Този юли е един тежък месец. Тежък откъм температури, социален живот, бачкане и най вече - тежък откъм музика. След утвърдилия се фест Мидалидаре, унищожението на Борисова градина от страна на братята Кавалера, епичните концерти на легендите Брус Дикинсън и Judas Priest (и още, и още), поредния пирон в ковчега забива тазгодишният Hills of Rock, състоял се между 25 и 27 юли. По-точно множество пирони,  защото още ден първи ни залива с разнообразие от стилове, пърформанси и настроения - от най-младите представители на тежката сцена до най-утвърдените ветерани, покорявали неведнъж сърцата ни.

В 17.30 хората все още прииждат, ориентират се къде са сцените, пробват бирата, поздравяват се с приятели и надават ухо към сцените на Строежа и На Тъмно, където паралелно забиват ямболските трашъри Death Row и индъстриъл-дъб маниаците Gigashadow. Истинските фенове обаче вече са наредени пред главната сцена, където в лицето на Me and My Devil избухва най-доброто от българската метъл сцена. Съставена от култови бг банди като Odd Crew, Babyface Clan Seppuku 6 (Васил Първановски, Ангел Каспарянов, Мартин Стоянов и Деян Драгиев), супергрупата успява бързо да вкара тълпата верни фенове в правилното настроение с десетина парчета (между които Rebel God, Kotor, Backseat Blur, On repeat, Suffer my pride, So cool и др.) в стил между мръсен рок, индъстриъл и психеделик.  Супер силно и абсолютно достойно откриване на феста от българската банда, караща ни да се гордеем с родния метъл.

Светът на Me and My Devil приключва някак твърде бързо и малко след тях на главната сцена излизат сравнително непознатите за българската публика Loathe. Тоталната смяна на стила първоначално води до лек отлив на публиката към бирата, но след точно три парчета британците успяват да убедят феновете бързо да сгъстят редиците. Стилът на групата е модерен и атмосферичен кросоувър между метълкор, прогресив, пост-рок със силен джент елемент, много характерен за британската сцена в последните 10-15 години. Вокалът Kadeem France с лекота преминава от чисто пеене в чисто дране, китарата на Erik Bickerstaffe е настроена толкова ниско, че почти се губи тоналността, Sean Radcliffe налага барабаните с хъс и майсторлък. Първата част на сета им се състои от парчета от по-старите албуми на бандата, с характерен по-тежък звук (между които “Dance on My Skin”, “White Hot”). Към тридесетата минута забавят темпото и представят по-нови парчета като Screaming, феноменално якото “Two-Way Mirror”,  “I Let It In and It Took Everything”... и най-популярното им “Is It Really You” (записано с техните сънародници Sleep Token, тотален хит на западната сцена - намигване към организаторите, ако се чудите кого да поканите следващата година!). Loathe са моето лично откритие от този фест, и с голяма радост чух вокала да казва, че определено ще се върнат пак. Те печелят сърцата ни и ние - техните.

На сцената на На Тъмно пък забиват The Fourtones - приятно хеви с женски вокал. Започват с много интересни парчета и постепенно сетът им преминава в чисто хеви.

С еленски скок за бира се озовавам отново на сцената на Строежа, където пред скромна тълпа забиват Noktern. Триото със самочувствие забива интересен индъстриъл с набивни барабани, подложки и доста електроника, леко напомнящ на Tool.  В края на сета си канят феновете за една бърза обща снимка. Малко по-късно вече съм на сцената На Тъмно, където пък Цар Плъх с много настроение представят парчета от различни етапи от създаването си. Започнали като типични траш и стоунър (под името Bloodrush), за по-новите песни на групата е характерен по-мек звук, философски текстове и влияния от грънджа и стоунъра.

Почти речетативи се редуват с класически мелодични сола, поетични припеви и соло на барабани. Бандата обявява, че е записала албум, който ще бъде издаден след няколко месеца - чакаме с нетърпение!

На главната сцена вече развяват великобританско знаме веселяците от Skindred. Време е за парти! Под парещото слънце метълът среща регето, Asian Dub Foundation среща Ямайка, миризмата на пот и бира среща миризмата на марихуана, погото преминава в танци и после обратно в пого. Хилядите фенове с кеф размахват ръце (от една страна, под влияние на музиката, от друга - и в отчаяна борба с прииждащите на пир комари).

Вокалът Benji Webbe не хаби време и енергия, като за всяко парче вади нов аксесоар към облеклото си - от розови очила, през розово шалче, шапка, та чак и шлифер. Настроението се покачва до небето под звуците на хитови парчета на британците като “Set Fazers”, “Rat Race”, “L.O.V.E.” (на което тотално се проваляме на изпита по спелуване, но след толкова бира - простено ни е), “Kill the Power”, “Gimme That Boom”. В някакъв момент прозвучава семпъл от “Jump” на Van Halen, за голям кеф на феновете. Изобщо - сет, предназначен да донесе максимално настроение и забавление за публиката. Мисия - изпълнена.

След кратко отбиване, за да чуя мелодичните и приятни за ухото No More Many More, в 20.15 съм на предна линия на сцената На Тъмно, където с набивно темпо забиват утвърдените ветерани от Fyeld. С просто око се вижда, че това са любимците на българската публика, защото кажи речи целият фестивал се изсипва отпред за порция добър, качествен old school. Под звуците на познати класики заклетите фенове заформят качествено меле. В традицията на добрия метъл вокалът Боян Генов  призовава за подкрепа и овации на групите, които досега се изявиха на тази сцена. 

Доволни (и леко смазани) се насочваме към едно от главните събития на вечерта - Spiritbox. Предимно младото поколение се намества по-напред на голямата сцена, за да чуе мощния глас на Courtney LaPlante, докато по -ъъъ-улегналите изпозваме момента да извадим Волтарен, Ибупрофен и други фенове, за да изкараме нормално остатъка от вечерта. Spiritbox забиват като добре смазана машина и вадят стегнат сет от хитови парчета, между които “Celar Doors”, “Jaded”, “Rule of Nines”. В началото на “Circle With Me” (подобаващо за името) се заформя брутален circle pit. Канадците завършват с “Holly Roller” и “Hysteria“за радост на хилядите си фенове. Междувременно, комарите са в екстаз - кеф ти ню метъл, кеф ти олдскуул метъл, кеф ти вегетарианец, кеф ти месояден, кеф ти млад и зелен, кеф ти по-отлежал - ядат ли ни, ядат.

За последно предястие преди големия пирон на вечерта, ние пък се връщаме обратно, за да чуем якото представяне на Керана и космонавтите. Не съм изненадана да заваря половината фест там, бандата има силно присъствие на съвременната българска сцена и на Hills of Rock закономерно проличава защо - хващащи ухото песни, супер сценично присъствие от страна на Керана (дали леееко не напомня на Gwen Stefani?) и компания, оригинални стил и звучене, но и много, много музикалност и професионализъм - убедиха ме да вляза в отбора на феновете. Към края на сета им (явно е нещо модерно) се заиграват с “The Roof Is on Fire” и под звуците на "We don't need no water, let the motherfucker burn" , щастливите фенове получават 100% емоцията, за която са дошли. Паралелно на сцената на Строежа с по-бавно темпо чилват ALI, от които успявам да чуя съвсем малко, защото пред Главната сцена всеки вече се опитва да хване по-предно място за короната на вечерта - KORN.

Под бесните скандирания на няколко поколения фенове на сцената излизат пионерите на ню-метъла с над 30 години стаж на световната сцена. Всеки елемент е изпипан до най-малката подробност, познат и очакван - стойката на микрофона, култовите три черти на облеклото и китарите, растите на Jonathan Davies и характерните му насечени движения, умело водещи публиката като кукли на конци. Новият (сравнително) елемент е Ra Díaz на бас, който свири с най-много енергия и хъс, личи си, че е горд да е част от култа KORN, макар и като заместващ музикант. Под скандирането на публиката (KORN! Царевица!! Кукуруз!!!) американците ни превеждат през цялото си творчество с култови класики като “Rotting in Vain”, “Here to Stay”, “A.D.I.D.A.S.” Следва кратко, но надъхващо дръм соло.

В чужбина феновете може и да са преситени от KORN, но тук те са кралете на вечерта и когато прозвучават първите тонове на “Blind”, тълпата изкарва всичко агресивно и анархично на показ. Това е и моментът, в който проличава как Jonathan Davis се отпуска и дава всичко от себе си (обилно гарнирано с fuck и shit). До края на шоуто следват само класики, които пеем с цяло гърло - “Got the Life”, “Falling Away From Me”, “Coming Undone” (тук неусетно преляха в снипет на “We Will Rock You”, най-надъхващата песен за стадион, правена в историята на музиката, знаете как е), “Somebody Someone”. На последното парче от редовната част на сета им - “Y'All Want a Single” - сме призовани да вдигнем средни пръсти във въздуха, което правим с голямо удоволствие, след което, под звуците на култовия припев и телата ни се озовават горе -

Y'all want a single, say fuck that
Fuck that, fuck that
Y'all want a single, say fuck that
Fuck that, fuck that

Какво повече му трябва на човек за финално изкъртване? Познахте - няколко минути след като музикантите изчезват от сцената, прозвучават познатите звуци на гайда от "Shoots And Ladders" (кожата ми настръхна и в момента, в който пишех това). Целият фест е във въздуха и брои - One, two, buckle my shoe, Three, four, shut the door. За първи път чувам това любимо парче на живо и трябва да кажа, че емоцията е неповторима. Още по-неповторима е, защото по средата на песента Davis и компания вкарват бърз снипет от “One” на Metallica, от което публиката просто полудява (казах ли, че явно е нещо модерно?)  Следват последните песни от биса - “Twist” и “Right Now”, но ние всички знаем какво следва, чакаме последния удар и той не закъснява - “Freak on a Leash” прозвучава за щастие на заклетите фенове, след което KORN окончателно се скриват зад кулисите.

На Babyface Clan се пада честта да закрият първия ден на Hills of Rock, което те правят (както винаги) с професионализъм и музикалност, достойни за световно признание. Тръгвайки по дългия път към колите, забелязвам как комарите отнасят един по-слаботелесен фен в нощта (а може и да ми се е сторило, много бира се изля...)
В заключение - култов първи ден, музиката беше твърде много и твърде добра, за да ми правят впечатление каквито и да е подробности около организацията на самото събитие и - предстояха още по-откачени неща на Hills of Rock 2024. Предавам щафетата за ден втори!

Автор: Зори Петра
Снимки: Гергана Попова

Пълна галерия от първия ден: