Репортаж от концерта на ACCEPT

Месец юли бе колкото горещ и тежък, толкова и дългоочакван за мен. Още от началото на годината, местните организатори един по един систематично запълваха дните от четирите юлски седмици с нови [някои изненадващи, други - не чак толкова] събития. Няколкото традиционни фестивала (Midalidare Rock, BE4 Hills, Hills of Rock) и без това изцедиха силите на повечето от нас, но имаше и още няколко индивидуални концерта в София, които си заслужаваха вниманието и които правеха месеца още по-запомнящ се и в известен смисъл - незабравим.

Така вместо да се пържим като гущери на някои плаж, избрахме да присъстваме на каквото можем, за да не плачем след години, че сме изпуснали някоя банда при най-добрия им, или пък единствен, концерт наоколо.

Веднага след края на иначе препълнения с банди, жега и комари, пловдивски фестивал Hills of Rock, се прибрахме в София, където още на следящия ден ни чакаха едновременно три концерта на три различни места в града - ACCEPT, SLAUGHTER TO PREVAIL и BIOHAZARD. От една страна е хубаво, че имаме избор и постоянно има какво да гледаме - вече не се чувстваме така изолирани от турнетата на групите, както беше преди [много] години. Но от друга страна, много хора намираха това за кофти късмет и лошо резултат от паралелната работа на конкурентни организатори. Макар да не се случва толкова често събития да съвпадат, при няколкото подобни случая, за които се сещам на прима-виста, винаги са възниквали проблеми от типа на:

няма подходящи зали за една или друга банда.
за феновете е по-скоро проблем, защото трябва с неохота да изберат едното пред другото.
организаторите рискуват част от потенциалната публика за тяхното събитие да предпочете това на конкуренцията.
и вероятно други неща, списъкът може и да е по-дълъг.

В резултат на най-вече първото, много от феновете бяха най-малкото втрещени да научат, че на ACCEPT ще им се наложи да свирят в НДК. Аз също бях от тези, които недоумяваха как би било възможно да се получи качествен концерт, най вече при наличието на седалки в залата. Други пък нарекоха този концерт “излишен” и до голяма степен - “обречен на пълен провал”, заради току-приключилият фестивал в Пловдив, както и заради паралелните събития в други части на София. Не бих стигнал толкова далеч, защото ACCEPT са една от най-обичаните банди наоколо, още от времето на дивия соц и трудно може да се случи така, че да се радват на замираща популярност.

Що се отнася до мен, този концерт на ACCEPT щеше да е седемнайстия ми такъв - бях на прощалното шоу през 2005-та в Каварна, когато бе и последното им участие с Удо, бях на един първите концерти на бандата след реюниъна (Истанбул, 2010), бях къде ли не, дори ходих в “Шоуто на Слави”, за да гледам на живо гостуването им там. И още, и още. Когато става дума за любимата ти група, си готов на такива неща. А след толкова години в пътувания, концерти и срещи с бандата, към днешния момент бих могъл да посоча, че техният връх [поне за мен] бе концертът [първият от двата] в Амфитеатъра в Пловдив (Снимки) през 2019-та с Пловдивската филхармония - това беше нещо уникално, което издигна шоуто на бандата до едно невиждано преди ниво, показа музиката им в нова и много интересна светлина и сякаш оттогава насетне, гледайки концертите им на живо, ми е трудно да изпитам повторно тази емоция, защото всяко следващо шоу, което гледам, е по-скоро поднесено по един добре познат и стандартен начин. Но пък винаги след техен концерт съм без глас и всичко ме боли.

Вечерта преди концерта, се срещнах с Mark Tornillo - с него се запознах през 2013-та година в Каварна и оттогава насам почти винаги се виждаме покрай техните концерти - човекът е много скромен, земен и с него може да си говориш не само за метъл. Поговорихме и може би най-важното, което интересува някои фенове и което си струва да се отбележи - ACCEPT нямат никакво намерение да се пенсионират, а излизащия скоро юбилеен албум [по случай 50-годишнината на бандата] далеч няма да е нещо като лебедова песен, албум за сбогом или нещо подобно. Всъщност, доколкото разбрах, вече има няколко парчета в сравнително работно състояние за следващия студиен албум, които ще е първи такъв за бандата в каталога на Napalm Records и вероятно няма да е продуциран от Andy Sneap. Беше време за малко промени и се надявам да са за добро.

На следващия ден, в късния следобед, когато бе все още горещо, се затътрузих към НДК - за последно бях гледал ACCEPT преди две години на Midalidare, когато все още течеше турнето към последния издаден студиен албум “Humanoid”, така че в мен се бе развил един глад за един old-school концерт с техните класики. Този път нямаше обявени подгряващи или съпорт банди, което направи събитието много стегнато, но пък това позволи на ACCEPT да се “разтеглят” с една идея по-дълъг сетлист, спрямо някои други места.

Типично за НДК, влизането подложи на изпитание почти всички и започна едно лутане от кой точно вход за Зала 1 трябва да влезем в самата зала, но с малко въпроси и с помощта на стюардите, в крайна сметка се справихме, седнах си на креслото и закачах. Чувствах се доста странно, че ще ми се наложи да гледам такъв концерт седнал, тъй като нито съм пенсионер, нито пък щяхме да слушаме песни за това как родната полиция ни пази и подобни глупости.

Точно по график, в 20:00 светлините на сцената изгаснаха, а феновете, почти напълнили залата, изригнаха и като се огледах наоколо, абсолютно никой не стоеше на седалката си, а всички бяха прави, приветствайки и куфеейки под рифовете на класическата “Metal Heart”. Обикновено я пазят за края и понякога я включват в бисовете, но тук това бе откриващото парче, което неминуемо ми напомни на великия концертен албум “Staying A Life”, който до голяма степен е бил причината за реюниъна на ACCEPT през 1992г.

Сцената и декорът бяха просто жестоки! В центъра на всичко бе една платформа, висока около метър, на лицевата страна на която бе излято едно огромно лого на бандата, а в горната й част бяха разположени барабаните на Christopher Williams, както и малко пространсво, върху което останалите да се качват. Встрани от платформата бяха насложени една върху квадратни колони, отново с логото на ACCEPT и всичко изглеждаше досущ като сцените, които класическите банди са имали през 80-те години. Нямаше видео-стени, нито фойерверки или огньове - все пак НДК си има своите ограничения, но всъщност нищо такова не бе особено необходимо - ACCEPT никога не са целили да претрупват сцената си с твърде открояващи се декори. Действително, почувствах се сякаш гледах DVD с някой стар концерт от едно време, но с разликата, че всичко бе пред очите ми, а бандата изстрелваше залп след залп, основно и най-вече от албумите, които ги направиха най-успешната банда от континентална Европа в онези години.

Веднага след “Metal Heart” се върнахме в съвременна ера на ACCEPT и химна на завръщането на бандата през 2010г - “Teutonic Terror” - този път, за разлика от предишни случаи не си раздрах гърлото от викане, защото все пак бяха минали само десетина минути, а предстояха още много класики и изненади. Тропотът на “Restless and Wild” ме накара да се замисля за това, че песента е писана далеч преди да се родя, но дори сега продължава да бъде концертен трепач. Колкото и много пъти да съм гледал ACCEPT, дори сега успяха да ме изненадат и изпълниха няколко парчета, които сега чух за пръв път на живо - скритият диамант от албума “Balls to the Wall” - “Run If You Can”, за която няма нужда да споменавам, че звучеше прекрасно.

Всъщност, може би тук е момента да спомена и няколко неща покрай избора на бандата за някои парчета от сетлиста. Покрай скорошното излизане на юбилейния (по случай 50-годишнината на бандата) албум “Teutonic Titans”, бандата се фокусира над парчета, които ще бъдат включени в него, като в списъка влизат и такива, които са свирени рядко или въобще - това направи нещата доста интересни за die-hard фенове като мен. За да подсилят празненството покрай монументалния юбилей, на някои концерти досега на сцената се качваха гости, които участват и в записите на песните от предстоящия албум. Така, съвсем наскоро, на сцената с ACCEPT се качиха хора като Shawn Drover (ex-MEGADETH), John Norum (EUROPE), Ola Englund (OPETH) и др. В София нямаше никакви външни музиканти, но пък, както се оказа в последствие, се насладихме на малко по-дълъг сетлист. Иначе това с гост-музикантите е както готино, така и има своите недостатъци. За мен бе поразителен пропуск това, че в нито един момент бандата не се опита да “върне” някои от бившите членове - ясно е, че отношенията на Wolf с Udo и Peter Baltes далеч не са добри, но мисля, че юбилеят ще е да е много по-добре отпразнуван, ако бяхме видели например Stefan Schwarzman или David Reece на сцената, а и в албума. Иначе, както видяхме, “Eat the Heat” също бе уважен, в случая с “Hellhammer” (още едно парче, което чух за пръв път на живо) - преди години бе абсолютно немислимо бандата да включи песен от иначе добрия, но стилово по-различен “Eat the Heat”, но едва ли сега моментът можеше да е по-подходящ. Очаквано, Mark Tornillo не изпитваше абсолютно никакви проблеми, дори с парчетата, които бандата не е правила отдавна или сега включва за пръв път. Пътешествието сред класиките не пропусна и включването на вълшебната “Neon Nights”, а силна фенска реакция имаше на емблематичните “Son of a Bitch”, “Breaker” и няколкото парчета, вплетени в две medley-та, най-нетрадиционните от които бе “Wrong is Right” (от албума “Metal Heart”). Комбинацията от жестока сцена с old school декори, редки парчета в двучасов сетлист и банда, която е в страхотна форма, направиха този концерт един от най-добрите, които сме гледали на ACCEPT на родна земя. Говорейки за съставя, покрай традиционното високо ниво на Wolf Hoffmann и Mark Tornillo, бих искал да също да отбележа и страхотната работа, която върши втория китарист Phil Shouse - при липсата на Peter Baltes, енергията и емоцията, която Phil влага на сцената, действат много силно и запълват липсата на легендарния басист на бандата. А това е нужно, защото в духа на ACCEPT е това на концертите те да тичат, да се гонят и да заемат знаменитата си стойка тип “айде да куфеем”, иначе не изглежда така яко.

Та така, след почти два часа железен тевтонски хевиметъл, краят дойде с над десетминутен бис, в които чухме и черешките на тортата - “Fast as a Shark” и “Balls to the Wall” (което отново ми навя малко паралели със “Staying a Life”), но пък след краят им, очаквайки всичко да свърши, бандата заби и рокенролската “I’m a Rebel”.

Това даде края на поредния, но сигурен съм, далеч не последен концерт на ACCEPT у нас, а на излизане почти бях забравил, че се намирахме в НДК - потенциалните минуси покрай избора на зала не се усетиха и сигурен съм, за повечето хора в залата наличието на седалки наоколо бяха леко досадна, но търпима подробност. Музиката и изпълнението на ACCEPT тази вечер, стопиха всички потенциални съмнения, а аз вече нямам търпение да чуя повече подробности за истинския студиен албум, по който бандата вече работи и който Марк ми спомена.

Rock on! \m/

Setlist: