Репортаж от втория ден на Hills Of Rock 2025 (MACHINE HEAD, SEPULTURA, FEAR FACTORY, AS EVERYTHING UNFOLDS, WOLFMOTHER и др.)

ДЕН 2. Beware the naked people

... който започва с апокалиптични национални съобщения за извънредно положение и 40+ градусови жеги. В главата ми бучат моменти от предходната нощ, но най-вече си припявам „Късо кафенци, дълго кафенци.“ Тез момчета ми влязоха под кожата, вслушвам в съвета им и вливам кофеин венозно.

Късата клечка да свирят под палещото слънце на Stroeja Stage днес се пада на любимците Attaxic. Заради жегата малкото, но верни фенове се позиционират под сянката - кой където свари. Жега или не, пичовете забиват с тежък саунд някои от по известните си песни, сред които "Comfort This". Бандата изпълнява и ново парче, което предстои да бъде издадено през есента. Барабанистът се раздава и чупи палки наред, но това не пречи на публика и банда да се изкефят максимално на лайфа.

След Attaxic на Stroeja се появяват Scre4, чийто вокал се появява навлечен до ушите, но това не му пречи да рапира уверено и да вдига публиката във въздуха. Опитът на бандата си личи, сетът им е стегнат и енергичен и се надявам да ги видим отново догодина, защо не като подгряващи на Limb Bizkit на Hills of Rock (вече им се е случвало, не би трябвало да имат проблем)

Почти по едно и също време на малките сцени забиват паралелно две македонски групи – Lost In Reverie и Superhiks. Първите младоци някак не успяват да разчупят публиката, при вторите обаче настроението (и градусите, Stroeja Stage е безпощадна, както казахме) са на ниво. Ска, пънк и балкански ритми се преплитат с шегаджийските обаждания на вокала – “Ако може онези там, на голямата сцена, малко по тихо!“ В някакъв момент македонците показват, че не само веселяшката страна им е сила и забиват чуден кавър на „Ace of Spades“ на Motorhead в памет на Леми Килмистър и Ози Озбърн. Публиката не спира да скандира името на Ози в паузите, затова очаквам още групи да включат в сета си песни на Black Sabbath.

Междувременно на главната сцена вилнеят AS EVERYTHING UNFOLDS. Англичаните за пръв път стъпват на българска земя и съм сигурен, че жегата в Пловдив с нищо не им наподобява родния им Бъкингамшър. Мелодичният метълкор, който можех даже да налучкам, съдейки от името и визията им, грабна мнозина, но повечето предпочетоха да се крият от безмилостното слънце. Въпреки това англичаните направиха доста добро впечатление, а в публиката можехме да видим дори родителите на вокалистката Charlie Rolfe, които, както се досещате, бяха сред най-запалените фенове на бандата.

Веднага след тях австралийците WOLFMOTHER ни пращат назад във времето с шестдесетарски рокендрол. Самият Andrew Stockdale много напомня Marc Bolan от T. Rex. Не мина и без кавъри на Black Sabbath, а също и на Led Zeppelin. Някой в публиката се пошегува дали пък Робърт Плант не се е споминал. Чухме, разбира се, и „Joker and the Thief“, която накара нажежената атмосфера да вибрира още повече. Изпълнението на WOLFMOTHER малко ми напомни времето, когато този тип музика се преживяваше най-силно именно на големи фестивални сцени, под открито небе и сред море от вдигнати ръце.

Дойде време и за една от най-чаканите групи на фестивала. Най-накрая можем да кажем, че FEAR FACTORY свирят в България. След няколко неуспешни опита и след смяна на вокалиста българските фенове най-накрая могат да задраскат и това име от „to see“ листата си. Дали си заслужаваше чакането? Да, разбира се! Milo Silvestro определено се чувства комфортно в ролята си на фронтмен на кибер-индустриалните машини. Участието на Fear Factory даде съвсем ясен знак и заявка за това, което ни предстои — вечерта ще става още по-дива.

Точно в 21:00 на сцената излизат култовите Sepultura. Моя милост се е наредила почти на първа линия, въпреки размера и габаритите си, но Sepultura са, така да се каже, детската ми любов. Голямо количество хора, разсъблечени по бицепси, са се струпали около мен и почти нямам видимост, но вместо да послушам предупрежденията на близките си, се намествам още по-напред с надеждата да видя нещо. Вземам си бележка — обикновено феновете с тениски на грайндкор банди или такива с надписи като „I came for blood“ са напълно безобидни. Видите ли обаче струпани голи до кръста хора — на бой е. Sepultura излизат на сцената и още с първия акорд съм изхвърлена във въздуха с нисък старт от най-скоростното пого, което съм виждала. Оцелявам някак и се дръпвам настрани, което не ми пречи да се насладя на любимите си парчета от цялата дискография на Sepultura.

Огромна част от феновете тази вечер бяха за хедлайнера Machine Head. Но аз мога да призная, че след пердаха, който изядохме от бразилците, малко ни беше все тая вече. Machine Head гостуват за трети път у нас и повечето знаем, че можем да очакваме безпощадно шоу. Интересното е, че между всяко ново посещение на Robb Flynn и компания има 10 години разлика. Няма да имаме нищо против тази тенденция да бъде нарушена в бъдеще. А сега към сцената: американците забиват ударно с „Imperium“, а сцената за секунди се превръща в огнен ад от пиро-ефекти. За вечерта са ни приготвили сетлист, достоен за 10-годишно отсъствие, който ни разходи из почти цялата им дискография, с малки изключения. Чухме, разбира се, задължителните „Ten Ton Hammer“, „Choke on the Ashes of Your Hate“, „Is There Anybody Out There?“, „Locust“, „BØNESCRAPER“ и „Davidian“. Robb Flynn беше приятно изненадан от дивата българска публика, която правеше мошпит дори на бас солото на Jared MacEachern след „Dustmaker“.

„Мамка му, вие сте откачени. Това не се вижда всеки ден!“

Всичко щеше да превърне този концерт в едно велико метъл шоу, ако не бяха комплексираните амеби от охраната. След всички приканвания на Роб за краудсърфинг и дори да види малките фенове — децата — на раменете на родителите си, охранителите съвсем прилежно светеха с лазер в очите на всеки, осмелил се да го направи. Вероятно с идеята да го откажат. Да си признаем — да светиш в очите на някого със зелен „military grade“ лазер, докато той се забавлява, е изключително тъпа и опасна постъпка!

Както и да е! Това не помрачи прекалено много вечерта и за финал чухме и „Halo“. Всички сме доволни, но на мен още ми държи „влага“ изпълнението на Sepultura.След стрелбата на главната сцена в последните часове, някак в главата ми се върти една култова сцена от „Оркестър без име“ - “Гошооо… спри за малко бе, момче…. Абе, Гоше, ще оглушеем с това твое думкане бе. Здравето ми се взе. Айде, мани мене, ама кокошките престанаха да носят. При 20 кокошки – яйца от пазара купувам. Аз и на война съм бил, ама такова чудо… бомбардират, бомбардират, па спрат.“

Та и при мен така – ушите ми имат нужда от малко мелодия. Трябва да направя труден избор между две сцени за финала на вечерта – между меланхоличните Smallman и професионалните балкански души Kultur Shock. Избирам да завърша силно с вторите и не съжалявам за секунта – представлението им е сред най-силните за фестивала. Попадам на нещо като лайф чек – явно групата тъкмо е пристигнала. Една камара хора се изсипват на сцената и повечето са мултиинструменталисти. Сред тях най-колоритни са вокалът Gino Srdjan Yevdjevich, българинът Val Kiossovski на китара и, разбира се, феноменалната Amy Denio, която свири на цигулка, кларинет, саксофон, китара .... и на собствените си гласни струни. Бандата изпълнява култови класики, сред които Bosnia in Time, Tutti Frutti и Zumbul, а с парчето Saraevo отправя антивоенен призив – “Stop the war! Fuck nationalism!” Kultur Shock са живото доказателство, че има място за всички народи под слънцето (особено на 42 градусова жега). Страхотен завършек на втората вечер на фестивала, от която не ми се тръгва и май трябва да ми пратят още една аларма с апокалипсис, за да се прибера навреме.

Автори: Зори Петра, Никола Петрас
Снимки: Гери Попова