Очаквах концерта на Geoff Tate с вълнение. Назад във времето го бях гледал два пъти с Queensryche, но в годините, в които групата вече не беше онова велико явление от най-славните си дни, най-вече заради силно осезаемата липса на Chris DeGarmo. Така и не бях получил очакваното удовлетворение. Доста години по-късно Geoff Tate гостува в София в компанията на много добри музиканти. Тогава останах поразен. Беше на 56 години и очаквах от гласа му да не е останало много. Това, което видях и чух през онази вечер, ме убеди, че нещата се развиват обратно на очакванията ми. С годините Geoff беше започнал да пее още по-добре. Вечерта беше изключителна и незабравима.

Затова и чаках поредния концерт с надеждата, че ще преживеем още една такава вечер. Той щеше да се проведе в един от най-добрите клубове в София - Joy Station.

Geoff ме изненада отново. Този път пя още по-добре. На 65 години в такава форма! Това вече е нещо меко казано впечатляващо.

Но ще стигнем и до него.

Вечерта започна с настроение. Тримата братя от Германия Sons Of Sounds изпълниха няколко песни от изумително големия брой албуми, които са издали, като за група, за която никога не бях чувал. Показаха ясно, че свирят отлично на инструментите си. Бяха ентусиазирани и усмихнати въпреки проблемите с прекъсващия звук на китарата. Лично аз не можах да ги впиша в никой от стиловете, които познавам, но няколко от песните ми направиха приятно впечатление. Сред тях бяха последните две – Diamond и Streetmutt. Sons Of Sounds съкратиха малко сета си заради техническите проблеми, но публиката ги прие радушно.

Десетина минути след края на изпълнението им дойде и дългоочакваният миг. От сцената избухнаха първите акорди на Empire. Като за хора, чиито имена малцина ще си направят труда да проверят, музикантите на Geoff Tate се справиха меко казано блестящо. Бяха научили песните на Queensryche до последния тон от всяко соло, свиреха уверено и с настроение като врели и кипели на сцена и по мое мнение не отстъпват нито на йота на настоящия състав на оригиналната група. Сега се замислям, че това е ирония на съдбата - въпреки че съм заклет фен на Queensryche, в момента не бих могъл да посоча имената и на петимата в текущия състав на истинските Queensryche. От друга страна разбирам момчетата на Geoff Tate – та кой уважаващ себе си музикант би отказал да свири с него, дори и това да значи, че ще е само лице без име зад гърба на легендата?

Но нека си дойдем на думата. Сетлистът беше мокър сън за всеки фен на първия период на Queensryche. „Operation Mindcrime”, “Breaking The Silence”, “I Don’t Believe In Love” – какъв оргазъм от великата класика “Operation: Mindcrime” само! „Empire”, “Another Rainy Night”, “The Thin Line”, “Jet City Woman”, “Silent Lucidity” – цели пет песни (!!!) от следващата велика класика “Empire”, която лично за мен не отстъпва на тази преди нея. Но това далеч не беше всичко. „Walk In The Shadows”, “NR. 156”, “Screaming In Digital” – три броя от изпреварилия времето си шедьовър от 86-та година „Rage For Order”. Получихме дори и бонус под формата на „I Am I” от „Promised Land” – албумът, с който за мен приключва тази част от историята на Queensryche, която ме интересува.

Разбира се, носталгията играе много важна роля тук. По видимата възраст на голяма част от публиката ставаше ясно, че тези песни са част от младостта на повечето присъстващи, а това се побеждава трудно дори с много силни нови песни. И хората реагираха подобаващо, като пяха с пълно гърло. А Geoff Tate не спираше да пее с лекота високите тонове от тези класики отпреди 30 и дори 40 години.

Не знам как е възможно, не знам с какво се храни, как се грижи за гласа си и въобще как живее, но е успял да съхрани изключителната си дарба и дори да я развие. Той е сред малцината певци, които на неговите години пеят по-добре, отколкото в най-успешните дни от кариерата си.

Очаквано чухме „Take Hold Of The Flame” и „Queen Of The Ryche”. Не ми е ясно как Geoff все още се справя с тези песни, но дано продължи да го прави още дълги години, за да преживеем поне още няколко такива вечери в компанията му.

Между изброените вечни класики бяха вмъкнати „Sacred Ground” от албума „Q2K” и „Desert Dance” от „Tribe”. Чухме и кавър на „Welcome To The Machine”.

Geoff Tate изглеждаше в чудесно настроение. Освен с невероятния си глас, той отново ни порази и с цялото си присъствие и поведение на сцената. Видяхме за пореден път как се вживява в песните, как преживява всеки тон, посвири ни на саксофон, усмихваше се, общуваше с публиката, пошегува се с дългите дни, които прекарва далеч от дома си и дори каза, че дом вероятно не му е нужен, защото „мястото му е на сцената в компанията на добри хора като нас”.

Видяхме от съвсем близо как го правят най-големите, истинските фронтмени от едно време – тези, които отдавна са изчезващ вид. Лично за мен радостта и удоволствието от това са неописуеми. Драги Geoff, нямам търпение да се срещнем отново. Благодарим за изключителното преживяване.

Автор: Пламен Узунов
Снимки: Никола Петрас

Пълна галерия от събитието: