Репортаж от концерта на GEOFF TATE и INNER VITRIOL

Не мога да си кривя душата. Видя ли, че Geoff Tate ще свири в България, просто отивам. Дори не се замислям. И досега не съм оставал разочарован. Напротив – винаги си тръгвам възхитен и предоволен. Струва ми се, че в такова настроение си тръгват и повечето хора, дошли да го гледат. Та той ни изпълнява най-великия концептуален албум в историята на метъла. Какво повече можем да искаме?

Ще ви разкажа какво преживях аз вечерта на 4 април в клуб Joy Station. Да, пристрàстен и съм пристрàстен към Queensryche. Това може да наклони репортажа ми в положителна посока, но мисля, че същото са изпитали и почти всички фенове, които бяха там.

Концертът започна навреме с италианската дарк прог банда Inner Vitriol. Признавам, че не ги бях слушал. Останах приятно изненадан. Владееха инструментите си завидно добре. Момчетата имат няколко албума зад гърба си, подгрявали са групи като Dream Theater и са посвирили доста пред хора през годините. Представиха много богати и сложни композиции. Свиреха с лекота, а вокалистът им показа изключително майсторство и невероятен гласов диапазон. Оказаха се повече от приятно допълнение към „основното ястие” за вечерта. Бих ги гледал отново и на самостоятелен концерт.

Но да преминем към съществената част. Вратата на стаята, така познатият глас на сестрата, после на Nikki и… светлините избухнаха заедно със страхотния звук в клуба. Така започна вълнуващото пътуване през композициите на един от албумите на младостта ни, а надявам се и на младостта на много по-млади от мен хора – великия, неповторим и вечен „Operation: Mindcrime” на Queensryche.

Тримата китаристи Dario Parente, Amaury Altmayer и James Brown, басистът Jimmy Wynen, клавиристката и беквокалистка Clodagh McCarthy и барабанистът Michele Panepinto (който свири и с подгряващите Inner Vitriol) са изучили албума до съвършенство. Използват и техника, която рядко се вижда у нас – свръхмодерните китарни моделиращи процесори Quad Cortex, както и електронни барабани Roland. Любопитното в тази система е, че така, по време на изпълнението, сцената реално е най-тихата част от залата. Всичко е изнесено напред в PA системата, а музикантите използват така наречените in-ear монитори – малки специални слушалки, които влизат в ухото, за да чуват какво свирят чрез тях. Албумът звучеше с качество, близко до това на компакт диск, а изпълненията бяха безупречни. Разбира се, на запис звучаха и многобройните звукови ефекти от „Operation Mindcrime”, но той би звучал много празно без тях. Чух разни хора да говорят, че е имало и записани вокали. Не мога да се изкажа компетентно по този въпрос, но мога да заявя категорично, че Geoff Tate пее удивително добре за годините си, за разлика от огромен брой от певците от „онези години”, и има достатъчно клипове в ютуб, в които това се вижда ясно. Ако някъде си е помогнал малко с някой трак, не мисля, че имаме право да го съдим. Дал е достатъчно на световната музика, за да може да си позволи да прави каквото пожелае…

И така, песните се редуваха една след друга. Clodagh McCarthy влезе в ролята на Sister Mary (и на Pamela Moore) и изпя женските вокали в албума. Geoff Tate отново не просто пя, а и изиграваше песните като истински актьор. Китаристите се движеха постоянно, светлините и мултимедийният екран допълваха атмосферата чудесно и стигнахме до “Eyes Of A Stranger”. С нея завърши последното (засега) изпълнение на тази вечна класическа тава.

Преди да имаме време да се опомним, се разнесе въвеждащият риф на “Empire”. И този път, вече очаквано, последваха още „Jet City Woman” и „Silent Lucidity” от същия албум, както и абсолютните класики “Walk In The Shadows” и “Take Hold Of The Flame”. Преди великолепната фройдитска балада Geoff Tate се пошегува, че на нея са направени много деца, включително и две от неговите.

Концертът завърши, отново очаквано, с една от първите песни, написани от Qeensryche – (почти) едноименната „Queen Of The Ryche”.

След шоуто поговорихме за кратко с китариста James Brown. По-точно мой приятел поговори с него. Аз успях да му кажа единствено: „Моля ви, не идвайте всяка седмица, защото тогава и ние ще трябва да идваме всяка седмица да ви гледаме”. И това не е лъжа. Мисля, че никога няма да се наситя на един от най-прекрасните гласове в прог метъла, оставил дълбока следа в целия ми живот от тийнейджърските ми години насам. Дано Geoff Tate и неговите чудесни музиканти ни посещават още дълги години, било то и с целия „Empire”, а защо не с целия „Rage For Order” или с целия „Promised Land”. Те са ми не по-малко любими от великия им шедьовър, така че няма да се разсърдя. Меко казано.

А ние обещаваме винаги да сме там.

Автор: Пламен Узунов
Снимки: Никола Петрас