Може би се чудите защо аз пиша за концерта на Tarja Turunen и Marko Hietala. Отговорът е прост — това събитие носи не само носталгия по една епоха, но и надежда за едно ново начало.

Лично за мен Nightwish винаги е била група с особено значение. Харесвах ранните им албуми, но дори и след напускането на Tarja продължих да ги следя. Албумите Dark Passion Play и Imaginaerum остават сред най-силните за мен в тяхната дискография. След това обаче музикалният път на групата постепенно изгуби за мен своята инерция. Помня ясно и момента, в който Marko обяви своето оттегляне — с откровени признания за напрежението, психическата умора и дори депресията, които го съпътстват като част от голямата индустриална машина, в каквато се е превърнала Nightwish. Още тогава беше ясно, че пред него има два пътя: или да се оттегли напълно, или да си върне вдъхновението и да продължи да прави това, което винаги е обичал — да създава музика.

Marko не е новак в занаята. Още преди да се присъедини към Nightwish, той вече имаше сериозна кариера зад гърба си, с участие в утвърдени банди през 80-те и 90-те години. Неговото почти 20-годишно присъствие в Nightwish безспорно добави характер и дълбочина към звученето на групата — нещо, което според мнозина фенове днес липсва. Този концерт е специален, не само защото отново виждаме Marko на сцена, а и защото двамата с Tarja най-после са изчистили отношенията си и буквално са се опознали наново. Те самите споделят в интервюта, че докато са били част от Nightwish, почти не са си говорили. Толкова стерилна е била атмосферата в групата. Може и да ни е трудно да си го представим, но това е реалността за много съвременни банди. Когато в играта влязат много пари, елементарните човешки взаимоотношения често остават на заден план.

От своя страна Tarja винаги се е радвала на любовта на българската публика и съвсем геройски успя да се откъсне от сянката на Nightwish, изграждайки солиден репертоар с авторска музика. Ако не се лъжа, тя е имала 11 или 12 участия в България досега. А сега, заедно с Marko, имат и концерт във Варна — събитие, което изглежда е било доста добре посетено.

Концертът в София беше обявен в зала Asics Арена (бившата „Фестивална“), и макар в началото да се зачудих дали не е прекалено голямо пространство, след като видях колко хора наистина се събраха, осъзнах: нямаме друго място с такъв капацитет. Още в 18:30 пред залата кипеше от движение. Пред главния вход се бяха оформили две дълги опашки, а на задния вход — още една, започваща направо от улицата. Явно все още не пускаха вътре, но въпросът беше: откъде всъщност трябва да влезем?

С цялото си нахалство и с вълшебните думи „Само да питам нещо...“ успях да стигна до предната част на една от опашките, където видях лист с надпис „ВХОД ВИП РАМПА“ и една жена със светлоотразителна жилетка, която вече сканираше билети. Съвсем очаквано, тя нямаше представа откъде трябва да влизат журналисти и фотографи.

„Питайте на другио вход!“, каза тя.

„Другио вход“ всъщност означаваше още една 30-метрова опашка. Отново с лека доза нахалство и подбутване стигнах до него. Там ме посрещна един здрав, ръбат тип с чантичка тип „диагоналка“, който ме попита:

„Кат си фотограф. Шо немаш пропуск?“

Туше! Имаше право. Започнах да се обяснявам като ученичка, че трябва някой да ни даде пропуските и че вероятно има списък с имена някъде.

„Не знам нищо за никакъв списък“, отговори той.

Малко по-отзивчив негов колега предложи да пробваме на задния вход — онзи с опашката, която започва от улицата.

През цялото това време наблюдавах как хора, които бяха чакали на опашките по 40-50 минути, биват връщани, след като стигнат до входа — оказва се, че са застанали на грешната опашка. За трибуни и ВИП се влиза само от предния вход, а за терен — от задния. Алилуя! Най-сетне някаква яснота. Жалко, че това не беше обявено предварително. Както феновете искат да знаят програмата на концерта, така е редно да знаят и откъде точно трябва да влизат — особено когато се очакват тълпи и сериозно чакане. Хаосът преди концерта изнерви мнозина напълно излишно.

След като и на третата опашка срещнахме объркване и неразбиране от страна на охраната, си позволих да се обадя на човек от Sofia Music Enterprises (S.M.E.), за да разбера откъде и как да влезем възможно най-бързо — за да не изпуснем първата група, която вече се готвеше да излезе на сцената. Благодаря на Елиза за светкавичната реакция и професионалното отношение! Често бързаме да обвиняваме организаторите за всичко, което се обърка около концертите, но в повечето случаи те наемат външни фирми за PR, сцена, звук, осветление, билети, транспорт и охрана. Когато някоя от тези фирми не си свърши работата, негативите неизбежно понася организаторът.

Добре, вътре сме — и чехите Symphonity вече са на сцената. Въпреки че започнаха с над 40 минути закъснение, залата все още беше доста празна, а хората тепърва влизаха. За отредените им 30 минути групата се раздаде от сърце.

Има групи, които звучат плоско на запис, но на живо направо отнасят главите. Symphonity са точно обратното. Нещо сякаш им липсваше... Може би втора китара? Или клавири? Или вокалът да беше по-силен? Всъщност — всичко това. Ако си направите труда, ще видите, че групата реално е от шестима души. Техният мелодичен пауър метъл е доста интересен и многопластов, и когато на живо не е представен с всичките си съставки, звучи някак… сакато. Като пържени картофи със сирене — ама няма сирене, затова са с кетчуп.

Въпреки това Symphonity заслужават внимание. Имат три дългосвирещи албума, като в два от тях зад микрофона са стояли Olaf Hayer (Dionysus, Luca Turilli, Magic Kingdom) и Herbie Langhans (Firewind, Steel Rhino, Avantasia). Макар и да не успях да оценя напълно потенциала на групата от участието им в София, определено ще ги следя с едно на ум.

След адски бързото преобразяване на сцената, почти без никакво забавяне, дойде време да посрещнем отново Marko Hietala. Чудите се защо още пиша аз? Ами… Илиянка още е на опашката за влизане! Да, толкова е голяма.

Все пак, успява да влезе на първата песен, така че ѝ предавам щафетата и я оставям да довърши репортажа от вечерта. Аз ще се включа със заключението.

---

Илияна: Тук съм, тук съм! По принцип винаги съм навреме за всяко събитие, но не предполагах, че ще прекарам почти час навън, за да успея да вляза в Asics Arena. Още като слязох от автобуса, почти от самата спирка вече бяхме наредени. Всички се оглеждаха като щрауси, търсейки указания накъде да тръгнат и кой вход да използват.

Опашката беше една обща, стигаше чак до предния вход при трибуните. Там се разделяше и продължавахме към входа за терена, който се намира отзад – този с рампата. Ако Нико не ми беше звъннал да ми каже откъде трябва да вляза като представител на медия, щеше да ми се наложи да питам някой от малкото хора, които се опитваха да организират движението. А както разбрахме – не всеки от тях беше достатъчно добре информиран.

Някъде между псувните на феновете и реплики от сорта на „На Содом '92 не беше такава лудница“, чух един мъж да говори на висок глас по телефона. Казваше някому да спрат да слагат гривни и просто да пускат хората по-бързо, защото навън ставало страшно. Явно е подействало, защото скоро след това опашката се раздвижи значително.

Успях да вляза по средата на първата песен на Marko Hietala, но веднага ми направи впечатление колко тъмно беше при баровете и щандовете за мърч – хората си светеха с телефоните, за да виждат какво правят. Както и да е – нека се радваме на Hietala като самостоятелен артист.

Дошъл е при нас, представяйки соловите си парчета – не съм му голяма фенка в това амплоа, но въпреки това се радвам ужасно много, че го виждам (когато се надигна на пръсти, де) извън Nightwish. Не знам колко от хората в залата са тук от носталгия по онзи велик състав на групата, но аз си спомням как през 2018-а дойдоха във Варна и тогава ми направи впечатление колко слаб и не особено щастлив изглеждаше Marko.

Споделям мнението на Нико, че дори и с Anette бяха по-прилични. Нямам нищо лично към Floor Jansen – която тогава, както и сега, е фронтдама – но аз не усетих енергията им. Аурата на Marko, цялостното му сценично излъчване тази вечер в Asics Arena, нямаше нищо общо с онова, което бях видяла от него последно. Дори гласът му звучеше по-силно, с повече енергия.

Сетлистът му изглеждаше по следния начин:

1. Frankenstein's Wife
2. Rebel of the North
3. Isäni ääni
4. Impatient Zero
5. The Dragon must Die
6. Juoksen rautateitä
7. Roses from the Deep
8. Left on Mars (+ Tarja)
9. Stones
10. War Pigs (Black Sabbath cover)

След сета на Marko Hietala направихме една пауза – не обърнах внимание колко точно продължи, но междувременно забелязах как публиката започва да се сгъстява и да се изнася напред. Всички чакахме отново да видим финландския славей, наречен Tarja Turunen.

Колкото и да се шегуваме, че тя идва в България всяка година (макар че, честно казано, не е далеч от истината), Tarja неизменно успява да събере стабилна публика. Всеки път. Колкото и да ми беше тъжно за начина, по който беше буквално изгонена от Nightwish през 2005 г., се сещам за интервюта, в които тя казва, че е много по-щастлива като соло артист.

Първите ѝ два студийни албума, според мен, са много силни и наистина показват същността ѝ като изпълнител.

В момента, в който Tarja се появява на сцената, настроението в залата веднага се промени. Виждайки я, въпреки че още бях леко фрустрирана от организацията, ме обзема някакво спокойствие. Усещам топлата ѝ енергия, и вярвам, че много от феновете ѝ споделят същото. Атмосферата по време на сета на Marko беше по-умерена, бих казала – тук вече се усещат повече емоции...

Чувам най-вече чичото зад мен, който не спира да ми крещи в ухото. Но ще го преживея някак…

Смея да кажа, че Tarja е събрала страхотни музиканти около себе си – между тях има видима химия. В песните, където се включва и Marko, се пренасяш директно в най-силните години на Nightwish. Няма да си кривя душата – още по-хубаво беше, защото липсваше един конкретен човек, чието име няма да споменавам ... от Kitee, Финландия… Toumas се казва. (Жоро Игнатов е объркан)

А знаете ли кое беше още по-хубаво? Че за разлика от концерта във Варна, софийската публика се наслади и на вечната Nightwish интерпретация на една класика от Андрю Лойд Уебър.

А сетлистът на Tarja Turunen се състоеше от:

1. Eye of the Storm
2. Demons in You
3. Falling Awake
4. Undertaker
5. I Feel Immortal
6. Oasis
7. Shadow Play
8. Dead to the World (+ Marko)
9. Dark Star (+ Marko)
10. Dead Promises (+ Marko)
11. The Phantom of the Opera (+ Marko)
12. I Walk Alone
13. Victim of Ritual
14. I Wish I had an Angel (+ Marko)
15. Until My Last Breath

В заключение:

Това беше един страхотен и поучителен концерт, защото видяхме, че може. Може хората да загърбят миналото и да продължат напред, създавайки музика заедно. Може в България една група да изнесе концерти в два последователни града и да напълни залите. Може да се направи добър звук дори в т.нар. "спортни зали".

Но… няма как седем тоалетни да стигнат за 4000 души.

Автори: Никола Петрас, Илияна Дичева
Снимки: Никола Петрас

Пълна галерия от събитието: