пауър метъл „гръмна” над Могилово. Аз лично не съм учудена от това, колко добре се представиха съседите ни, тъй като гърците доказано имат страхотна метъл сцена. Lords of Death сложи начало на 30-минутния им сет. За това кратно време успяха без излишни приказки да ни представят 6 песни и да си спечелят нови фенове. Всички, които вече бяха дошли им се радваха искрено. Представиха ни предимно материал от последния им албум Atlantis, издаден през есента на 2020 г. Spartacus, Don't Let Go, Love Enforcer се нижеха една след друга в бързо темпо, за да стигнем до финалната Seventh Son. Точно си помислих как ми звучи ала Iron Maiden, и вокалът Tasos Lazaris побърза да ме опровергае и да каже “Not Maiden one”, на което естествено всички се засмяхме. Момчетата се сбогуваха с публиката, благодариха и обещаха да се върнат скоро.

В следващите часове жените завладяха фестивала. И то не какви да е жени, а много пеещи. Първа ни впечатли Noora Louhimo от Battle Beast. Финландците се качиха на сцената в 18:30 и ни изнесоха невероятен спектакъл. По време на тяхното изпълнение заваля и единственият дъжд за вечерта, за да го направи още по-буреносно. Circus of Doom от последния албум със същото заглавие, излязъл 2022 г., откри ударно, а атрактивната визия на вокалистката ни заслепи. Особено интересна беше прическата й, представляваща рога, направени от косата й. Всяка нота от сета им беше Straight to the Heart (Право в сърцето). Eye of the Storm си беше по всички параграфи тематична, както и самата Noora сподели. No More Hollywood Endings и Eden пък ни върнаха към предишното им творение от 2019. Музикантите бяха невероятно технични, а аз лично станах разногледа, защото не можех да преценя кого по-напред да наблюдавам. Финландците ни предизвикаха да пеем с тях, а както вече стана ясно, ние от подобни призиви не се плашим, напротив приемаме ги присърце. Wings of Light и Master of Illusion от последния албум доведоха до бурни скандирания и писъци от почитателите. Доста бърза се приближихме и до финалната King for a Day. Battle Beast се сбогуваха с публиката и ни призоваха да не забравяме да се радваме на любимата музика и да ходим по концерти. По-важно е обаче, че обещаха, че ще се видим скоро.

Малко след 19:30 дойде моментът за една епична среща с.. Epica. Без излишно мотане директно ни хвърлиха в последния си албум от 2021 Omega с песента Abyss of Time – Countdown to Singularity. Simone Simons ни поздрави и каза, че се радва да се върнат тук, и че ни обича, което разтопи сърцата особено на мъжката половина от публиката. Нидерландската певица впечатли не само с глас, но и с визия. За един час успяха да ни разходят из дискографията си и да ни покажат, че както старите, така и новите им парчета са страхотни. The Essence of Silence отекна над Mогилово, а последното което витаеше във въздуха беше тишина. Unleashed беше една от кулминациите на шоуто. Simone даде микрофонът на дете в публиката, което енергично викаше “Epica, Epica”, на присъстващите втора покана не им трябваше и всички зареваха с пълно гърло.

Чухме и един от последните сингли на бандата The Final Lullaby (2022). The Obsessive Devotion ни запрати обратно в 2007. Много силно впечатление ми направи присъствието на деца по време на шоуто на нидерландците. На екрана постоянно даваха хлапета на раменете на родителите си, което всеки път предизвикваше бурни реакции във феновете. Code of Life нажежи обстановката и ни спечели признанието, че сме най-добрата тълпа. Simone каза, че заедно сме едно общество и ни прикани да скачаме колкото можем по-високо, което естествено като едни „ученици” изпълнихме. Това превърна Beyond the Matrix в „земетресение”, което буквално разтресе всичко наоколо. Consign to Oblivion беше последната, която чухме от групата, но за да е епичен финалът, както подобава на името им, приканиха за типичния wall of death. Той така и не се случи, може би заради издадената част в средата на сцената, но пого не липсваше. В този момент се замислих, че тазгодишното издание беше доста „бедно” откъм мошпитове и може би този беше един от малкото, на които станахме свидетели за 3 дни. Epica, видимо доволни и раздаващи сърца, се поклониха и се сбогуваха с присъстващите, за да отстъпят място на финалното броене за издание 2023.

В 21:30 – по-рано от предишните дни (все пак беше неделя), дойде дългоочакваният за мнозина момент – да се срещнем с хедлайнерите за вечерта. Ще ви спестя личната си история с Helloween, но само накратко ще спомена, че това е първата ми любима група и първият голям концерт в живота ми, който промени възприятията ми за музика. Та, аз съм каквато съм днес благодарение на тази група. Всяка моя среща с тях е сантиментална, и независимо колко се е променил музикалният ми вкус, те имат специално място в сърцето ми. Нощта на 2-ри юли не прави изключение, макар да беше по-различна тъй като за пръв път от 12 години гледах групата не от оградите. Честно казано въобще не съжалявам за това решение, защото видях шоуто и почувствах енергията им по специфичен и много по-мащабен начин, усетих и публиката, реакциите и симбиозата между банда и фенове.

И така, платнището падна и пред нас се появиха кипърите на седемте ключа, които в момента също са седем. Макар да гледах групата преди половин година в София, вълнението ми си беше същото, каквото е винаги. Сетлистът доста наподобяваше последното им шоу в столицата. Откриха със Skyfall от последния им албум, който издадоха след големия реюнион. Енергията на сцената буквално кипеше, и ако някой си е мислел, че това събиране е еднократно или е само за пари, мисля, че очевидно не е бил прав. Щастието, което музикантите изпитват да свирят заедно е изписано по лицата им. Шоуто беше толкова силно и докосващо не заради ефектите, конфетите и мултимедията, а именно заради този пламък, който има вътре в групата. Иначе стайлинга, китарите тикви, кожените якета и готините анимации, разбира се спомогнаха за магията на вечерта.

Да се върнем на сетлиста. Още с втората песен ни хвърлиха директно в дълбокото с една от вечните си класики Eagle Fly Free. Andi Deris говореше доста повече отколкото сме свикнали да го чуваме. Сподели, че изпил една бутилка вино и да му простим, ако е пиян. Каза, че се радва, че са отново в България и най-вече на това прекрасно място. Чул ни в бекстейджа как викаме на предишните групи, та сега очакванията към нас бяха доста високи. Надявам се успяхме да ги опровергаем. Старите класики и новите песни вървяха ръка за ръка, за да ни покажат, че групата и музиката, която създава е по-жива от всякога. Mass Pollution зазвуча с пълна сила, а култовия рефрен от нея „Make some noise” се разнесе над Могилово. Future World накара и дърветата да танцуват. Преди Power, Deris сподели, че винаги питал публиката дали я има (power – сила), но в случая знаел сам отговора. Епичната I'm Alive от 1987 беше единствената разлика със сетлистът от София. Това беше и началото на едно връщане към 80-те. Kai Hansen, представен ни като човекът започнал всичко преди много години, творял още от времето на Френската революция, се превъплъти в ролята си на вокалист, както в далечната 1985 и ни изпя китка от няколко незабравими класики – Metal Invaders / Victim of Fate / Gorgar / Ride the Sky. Енергията, която извира от този човек ме изумява всеки път, не знам къде я побира и нея и гласът си, като е 1.6 м. Heavy Metal (Is the Law) беше един от най-силните моменти в сета, тъй като имаше заигравка с публиката и много „надпяване”. Логото на бандата пък се появи с буква О, представляваща знака на мира.

Нямахме никакво време да си почиваме, защото последва може би най-магичният момент за вечерта – култовата балада Forever and One (Neverland) прозвуча под звездите. В типичният си шеговит тон, Deris ни каза, че това е песен, която и майките ни ще харесат, а това не било добре. Още първите акорди, приглушената светлина и двата високи стола в центъра на сцената, издадоха, че ни очаква нещо изключително. Макар да не гледам песента за сефте на живо, всеки път настръхвам и се просълзявам, защото магията която създават двата толкова различни, допълващи се гласа и хиляди светлинки в публиката, те изпраща в една приказна вселена, от която не искаш да си тръгваш. Последва и много технично соло, представено ни от най-младия китарист на бандата Sascha Gerstner.

Песента Best Time беше обобщение не само на сета на германците, но и на целия фестивал, защото определено имахме най-яко изкараното време тези 3 дни. Dr. Stein и How Many Tears белязаха края на официалната част, но бандата ни окуражи, че може и да се върне и всичко зависи от нас. Ние се постарахме подобаващо и те се върнаха даже 2 пъти. Закачливата Perfect Gentleman Deris изпя със специален аутфит, като се заигра с публиката и й подаваше реплики. Дойде моментът и за една от най-любимите песни – Keeper of the Seven Keys. Ключовете не знам опазихме ли ги, ама гласните си струни със сигурност не. Бандата се прибра отново, но беше ясно, че концерт на Helloween без I Want Out не може да има. Dani Löble ни представи едно изключително майсторско соло, последно от може би най-известната песен на германците. Всички пееха и скачаха, а в небето над Могилово заваляха хиляди конфети и гигантски оранжеви топки с логото на бандата. Песента продължи доста, защото група и публика не можеха да си се наситят. Но дойде моментът да се поклонят и да се сбогуват. Обещаха да се върнат скоро, аз лично им вярвам!

Десетият концерт на Helloween в моята колекция беше пъстър и интересен. Да наблюдавам отношенията в групата и симбиозата й с публиката беше истинско удоволствие за мен. Между шегите и закачките, произнасянето на имената на френски и забавлението обаче имаше и музика, много музика. Въпреки, че по-голяма част от групата е над 60, по нищо не пролича в над 2 часа сет, което е достойно за уважение.

Midalidare rock 2023 е вече в историята. Ще го запомним с много прекрасни моменти, невероятни групи, приятелска атмосфера и разнообразни емоции. Макар да беше единственият фестивал този ранг това лято, той се отличи със страхотна организация и се радвам, че хората бяха още повече от миналата година. Сега не ни остава друго, освен да очакваме датите за 2024. Аз лично вече съм на стартова позиция да запазвам хотел, защото ще бъда там. Независимо кой ще свири, това е магия, която не мисля да изпускам!

Автор: Илияна Чоевска
Снимки: Никола Петрас

Пълна галерия от ден трети: