Репортаж от втория ден на Midalidare Rock 2025 (W.A.S.P, MICHAEL SCHENKER, H.E.A.T., ELVENKING, TRIUMPHER)

Тежкият [в положителен или друг смисъл, всеки сам си преценя, хаха] първи ден на фестивала вече бе в историята, а дневната програма за съботата включваше основно борба с тракийските жеги. Очакванията ми за днешния ден бяха по-големи – особено за звука. Тайничко се молех Joey DeMaio да не си е забравил ръката в миксера и да не е направил някой "героичен тунинг" по озвучителната система. С компанията го изкарахме на свободна програма, но в ранния следобед все пак се събрахме и се насочихме към фестивалната зона. Там - както си му е редът вече - се натъкнахме на станалата легендарна опашка от автомобили пред входа за Могилово. Седиш, пълзиш с колата и гледаш как отвсякъде се носят пушеци от скари и барбекюта, сякаш се бяхме озовали в свещения храм на месото - яко си е.

Честта да открият програмата във втория ден имаха младоците от съседна Гърция TRIUMPHER. Формирани малко преди началото на COVID-пандемията, атиняните набързо изстреляха два здрави албума в две последователни години, успявайки да привлекат вниманието на феновете със суровото си звучене и епична стилистика, характерна не само за MAWOWAR, но и за банди като VIRGIN STEELE, SACRET STEEL и други. Основното предизвикателство пред бандата сякаш бе това да успеят да вдигнат тонуса на няколкостотинте души, решили да не чакат жаркото следобедно слънце да се скрие, а вместо това заложили на тях. Бандата ползва полагащото им се време много прагматично, без излишни пози и чупки, и успя да закове 5-6 парчета, като за мен най-изненадващото при тях не беше толкова стиловата близост до MANOWAR, а по-скоро чудесната комбинация на епичен и маршов пауър метъл с харш-вокали, което до голяма степен ми напомни на кого да е, а за сънародниците им от ROTTING CHRIST. Може би звучи странно, но точно за Sakis и компания се сетих, когато лидерът на бандата Mars Triumph се включваше с пеене.

Всеобщото заключение на всички наоколо бе, че бандата си струва всяка минута, а веднага след участието им много от нас дори отидоха да ги поздравят в зоната за meet ’n greet. Определено се очертаваше силен втори ден, а толкова липсващият ми вчера ясен и силен звук днес си беше обратно на линия. Бърза обиколка наоколо за нещо за пиене, малко раздумки с няколко познати тук и там и настана време за “втория рунд” за днес.

Поредната банда, която очаквах с нетърпение на тазгодишното издание на фестивала, бяха ELVENKING. Италианците са в полезрението ми вече близо 20 (!!!) години и следя дискографията им още от първия албум. Загадка е как такава група идва за първи път у нас и не е попаднала в полезрението на организаторите по-рано. Определено не бях единственият, защото доста хора очакваха тяхното изпълнение. Дори успях да проведа лека дискусия с фенове за последния албум от трилогията, която италианците завършиха наскоро.

Историята на ELVENKING е много интересна. Момчетата пробиват в края на 90-те и началото на новия век, когато метълът е много отворен към експерименти. Тогава виждаме зараждането на много от модерните пауър, прогресив и симфоник метъл банди, които вече имат легендарен статут – Имена като KAMELOT, NIGHTWISH, EPICA, SONATA ARCTICA и т.н. – къде обаче са ELVENKING? След обещаващо демо и договор за албум, ELVENKING записват дебютния си диск “Heathenreel” (2001) в Швеция. Странното е, че той получава не особено ласкави ревюта и бързо потъва в забрава, влачейки групата надолу. Едва години по-късно журналисти преоткриват албума и отново насочват прожекторите към ELVENKING – вече с готов втори албум, който разбираемо е приет подобаващо. Оттогава италианците имат цели 12 студийни записа и мога да твърдя, че с нито един от тях не са направили крачка назад.

Именно затова 40-те им отредени минути се сториха крайно недостатъчни. Най-класическите песни, които чухме, бяха “Neverending Nights” и “The Divided Heart”. Трилогията Reader Of The Runes беше представена с “The Ghosting”, “Throes of Atonement” и “Silverseal”, а в допълнение на тях и съвсем в духа на фестивала бяха избрани най-мелодичните парчета от The Pagan Manifesto: “Elvenlegions”, “Moonbeam Stone Circle” и “Pagan Revolution”. Беше готино да видиш дори няколко [a може би дори и повече] души в публиката, които дори знаеха текстовете и заради това се замислих, че истинските фенове са като сърцето на една група - броят може да е по-малък, но връзката е много по-дълбока. Ето защо 500 отдадени фенове могат да означават много повече от 10000 разсеяни слушатели. И това беше всичко - със сигурност имаше още какво да чуем и искахме още, но ще оставим това за следващата ни среща с ELVENKING, която се надяваме да е съвсем скоро. Важно е да отбележим също, че те бяха и една от бандите, които решиха да уважат феновете си с meet ‘n greet, на който съвсем логично се събра доста дълга опашка.

Многократно с приятели сме си говорили, че може би e нормално с годините човек постепенно да спре да “търси” нови банди, поне не и по начина, по който го е правил преди четвърт век. Просто чувстваш, че си чул всичко, един вид. Пък и когато имаш толкова много информация в скута си и бавно си се превърнал в консуматор на какво ли не, в един момент става почти невъзможно да вникнеш във всяка една нова творба [дори и тези на любимците си] и неусетно дърпаш чертата и в полезрението ти остават само бандите, за които наистина ти пука.

“Новите ги чуваме, старите ги слушаме”, както някой беше казал.

И все пак, макар и рядко, напук на всичко, се случва и някое ново име да намери пролука към сърцата и тогава е изключително удоволствие да усетиш позабравеното чувство на детска радост от нещо, лепващо се под кожата ти на мига.

Да, скъпи приятели… Да, мили съседи. H.E.A.T. излязоха на сцената и от първата минута на откриващата “Disaster”, останах в ступор и просто гледах с виснало чене. Кожени панталони, дебели вериги, дълги коси, тичане по сцената и абсолютно безупречно свирене - не можех да повярвам как е било възможно досега да не бях чувал за тази шведска банда, при все, че имат осем албума и хич не бих казал, че са ъндърграунд и в същото време се почувствах обратно в 80-те. Дори обложките на H.E.A.T. са пипнати в осемдесетарски стил, с всичките неонови тонове и шарения, присъщи за тогавашните хард-рок банди. Стилът им, в който влиянията на имена като EUROPE, FATE [подчертавам, че не става дума за MERCYFUL FATE] и TREAT лесно можеха да бъдат проследени, не се изчерпваше със сляпо копиране, а с едно допълване и ползване на наследството на гореизброените като основи, върху които H.E.A.T. да изведат хеви рокът до нови висини. Тотални резачки като “Dangerous Ground”, “Back to the Rhythm” и “1000 Miles” веднага се лепнаха в съзнанието ми и нямах никакво търпение да седна някъде на тишина и да преслушам цялата им дискография.

H.E.A.T. бяха категорично най-добрата банда не само във втория ден, но и на целия фестивал, без извинение към дай-хард феновете на хедлайнърите. Помилисих си, че всъщност това е нещо хубаво и дори необходимо, защото не можем да вечно да разчитаме добре утвърдените имена [без да ги изброявам] да са непоклатимо “най-добрите” - понякога, отвреме на време, не е зле да се появява по някоя и друга млада и силна банда, защото енергията, емоцията и зарядът, който носят те, са нещо несравнимо и постепенно губещо се при много от изпълнителите с дълги кариери.

Ако по някаква причина досега и вие не сте чували H.E.A.T., давайте, няма да съжалявате. В паузата след концерта им се стрелнах към merch-а, само за да разбера, че вече е почти разпродаден [и така с тениска се сдоби само половинката, хехе] - още едно доказателство за нивото на представянето им.

Дойде време да посрещнем и емблематичния MICHAEL SCHENKER, от когото щяхме да чуем основно песни от годините му с UFO. Макар г-н Шенкер и UFO да имат над 50-годишна история заедно, китаристът е прекарал в състава общо около 11 години. Това, разбира се, е напълно достатъчно, за да остави зад гърба си хитове като “Lights Out”, “Rock Bottom” и “Doctor Doctor”.

Всички тези класики на UFO ни очакваха и във втората вечер на Midalidare Rock. Силно начало беше дадено с “Natural Thing”, което веднага ми припомни концертния албум „Strangers in the Night“. UFO са сред първите рок групи с пълнометражно концертно видео – именно “Strangers in the Night” (1979). То се счита не само за едно от най-добрите live издания, но и задава стандартите за запис и издаване на концертни видеа през следващото десетилетие. За мен лично беше странно чувство, че след “Doctor Doctor” не последва двучасов сет на IRON MAIDEN… но това си е мой проблем.

Силно впечатление направи Roberto Dimitri Liapakis от MYSTIC PROPHECY, на когото бе поверена задачата да се справи с вокалите. Можем обаче напълно откровено да кажем, че H.E.A.T. вече бяха поизморили публиката и феновете пестяха енергия за изпълнението на MICHAEL SCHENKER, което продължи около час и двадесет минути. Пък и може би доста от нас повече щяха да се зарадват не толкова много на парчетата на UFO, а на тези на Шенкър с Робин Маколи.

Половиния час за подготовка на сцената прекарахме с огромна част от хората в комплекса по опашките за храна и бира, но все пак успяхме да презаредим батериите за следващото и то силно дългоочаквано нещо, което предстоеше - Blackie и неговите W.A.S.P. Тази банда винаги е имала специално значение за мен, като до ден днешен си спомням неистовата еуфория, която обзе мен и приятелите ми през 2004г., когато W.A.S.P. гостуваха за първи път у нас. От тогава насам, честно казано, съм загубил точния брой на концертите им тук, но помня ясно, че някои бяха безспорно велики [Ловеч, 2009], но други бяха в най-добрия случай брутална гавра с феновете [Бургас, 2014]. С две думи, сега можеше да бъде както едното, така и другото, в зависимост от формата на Блеки, цялостносто му настроение плюс подредбата на звездите.

Настъпи момента за шоуто, а на видеостената зад барабаните грейна някакъв фон, W.A.S.P. най-после се появиха и мигновено откриха с не какво да е, а с може би най-емблематичното си и разпознаваемо парче “I Wanna Be Somebody”. За някои това беше чиста изненада, но причината за това е, че в рамките на това турне, бандата реши да изпълнява дебютния си албум в пълната му цялост и ред - нещо, което Блеки се опита да обясни в последствие. Аз си се забавлявах чудесно, защото знам първия им албум почти наизуст, а и няма как да останеш безразличен като чуеш “B.A.D.”, “School Daze” и убийствената балада “Sleeping (In the Fire)” - жестоки парчета, носещи изцяло духа на 80-те и споменът за онова велико минало на хевиметъла. Друг положителен детайл, който е важно да се отбележим - за разлика от последния концерт на W.A.S.P. в София преди няколко години, сега Блеки беше напълно възстановен и нямаше нужда да пее седнал - хубаво беше да видим, че може да тича по сцената и видимо изглежда в чудесна физическа форма.

О-б-а-ч-е … наред с безспорно положителните неща, тук съм длъжен да размътя водата и да спомена и може би не чак толкова положителните, колкото и да ми е неприятно от това, защото аз също исках този концерт да се помни като голямото завръщане на W.A.S.P. у нас.

Първо: W.A.S.P. бяха единствената банда на целия фестивал, за която видеостените от двете страни на сцената бяха спрени и в тъмното бандата я виждаха хората от по-предните редици. Тези назад така и не разбраха дали W.A.S.P. са на сцената или са под нея, или пък са на опашката за пиците. “Зъл мрак, угаснали звезди” [както Стивън Кинг би казал].

Второ: В допълнение на това, цялостното осветление на самата сцена по време на изпълнението им беше … хм, как да кажем? Сякаш пестиха ток.

Трето: Заставайки зад микрофона си, Блеки почти не се виждаше. Преди години, той се катереше на микрофона по много ефективен начин и се люлееше на него, но тези неща отдавна не ги прави, все пак е на 67 години. Следователно, сега микрофонът може да е някакво удобно скривалище, където хората да не те виждат пееш ли или не.

Мога и още, но знаете накъде бия. Мисълта ми е, че феновете тук не са глупаци - ние много добре можем да различим живото пеене от пеенето с т.нар. “подложки” или пък [не го казвам, но го казвам], плейбек. А какво точно имаше онази вечер, всъщност вече няма значение, но при всички положения си е обидно. В крайна сметка, ние сме там, за да чуем живото изпълнение с леките му разминавания, малките грешки и всичко останало - ако искаме да чуем записите, имаме Спотифай даже и в тоалетната. Всички тези неща доведоха до разочарование не малко фенове още по време на самия концерт и това дори накара някои посетители да напуснат преждевременно.

И така, получи се хем яко [заради сетлиста, най-вече], хем лошо - заради тези съмнения, които се зародиха в доста от нас. Мисля, че всеки може да отговори за себе си какво е видял и чул. А аз, слагайки чертата и преспивайки видяното и чутото, в крайна сметка останах раздвоен.

Напук на въпросителните, този ден беше силен. Когато имаш една банда, която e в състояние да изкърти публиката дори да я сложиш да свири в 7:00 сутринта, трудно някакви евтини номера [пък било те и на хедлайнърите] могат да ти развалят настроението. Прибрах се в хотела и слушах H.E.A.T до 3:00 посред нощ - отдавна не ми се беше случвало да съм толкова впечатлен от банда, мигновено след първия си досег с нея - с това, летвата към участните в последния трети ден беше вдигната максимално, но както се оказа в последствие - някои от старите пушки още бяха смазани, заредени и опасни. \m/

Автори: Константин Йовков, Никола Петрас
Снимки: Никола Петрас