Последните две седмици половин България си сбъдна мечтите! Извън кръга на шегата до някаква степен това твърдение е вярно. Арена София се превърна в едно утопично място, което беше домакин на две събития, кое от кое по-невероятни и неочаквани. Както никой не е вярвал, че ще видим Pantera някога, така и до преди няколко години беше немислимо да смятаме, че Johnny Depp ще бъде на няколко метра от нас. Разбира се, не омаловажавам присъствието на Alice Cooper, Joe Perry и Tommy Henriksen, но те са музиканти и възможностите да ги видим на живо са много по-големи. В съзнанието на почитателите актьорите са близки до някакво божество и част от причината затова е именно, че са недостъпни. Докато музикантите правят турнета и има възможност да отидеш да ги чакаш на летището, пред хотела или да ги срещнеш случайно, с актьорите нещата не седят по този начин, особено в Европа. По-голяма част от филмите им се снимат в Щатите, а да ги срещнеш случайно е все едно да спечелиш от тотото, особено ако говорим за звезди от ранга на Johnny Depp, който е любимец на няколко поколения.

Може би вече се досетихте, че става въпрос за Hollywood Vampires. Не знам как точно да ги нарека, супер група или може би утопия, защото със сигурност е немислимо да видим всички тези имена заедно на една сцена. Но се случи! На 12 юни в София! Пристигнах пред залата малко преди 18 часа, когато беше обявено, че ще отворят вратите. Гледката ме шокира. Била съм в Арена София стотици пъти, но такова нещо не съм сигурна дали бях виждала толкова хора пръснати по паркинга й. Всички бяха в прекрасно настроение и водеха оживени разговори. Нямаше напрежение, само нетърпение и очакване. Загледах се в тълпата, беше шарена и цветна, нещо с което не съм свикнала по рок/метъл концертите. Там обикновено преобладава черното, а цветовете са в щампите на любимите банди. Чух един от присъстващите да казва нещо, което ме накара да се усмихна, но и да се замисля. „Личи си кои са феновете на рока и кои са дошли да видят Johnny Depp. Едните са в черно, другите в шарени дрехи и май не знаят къде се намират.” Не бих направила такова крайно обобщение, но определено хората пред залата бяха различни от това, което обикновено наблюдаваме. Поражда се и въпросът дали наистина по-голяма част от хората са там заради легендарния актьор, отколкото заради музиката на групата? Не се наемам да дам еднозначен отговор, но в хода на настоящия репортаж може би ще стане ясно.

Около 18:10 започнаха да пускат в залата и всички се втурнаха да заемат местата си – едни на трибуните, други гонеха заветната  цел – оградите, за да са възможно най-близо до своите любимци. Тук е мястото да изкажа своите адмирации към организаторите, които спазиха графика перфектно, а в някои моменти аз лично го смятах за невъзможно. В 18:30 беше време да се срещнем и с първата група за вечерта – италианците Red Roll. Все още събиращата се тълпа ги посрещна  с аплодисменти. Свириха около 40 минути, през които се постараха да ни покажат най-доброто от себе си. Младата банда ни представи един от синглите си, излязъл миналата година – Messiah. Не бяха от приказливите и не губиха време в излишно размотаване, заложиха на това да ни покажат възможно най-много от себе си за отделеното им време и мисля, че успяха. Със сигурност, съдейки по аплодисментите накрая, си спечелиха нови фенове.

След кратка, почти неусетна пауза от 10 минути (не съм сигурна, че някога съм виждала толкова кратка пауза между банди на концерт), на сцената се качиха Sevi. Настроението на публиката моментално се промени. Личи си от километри колко са обичани. Рядко може да се види такова отношение към подгряваща група в България, особено ако е българска. Но това не е случайно, тъй като през последните години са една от най-проспериращите български банди и едни от малкото, които са успели да пробият извън страната. Оценени са не само от феновете, но и от колегите си музиканти. Ще цитирам какво каза за тях Johnny Gioeli (Axel Rudi Pell) в едно интервю, което направих с него преди няколко години: „Обичам Sevi. Правили сме няколко страхотни дуета заедно. Срещнах ги на фестивал в Стара Загора, където бях като соло изпълнител.  Бях в гримьорната, когато чух гласа й и си казах „Боже! Какво е това?” Не знаех Sevi, не знаех никакви български групи, не са много известни в Америка, но когато чух гласа й изскочих от стаята  и застанах отстрани на сцената да гледам. След концерта им се запознахме с нея и със съпруга й и започнахме да правим музика заедно.”

Откриващата песен едноименна с последния им албум Follow me, си беше своеобразно пророчество, защото в следващите минути всички ги следвахме и не можехме да откъсне очи от тях. Макар сетът им да включваше 13 песни, мина неусетно. Групата имаше невероятен контакт с публиката, а Светлана на няколко пъти ни окуражи като каза, че всички световни музиканти, които са идвали в България са единодушни, че нашите фенове са най-яките. Дори проведе „кратка репетиция”, за да е сигурна че и тази вечер няма да се „изложим”. Сетът продължи с Am I alive? и Never again, отново от Follow me. По-късно от него ни изсвириха още The Art of War, To Hell and Back и The Call. Последва връщане към албумът им е от 2016 The Battle Never Ends с песните Screw You, Honey, Bitter Of Taste, Don't Hesitate и One Time Thing. Темпото не спадна през цялото им шоу. Успяхме да се насладим и на един от последните им сингли Dark Knight (2021). Следващата песен се оказа много специална за групата, защото зад нея имаше интересна история, която Светлана ни разказа. След излизането на Hate you  преди около година и половина, Sevi получили мейл, който първоначално възприели за спам, защото им звучал твърде хубаво за да е истина. Обаче в крайна сметка се оказал реален, бил от не кого да е а.. Alice Cooper. Пишел им, че иска да включи парчето в своето радио шоу. Вълнението, което са изпитали тогава, продължи вокалистката, не може да се сравни с това, което усещат сега, когато ще имат невероятната възможност да изсвирят песента на живо точно пред самия Alice Cooper. По подобие на своите колеги от Hollywood Vampires, които посвещават голяма част от изпълненията си на творци, на които се възхищават, Sevi посветиха последното си изпълнение на починалата наскоро Tina Turner. Артист, който по думите на групата, е символ на всеотдайност, талант, сила и хъс. Nutbush City Limits прозвуча в пълната Арена София, за да ни напомни, че легендите не умират, докато има кой да ги помни.

Последва малко по-дълга пауза... Часът беше към 20:58, ако бях сложила секундарник, вероятно щеше да сцепи секундата. В 21:00:00 музиката и осветлението в залата спряха. Всички бяха притаили дъх. Започна се една магия от първата до последната минута. Не се случва често да си толкова вкаран във филма (тук си имахме актьор, така че изразът е още по-приемлив), че да не можеш да откъснеш очи (и уши) от сцената, на която постоянно се случва нещо. Впечатляващото мултимедийно шоу течеше през цялото време и само по себе си беше изключително, а като пред него застанат музиканти от световна величина, трябва да се концентрираш максимално, за да не изпуснеш нито миг от това неповторимо преживяване.

Трудно е да нарека този спектакъл просто концерт, защото в него имаше много повече от обикновено поднасяне на музика. И така след интрото дойде Моментът. Да, не случайно го пиша с големи букви, защото за мнозина това е миг чакан цял живот. „Ето ги, излизат! Светините падат върху тях и са истински!”, точно това чух да си повтаря едно момиче зад мен, а вероятно и доста други хора. Не, ни дадоха никакво време да се опомним и безкомпромисно забиха първото парче I Want My Now от албумът им Rise (2019). Много правилен избор беше започването с тяхна песен, защото доста фенове ги свързват с имената им или групите, в които се изявяват, а истината е, че авторските им парчета са страхотни и заслужат внимание сами по себе си. Последва Raise the Dead, която ни върна 8 години назад към едноименния им албум. Атмосферата вече беше нажежена до червено, хората танцуваха, пееха и скачаха. Подчертавам, че не само жените бяха в истерия. Радвам се, че организаторите не бяха прекалили с продажбата на билети и в зоната Фронт стейдж и имаше място, където всеки да се наслади на концерта, а не да бъде смачкан (това не важи за хората на оградите). Песента от репертоара на Alice Cooper I'm Eighteen беше право в десетката, защото не само аз, сигурна съм и много други, се чувстваха точно като тийнейджъри – върна се онази тръпка, необузданост на емоции, истерия по любимите холивудски звезди и желание за щуро парти. Парчето е на 52 години, докато го пиша не мога да повярвам, че мистър Cooper го изпя на такова ниво.  

Сетлистът беше умело балансиран между репертоара на бандата и техни версии на известни композиции, някои не бих нарекла точно кавъри, защото част от оригиналните изпълнители си бяха там, та се получава нещо като да правиш кавър на себе си. Ударната вълна започна с Five to One / Break On Through (to the Other Side) на The Doors. Паузи между песните почти нямаше. Супер групата ни върна към творчеството си  с The Boogieman Surprise и може би любимата на публиката My Dead Drunk Friends, на която всички пееха и скачаха, включително хората по трибуните и това важи за цялото шоу. Може би това ми направи толкова силно впечатление, защото последния концерт на който бях на трибуни беше в Прага, където никой не стана цялото шоу. Сравнявайки с България, това си беше културен шок за мен.

You Can't Put Your Arms Round a Memory на Johnny Thunders със сигурност беше една от кулминациите. Вокалите бяха поети от Joe Perry, който поцепи залата със страхотния си глас и даде да разберем за пореден път колко много музика и талант има в тази банда. А публиката тотално избухна. Baba O'Riley на The Who беше поредният удар по гласните ни струни, а барабанистът Matt Sorum показа невероятно майсторство като ни представи кратко соло и интересно превъртане на палки. Поредната доза авторски рок в лицето на Who's Laughing Now ни порази с появата на гигантски вампирски зъби, които до края на шоуто украсяваха сцената, светейки в различни цветове, което допринесе за уникалната атмосфера в унисон с името на бандата и сценичните костюми на музикантите – изцяло подходящи за тематиката на шоуто. 

People Who Died беше друг изключително ключов момент. Насладихме освен на китарните умения на Johnny Depp и на прекрасния му глас, който със сигурност е  бил изненада за мнозина. За тези, които обаче са по-запознати това не е новост. Все пак музиката е първата му любов, още от 17-годишен, когато е част от бандата The Kids. Всъщност Hollywood vampires е своеобразно завръщане към музикалната му кариера, за което всички ние сме изключително благодарни – още един негов талант, на който можем да се радваме. Добре познатата The Jack на AC/DC беше поредния хит, изпълнен по различен начин, като “She's got the jack” беше заменено с “We got the Joe”, което предизвика много смях сред феновете. As Bad as I Am бешe последната авторска композиция, която ни представиха. Heroes на David Bowie се оказа един от много красивите моменти, когато Johnny Depp, Alice Cooper и Joe Perry пяха заедно. Тук най-силно си пролича тяхното сработване и страхотните им отношения. Основните вокали бяха на холивудския актьор, но двамата музиканти се включиха и направиха магията още по-голяма. В края на песента екраните светната в синьо-жълто (знамето на Украйна). Трибютът към Jeff Beck беше също много емоционален, както за феновете, така и за бандата. Johnny Depp изказа своята почит към китрания герой, като показа китарата, с която ще свири и заяви, че това е най-добрият приятел на Beck.Освен трогващата му реч, която срещна бурните аплодисменти на публиката, видяхме на видео стената зад супер групата много снимки от незабравими за музиканта моменти.

Последваха две песни на Aerosmith - Bright Light Fright и Walk This Way, в които музикалното майсторство на  Joe Perry достигна своя връх. The Death and Resurrection Show на Killing Joke беше последната ни възможност да се насладим на гласа на Johnny Depp и мисля всички се възползвахме от нея максимално. The Train Kept A-Rollin' (Tiny Bradshaw) беляза края на „официалната” част, но знаехме, че ни очаква още едно парче, затова и никой дори не си помисли да си тръгва. Скандиранията, аплодисментите, писъците и виковете ставаха все по-силни, а Холивудските Вампири изглеждаха много, много доволни от това, което виждат (и чуват) пред себе си.

Без дори да се прибират, последва финалното изпълнение на School's Out – добре познатата и любима песен на Alice Cooper. Тя беше „миксирана” с фрагмент от Another Brick in the Wall Part на Pink Floyd. Знаейки, че това е последното парче на супер групата, почитателите тотално полудяха. Като един режисьор на спектакъл, мистър Cooper закачливо ни подметна, че сигурно се чудим кои са прекрасните хора на сцената и услужливо предложи да ни запознае. Надали имаше човек в залата, който да не знае, но все пак това е част от представлението. За този тържествен момент, певецът беше добавил бяло сако и шапка към облеклото си и започна да изрежда една по една легендите на сцената, като разбира се последен беше „вампирът” Johnny Depp, представен ни от американския вокалист, който беше поставил бастунът си на гърлото му. Час и половина мина като 1-2 минути (максимум) и беше време наистина да се сбогуваме с бандата, колкото и на никого да не му се искаше. В крайна сметка всяко хубаво нещо си има край, но ще остане в спомените ни завинаги. 

И така шоуто на Hollywood vampires вече е в историята, но буквално, а не само като израз, който използваме без да влагаме смисъл в него. Ще се говори много в бъдеще, а в момента буквално почти няма друга тема сред познатите ми в социалните мрежи. Всички споделят клипове, снимки, впечатления. Пиратите на 21 век, както един приятел ги нарече, спечелиха вниманието за месеци напред и определено са в топ позиции за приза концерт на годината у нас. Отново се връщам на първоначалния въпрос Johnny Depp или музиката? Бих казала, и двете! Факт е, че голяма част от публикациите гласят, видях Джони (не само на жените), появиха се дори вицове, мемета и закачки за пищящите фенки на актьора, но пък концертът предложи много музика, много шоу и много емоции, които идваха от цялата група, от тяхното сработване по между си и най-впечатляващото за мен приятелската атмосфера,  в която никой от тези велики в своята сфера артисти, не се опитваше да доминира. Личи си от километри, че се разбират идеално и че са вложили много време и усилия да звучат така прекрасно заедно, без да разчитат само на славата и имената си, а на талант, подплатен с много труд.

Аз лично съм много силно впечатлена. Въпреки високите очаквания които имах, успяха да ме изненадат и да ги надминат. Дали ще ги видим отново? Надавам се! До скоро беше немислимо да се случи въобще, така че не пречи да си помечтаем за бъдещето. Но дори това да остане единствената ни среща с Холивудските вампири, аз лично не мога да искам повече. Една утопия стана реалност, легендарният Johnny Depp "излезе" от филма и се качи на сцената на Арена София, за да сбъдне тийнейджърските блянове на много свои фенки, които лепяха плакати в стаите си и събираха миришещи листчета с неговия лик. Актьор, неподвластен на времето (още не мога да повярвам, че преди няколко дни навърши 60), любимец десетилетия наред, който въпреки всички негови по-млади колеги, остана топ завоевател на женските сърца. Alice Cooper, Joe Perry и Tommy Henriksen бяха на най-високо ниво и ни представиха спектакъл достоен за всяка една световна награда. Надявам се, който не е могъл по една или друга причина да присъства, да е успял чрез подробния ми репортаж, да се докосне до тази вечер-химера. И.. не спирайте да мечтаете, може късметът да ни се усмихне втори път!

Автор: Илияна Чоевска
Снимки: Гергана Попова 

Пълна галерия от събитието: