До средата си 2023 г. се очертава като силна и разнообразна концерта година за България, за съжаление обаче откъм фестивали ситуацията не е съвсем същата. Докато миналата година имахме цели 4 и всяка седмица от края на юни до края на юли пътувахме в различна посока на България, тази ни останаха само 2, един от които в София. Много мъдро обаче хората са казали, че е важно качеството, а не количеството. Midalidare rock 2023 г. го доказа по всички параграфи. 

Датите тази година бяха 30 юни – 2 юли. Сутрешно в петък се запътваме с бодра стъпка към Могилово. И не само ние! Изненада номер 1 – такова движение по магистрала Тракия не съм виждала. Няма умора за българските фенове. Много от нас предишната вечер (или две) се вихреха на концерти в София, но след малко сън и 2-3 кафета сме вече на път. Макар и бавно, успяваме да се доберем до хотела в Стара Загора, който е пълен с почитатели. След кратка пауза за хигиенизиране и презареждане на батерии (и преносно, и буквално) се запътваме към крайната дестинация. 

Тук следва изненада 2 – стигането до Могилово се оказва мисия (почти) невъзможна. Макар да сме тръгнали на време (поне така си мислехме), осланяйки се на опита си от миналата година, придвижването се оказва със скоростта на охлюв. Вместо да се изнервям обаче, си давам сметка, че това значи само едно – ще има повече хора, много повече!

След към час и половина или два придвижване, се приземяваме в заветната точка – фестивалното пространство. Там вече кипи бурен живот, хората жужат като пчели и всеки е тръгнал в някаква посока, най-вече към сцената. За съжаление непредвидения трафик ни коства изпускането на първата банда, откриваща фестивала – сънародниците De La Bona. Тази година българското участие беше доста ограничено и освен тях, само Стефан Вълдобрев зарадва публиката в 5 сутринта със сет за посрещането на  July Morning.

Още от паркинга чух настройването на звука преди излизането на  Iron Savior. Обявяването им предизвика фурор и определено бяха една от най-чаканите банди на събитието. Май и те нямаха търпение най-сетне да се срещнат с българските си почитатели, защото започнаха 5 минути по-рано, а вокалистът им се шегуваше, че така ще свирят една песен повече. Way of the Blade взриви публиката, последвана от Roaring Thunder. Piet Sielck разказа, че на последните 5 фестивала, на които са свирили валяло, и че е много долен колко слънчево и горещо е при нас. Starlight, а по-късно и Hall of the Heroes ни върнаха в 2011 и албума The Landing с много мощен и бърз звук. Въпреки жаркото слънце, вокалът свали очилата си, за да вижда публиката, която с всяка секунда ставаше все повече. Момчетата споделиха, че новият им албум Firestar ще излезе на 6 октомври и ще бъде невероятен. „Не че предишните не са, но за този боговете бяха с нас. Ако съжалявате, щом го чуете, ни пишете и ще ви върнем парите!”. Шоуто продължи със Souleater и Skycrest от албумът Skycrest (2020). Публиката беше в екстаз, а пред мен имаше две момчета, които откровено не разбрах куфеят, ръченица или сиртаки играят. Важното обаче беше, че се кефеха максимално на музиката, както и всички останали, за което говореха многократните скандирания. Sielck погледна часовника си и каза, че имат още време, така че можел да говори, но не много, защото все пак тълпата иска да слуша музика, а не приказки. Съвсем очаквано Heavy Metal Never Dies беше кулминацията на сетът, придружена с много настроение, надвикване в публиката от ляво  и дясно, доказвайки, че наистина метълът никога няма да умре, докато има банди, които да правят истинска музика и фенове, които да ги подкрепят. Подобаващо за завършек, последната песен ни върна в далечната 1997 - Atlantis Falling, както я определиха – това е парче, което старите ни фенове са чували отдавна, но и младите си припяваха с пълно гърло. Първото гостуване на Iron Savior беше повече от взривяващо и ни показа, че понякога чакането си заслужава!

След кратка пауза беше време да се срещнем и с Dynazty. Пауър метъл вълната продължи с пълна сила още с първата In the Arms of a Devil и достигна точка на кипене с Firesign. Шведите не скриха радостта си от първото стъпване на българска сцена и без много излишни приказки продължиха към песента Natural Born Killer от последния им албум Final Advent (2022). Nils Molin каза, че е чувал, че българската публика е шумна и искаше да му го докажем, което естествено беше изпълнено в миг. Може би негов източник на информация е басистът Jonathan Olsson, който е бил у нас с Pain през 2017 г. Advent, Yours  и The Human Paradox бяха следващите композиции, докато слънцето бавно залязваше над все по-голямата тълпа. За съжаление доста неусетно достигнахме до финалната Heartless Madness, която се превърна в истински празник. Публиката скандираше, а групата се беше събрала в предната част на сцената (сцената беше като остров с издадена средна част) и почитателите бяха съвсем близо до любимците си, а песента се проточи доста, защото публика и банда се „надпяваха”. Представянето им беше впечатляващо и лично за мен може би са откритието на феста. Бяха много свежи, със страхотен пауър и емоция, свирещи невероятно. Дори облеклото им беше характерно за стила, в който свирят. Напоследък наблюдавам все повече групи излизащи облечени все едно отиват до магазина. Може дрехите да не са най-важното, когато имаш талант, но са нещо, което прави впечатление. Шведите останаха много доволни и обещаха, че ще се върнат, което се надявам да се случи скоро. 

Напрежението растеше неимоверно, защото се приближавахме до момента, който мнозина чакаха, а именно да се срещнат с хедлайнерите на вечерта. Е мислехме си, че се приближаваме. В иначе стриктната организация и перфектното спазване на графика единственото закъснение беше това на Scorpions и то с цял час. Интересното е, че не ми направи впечатление хората да имат проблем. Преди години и с 10 минути да се закъснееше от програмата, всички ставаха нервни, докато сега си говореха, обсъждаха, чудеха се, но нямаше излишна драма. На мен тази пауза ми даде възможност да опозная обстановката. Чух хора, които сега бяха открили сетлист.фм, разгледах тълпата и за втори път тази година тя беше цветна. Докато на повечето концерти преобладават хора облечени в черно, тук имаше всякакви комбинации и цветове. Освен това нетипично беше, че по време на първите групи доста хора седяха на земята дори пред сцената, нещо което не е типично за метъл фестивал, където борбата за място е почти буквално на живот и смърт. Това се дължи на факта, че германците са група обожавана от хора, слушащи всякаква музика, решили да използват последната (може би) възможност да се срещнат с идолите си. 

Макар срещата да се позабави, тя все пак се случи, което е най-важно. В 23 часа, човек от екипа излезе, за да се извини и да помоли за още 15 минути търпение, които се оказаха достатъчни и точно в 23:15 всички затаихме дъх, чакайки огромната завеса с лого да падне. И пред очите ни се открива феерия от светлини в ритъм с първите акорди на Gas in the Tank от последната творба на германците излязла 2022 Rock Believer. Следващите няколко песни ни върнаха рязко с едни над 40 години назад във времето. Make It Real, The Zoo и Coast to Coast предизвикаха тотален фурор и ни предупредиха, че сетлистът умело ще жонглира между стари и нови парчета. Klaus Meine приветства публиката с „Добър вечер, как сте?”,а това докара истерия и серия от викове сред присъстващите, както и множеството палки, които хвърли в публиката за щастие на колекционерите. Seventh Sun и Peacemaker пък ни хвърлиха обратно в последната им творба, а легендарният немски вокалист ни разясни тематиката за борбата между добро и зло. Една от кулминациите за издръжливостта на гласните струни на присъстващите беше вечната класика Bad Boys Running Wild. Публиката буквално изригна, а аз реших че е време да се оттегля малко по-назад, за да разгледам какво се случва и в другите „пластове” на тълпата. 

Разбира се, няма как да се случи концерт на Scorpions без легендарните им балади. Все пак това е една от емблемите за бандата и макар много хора да казват, че това са комерсиални песни и заради тях на концертите идват хиляди, които не знаят другите им парчета, те си остават символични за музиката и за епохата, в която са написани. Send Me an Angel и Wind of Change определено бяха черешката на тортата и нямаше човек, който да не пее с пълно гърло текстовете. Този на „Вятъра” обаче беше сменен в подкрепа на Украйна – Now listen to my heart, It says Ukrainia Waiting for the wind To change,  A dark and lonely night Our hopes and dreams won't die Waiting for the wind To change.  На стените се виждаше знамето на страната и символът на мира. Може би наистина е имало хора, които са дошли само за да чуят тези песни и да си припомнят младостта или спомените свързани с тях, но какво лошо има в това? Виждайки възрастна двойка да танцува на тревата под пълната луна, напълни сърцето ми и ме накара да се просълзя. Нали в крайна сметка музиката е за да докосва души. 

Останахме в 90-те с готината Tease Me Please Me, на която аз все още си пробивах път през тълпата. Връщайки се назад осъзнах колко хора наистина има, и че никога не съм виждала толкова народ на феста, която и група да е свирила. Това може само да ме радва, защото музиката и музикантите на живо трябва да се подкрепят. Rock Believer беше последната песен от новия албум, която чухме. Blackout и Big City Nights, също обичани класики, ни върнаха отново в 80-те като един достоен завършек на официалната част. Но всички знаехме, че ще има още и никой дори не си помисляше да си тръгне. Still Loving You и Rock You Like a Hurricane бяха последните две парчета, на които публиката се наслади в тази топла последна за юни вечер. Една балада и един страхотен, бърз и мощен рок хит – обобщение на цялата кариера на германците, които са доказали, че могат да правят, както балади, така и страхотни бързи песни.

След изпълнението на Scorpions, много се изписа и се изговори. Повечето, на което аз попаднах за съжаление беше негативно. Групата наистина е в страхотна форма и музикантите се раздаваха максимално, особено впечатление ми направи физиката и енергията на Rudolf Schenker, но Klaus Meine не беше на нивото, на което сме свикнали да го гледаме. Беше доста статичен, а гласът му не е това, което преди години сме чували. На неговите години и това е много казват някои, докато за други  групата е трябвало да спре още през 2010 г., когато беше първото им (от няколко) прощално турне. От една страна може би е по-добре една група да спре и да я запомним в силните й години на сцена, от друга така повече хора имат възможност да се докоснат до магията й на живо. Оставам отговорът на въпроса отворен.

След вулкана от емоции. беше време да се отправим към квартири, хотели, палатки, каравани и прочие, за кратка почивка, защото втория ден чукаше на вратата, а за някои и посрещането на July Morning, което беше буквално след 3-4 часа. Прибирането си беше мини кошмар, който започна още щом видях колко коли има навсякъде. Всеки беше спрял, където е успял. Задръстване за стигане до мястото на фестивала е имало до последно, дори по време на сета на Scorpions  и за съжаление някои хора не са успели да стигнат навреме, за да ги видят. Но това ще ни научи като публика, че не трябва да оставяме нещата за последния момент. За такива проблеми само бях чувала от мои приятели в чужбина, може би това, че вече се случва и у нас говори само, че набираме скорост и фестивалите ни гонят европейско ниво.

Автор: Илияна Чоевска
Снимки: Никола Петрас

Пълна галерия от първия фестивален ден: