Все така се случваше, че се разминавах с Nick Cave, макар да е имал доста концерти наоколо, а ми е един от любимите артисти. Тъпо, но такъв е животът — все оставаше на по-заден план, за разлика от други групи. За радост най-накрая Nick Cave дойде и на българска земя. Моментален солд аут, две дати — и има защо.

Земята на адската жега и античната история (не ми се сърдете, Пловдив — с любов го казвам, обичам жегата) ни зовеше.

За щастие този път в Пловдив беше прохладно и нямаше помен от зверските жеги.

Честно казано, в последно време, колкото и да обичам дадени банди и да ходя по концерти, идва момент, в който като мине 1 час и вече нямам търпение да се прибера. Все си мислех, че явно духът ми толкова остаря, че съм за срам. Рядко и пиша, фенът в мен… утихна. Все пак не съм журналист, който може да си „изсмуче“ 4000 засукани думи и фрази, особено ако концертът не бил як. Аз съм просто фен, който обича музиката — на който душата му се захранва с музика, диша заради музиката. Макар това в последно време да не се случваше и нищо да не ме вдъхновяваше. И тук… стигайки в Пловдив, нареждайки се да вляза за концерта, си помислих: нямам търпение да се прибера. Което е абсурдно, предвид колко съм мрънкала да видя Nick Cave. Обаче имаше и друг фактор — нямаше да е в пълния му блясък с „Nick Cave and the Bad Seeds“, а доста по-обран. Не, че нещо, но просто бях лееко резервирана, защото повечето банди, които правят такъв тип концерти или acoustic шоута, в 99% от случаите си е пълна греда. За рокът си трябва жица, айде и някоя друга баладка за acoustic акцент. Гледах красивия роял и чаках все пак със затаен дъх. И тук вече идва „обаче-то“, което може би чакате.

В цялата си мрачна и артистична осанка Nick Cave излезе на сцената заедно с Colin Greenwood. Colin Greenwood беше по-скоро като „малък“, почти незабележим акцент в картина, която допълваше, за да бъде истински шедьовър. Не, че е бил незабележим — просто седеше повече в сянка и оставяше Ник да обере цялото му се полагащо внимание.

“Girl in Amber” беше откриващата песен за вечерта. След нея бяха „Higgs Boson Blues“ и „Jesus of the Moon“ — протоколно, за загрявка. И след това нещата някак придобиха различен курс.

Вечерта се превърна не в концерт, а в приятелска вечеринка. Все едно си се събрал с най-добрите си приятели, които не си виждал много отдавна, и си разказвате живота през пропуснатите години. Искрено, лично, интимно, магично. Гледах как Ник се усмихваше и се смееше между песните, а после превключваше на онзи негов мразовит, сериозен поглед, с който е завладял много сърца. Закачаше се с феновете си. Имаше едно момче, което явно е било на доста негови концерти на първия ред. Ник, освен че му посвети песен, се обърна към публиката и каза: „Това момче е на всеки мой концерт.“ „Но защо?“

Преди всяка песен Nick разказваше как се е бил вдъхновил, за да я напише, кога я е написал. Всякакви малки и лични детайли около песните. Как, например, „Papa Won't Leave You, Henry“ е била писана, когато е живял в Бразилия, и по това време са били жестоки размирици. И той е приспивал едногодишния си син с тази песен. А сега му е забранено да приспива едногодишния си внук с нея.

Как му е била тясна Австралия като дете и е знаел, че е роден за нещо повече. И „запознанството“ му с „Avalanche“, разкрило един нов и необятен свят, който да завладее. Стоях, слушах… и вече не исках да се прибирам — ама въобще — а 1 час мина като поемането на дъх. И в този момент осъзнах как един човек с 1 роял (добре де — 2-ма и 1 бас) направи един от най-добрите концерти, на които съм била.

В годините на AI и изкуствения интелект вършеят — където статии, музика, клипове, артове се създават с тях, защото е по-лесно, по-евтино и по-бързо — факторът, който вкарва „душа“ и „живот“ в изкуството, все по-често се пренебрегва. Дори повечето групи ползват тази „услуга“, пренебрегвайки човешкия фактор, защото… нали е по-евтино и могат сами. Пък нас, феновете, ни изстискват.

И тези двама човека — с един роял и една бас китара — създаваха магия. Магията на музиката, човешкия контакт. Честно казано, Nick толкова много бъзици и закачки пускаше, че целият античен театър кънтеше от смях. Аз съм се смяла с глас толкова много, че мъжът ми би проявил Chandler Bing-ския си характер и би се засегнал, че друг мъж толкова ме е разсмивал. А аз рядко се усмихвам дори.

Както споменах — това беше по-скоро приятелска среща, отколкото концерт. Затова освен смях, закачки и истории имаше и сълзи, скрити зад прожекторите.

Единствените 2 песни, които нямаха интродукция, бяха „I Need You“ и „Waiting for You“. Те бяха един емоционален и силен удар в стомаха, който те оставя без въздух — песни за любов и загуба. Тук Colin Greenwood потъна в мрака, оставяйки Nick да излее тъгата си с треперещ глас, вперил насълзен поглед в небето. Между 2-те песни имаше и няколкоминутна пълна тъмнина и тишина — да можем всички да забършем сълзите си, както казват, „да се съберем и стегнем“ и да продължим напред.

Не след дълго отново се смеехме и пеехме.

Nick се обърна към публиката и попита: „Коя песен искате да чуете сега?“ Отговорът беше „Love Letter“. И отново, с шеговит тон, след края на песента Nick добави: „Ние не правим така — питайте човека с бялата тениска“ (момчето, което е било на всеки концерт на първия ред).

И така — някъде там, между мрачния, дълбок баритонов глас, акомпанирайки си с нежните песни на щурчетата и хладната прегръдка на пловдивския бриз, вечерта вървеше към своя край.

„In Your Arms“ бе припявана от всички присъстващи, заглушавайки дори и щурците, които се надсвирваха с Nick Cave.

Отдавна не се бях чувствала така. Усмихната, заредена, щастлива дори. Някак този концерт „отпуши“ затлаченото ми съзнание от гадостите и негативизмите на живота по света и у нас. И сега всичко е по-красиво, по-леко, по-вдъхновено. И ако някой ви каже: „Това беше егати тъпия концерт“ — замълчете си, не се обяснявайте колко велик е бил. Защото какво значение има как другите са го почувствали, ако на вас ви е донесло светлина и позитивни емоции. Нали затова ходим по концерти — заради музиката и как тя ни кара да живеем чрез нея, дори и за 1 час.

Автор и снимки: Гергана Попова

Още снимки...