София, Солун, Каварна, Милано, Пловдив, София... В дъждовната есенна вечер, потегляйки към зала Asics Arena си броя пътите, в които съм гледала любимата си група. С последния си албум, “The Last Will And Testament”, Opeth направиха заявка, че се връщат към по-тежките си корени (за голяма наша радост) и с нетърпение очаквам да чуя наживо песни от него.

За подгряваща банда на турнетo си шведите са избрали Paatos, които също идват от скандинавската сцена и като стил са доста сходни. Наслаждаваме се на техния чуден 40-минутен сет и по нищо не личи, че бандата се завръща на сцена след десетгодишно отсъствие. Професионални, музикантски, ефирни, но и твърди – още с отварящите акорди и отнесения си бас Paatos потвърджават, че са чудесен избор за това турне. Сред изпълнените им песни са хитове от цялата дискография на бандата, сред които “Gasoline”, “Chemical Escape“, „Last Ones of Our Kind“. Атрактивната Petronella Nettermalm зад микрофона (а в някои моменти – и зад мегафон), лудият професор на синтезатора и особено Stefan Dimle, който не спира да експериментира на баса, допринасят за уникалната визия и звучене на бандата. Най-много ми харесват “Beyond the Forest” (пропито със звуци от природата) и “Ligament” (която в оригинал е с участието не на друг, а именно на Mikael Akerfeldt) от актуалния албум на Paatos. За парчето “Тea” (от първия им албум) вокалиската споделя, че е написано в деня, в който се ражда дъщеря й. Провлачени рифове, психеделични моменти, ефирни женски вокали и чудно музикално безвремие – бандата категорично ме убеждава, че трябва да ги чуя по-задълбочено в бъдеще.

Явно и публиката е на същото мнение, защото Paatos биват изпратени подобаващо с аплодисменти. Използвам кратката пауза, за да се видя с приятели и да се разходя из публиката. Прави ми впечатление, че в нея преобладават младите хора. Те, като цяло, са по-отворени към експериментаторската музика, а Opeth са, може да се каже, неин символ. Дали това е вероятното обяснение? Изненадата е приятна. Срещам хора от Бургас, Пловдив, Румъния, Македония, всички са тук, за да се изстрелят в непогрешимо разпознаваемата, меланхолична, брутална, цинична, размазваща орбита на явлението Opeth.

Настоящото турне на шведите е фокусирано върху новия албум, но сетлистът ни разхожда из цялата дискография на бандата, почти без да пропусне албум. Откриващото парче  „§1″ е от актуалния такъв и публиката дава да се разбере, че е добре запозната и настроена положително. Какъв по-хубав комплимент за една банда на турне. След излизането на „The Last Will and Testament“ се усети едно он-и офлайн oблекчение сред феновете – след годините, в които бандата наблягаше на по-лекия звук и избягваше да свири най-тежките си парчета наживо, ситуацията вече е различна. Микаел Акерфелдт не щади гласните си струни и показва, че още го може това с дрането. С последвалите класики “Master’s Aprentices” и “The Leper Infinity” Opeth ни връщат към класическите години на Deliverance и Blackwater park. Феновете вече сме разглобени на части, но това е само началото. Следва  „§7″ , което е посрещнато с не по-малка радост.

Макар Opeth да изглеждат поуморени от концертите, публиката явно ги зарежда с необходимата енергия, защото Mikael видимо се отпуска и започва да пуска от характерните си хапливи коментари, които са се превърнали в част от емблематичната атмосфера на лайфовете им. Обяснява ни, че не е спал от три дни, споменава паник атаки и тежки последни дни, гарнирани с някои нецензурни думи, но личи, че е трогнат от топлото посрещане. На репликите – ще слушате каквото ви свирим, това е положението – отговяраме, скандирайки МИШО-МИШО, което провокира чешита да ни сподели, че на много места публиката му измисля прякори, за да го дразни. Ами - каквото повикало, такова се обадило. Бандата се чувства длъжна да ни поздрави с кавър на Napalm Death – а именно най-кратката песен в историята – “You Suffer”. И за да я затвърди, я изсвирват три пъти.

Така, измежду шеги и закачки Opeth ни превеждат през сложния лабиринт на дискографията си с “The Devil’s Orchard” от чудния “Heritage”, през „To Rid the Disease“ от най-лиричния им запис, “Damnation”, до “The Night and the Silent Water”. Явно някои от феновете не очакват бандата да се върне ТОЛКОВА назад във времето, а шведите просто скриват близалките на младата аудитория с тежките рифове и мрачната атмосфера на тази зла класика от любимия ми “Morningrise”.

Следва завръщане в настоящето с „§3″ от последния албум, след което Opeth забиват два последни пирона в ковчега на емоциите и телата ни с “Heir Apparent“ и “Ghost of Perdition”. И май сега е моментът, в който осъзнавам, че това е най-добрият техен сетлист, който съм имала удоволствието да гледам – балансиран, тежък, без слабо парче и, като цяло, crowd pleaser. Мисля, че и останалите фенове ще се съгласят.

След финалните акорди Opeth се скриват зад сцената пред бурното скандиране от публиката “We want more” (на следващия ден не чувах с лявото ухо). Обратно на сцената – Mikael представя останалите членове на бандата, сред които са и емблематичните за групата Fredrik Akesson на китара (който осигурява и безгрешни беквокали) и особено Martin Mendez, басистът, без който Opeth нямаше да има характерното си джаз-прог звучене. След няколко забавни истории включващи Danzig и Bon Jovi, настроението на бандата и на публиката е на сто процента. Всички знаем какво следва – любимата ни “Deliverance”, с която традиционнно Opeth закриват концертите си. На нас никога няма да ни омръзне да я слушаме (макар че на тях им беше поомръзнало да я свирят). В случая удоволствието е двустранно – шведите се раздават за като за последно и слагат финалния щрих на още едно незабравимо музикално пътешествие.

Автор: Зори Петра
Снимки: Гери Попова

Всички снимки от концерта можете да намерите тук: