Репортаж от концерта на SWALLOW THE SUN, SHORES OF NULL и DEADSCAPE

15 октомври. Времето е напълно в реда на нещата – мъгла, дъжд, смог и все по-рано спускащa се над града тъмнина. Някои биха мрънкали за лятото, биха се увивали в шалове и одеала и проклинали студа и мрака. Но не и ние от метъл братството. Ние цъфтим в мрака. Приветствам есенната меланхолия и се отправям към другия край на София, където, в Joy Station, предстои да видим Swallow the Sun. 50 минутното задръстгване заради футболните агитки, блокирали центъра на града, не успява да помрачи (освети) чудесното ми настроение и скоро съм пред сцената.

В 19.30 на сцената излиза първата подгряваща банда, на която от доста време искам да се насладя отново наживо – българите Deadscape. След турбулентното си лято, в което се раздели с предишната си вокалистка, петорката от София демонстрира самочувствие и талант и прави заявка за още по-светло (мрачно) бъдеще на българската метъл сцена. В лицето на новия фронтмен на бандата виждаме червенокосата фурия Криси Борисова, която през цялото им изпълнение прави всичко по силите си да вдигне настроението на леко заспалата публика - и се справя чудесно. След нежно интро на цигулки Deadscape забиват едноименния си сингъл Forsaken, от което основите на клуба леко се разклащат. Сетлистът им продължава с няколко стари парчета и най-новото им, „Withstand the Cold Winds“, в стил мелодичен дет с приятни меланхолични елементи. Харесва ми цялостното излъчване на групата – от внимателно подбраното сценично облекло в мрачни, тъмнозелени тонове до земната увереност, с която другата дама в състава владее китарата си. Тъгата и мрачната поетика на текстовете им се преплитат с топлата, непринудена енергия на басиста и първичната агресия, която излъчва вокалистката. Едно хармонично Ин-Ян усещане между мрака и светлината.

Извинете, отплеснах се, от дъжда е. Сетлистът на Deadscape приключва с парче от последния им албум, на което вокалистката изтичва в публиката и завърта няколко фена в последен опит да ги раздвижи. След кратък саундчек, на сцената се качват Shores of Null, които съпровождат Swallow the Sun в настоящото турне. Отново чуваме подложки на клавири, от което, за мен, изпълненията на групи в стил дуум, готик, въобще - мелодичен метъл от всякакъв тип, просто губи много. Не знам какви са причините клавиристите, изпълняващи наживо, да изчезват от лицето на земята, но те искрено ми липсват. Италианците откриват сета си с няколко по-нови парчета, след които следва модул от стари класики, по-познати на публиката. Дълбокият вокал на Shores of Null се преплита чудно с тежките рифове, което кара някои от нас да си правят асоциации с добрите години на Paradise Lost. Към края изпълнението чуваме парчета от предстоящия да излезе в 0.00 часа същата нощ нов албум на Shores of Null, който имаме привилегията да си закупим предварително на място от мърча.

Swallow the Sun вече са били по нашите земи, но преди едни десетина години, а концертът им трябваше да се случи през пролетта, но беше отложен. Ето защо, не ме учудва, че когато излизат на сцената сред пълен мрак, най-после клубът е пълен и тълпата пред сцената е по-шумна. Все още има какво да се желае, но откриващото парче “Innocence is Long Forgotten” ни носи правилната настройка, а именно бавна меланхолия, депресираща красота и разрязващи душата рифове. Замислям се, че всъщност да свириш метъл наживо може да бъде трудна работа за музикантите. Метъл публиката често е интровертна и хладна и понякога по едва поклащащата се физиономия на някой фен можеш само да гадаеш дали е изпил шест бири и две водки, или тъкмо слуша любимото си парче и изживява момента на живота си. Финландците от Swallow the Sun също не са от топлолюбивите – сценичното им присъствие е обрано, сдържано и сурово. Но, както става ясно от този репортаж, всичко в тази нощ е с обратен знак – мракът е красота, студът е дом, депресията е любов.

Групата ни разхожда из цялото си творчество, от чудния им последен албум “Shining”, през едноименните “New Moon” и “Hope”, та чак до началото на мрака с първото им демо “Out of This Gloomy Light”. И най-студените сърца в клуба се отварят под звученето на бавния риф на „November Dust“ - “I feel, but it’s dangerous“. Първата ми лична кулминация на шоуто идва с “Don’t’ Fall Asleep”, с което Swallow the Sun показват ноктите си, а вокалът Mikko Kotamaki демонстрира уменията си и в дрането. Завърналият се на китарата Juha Raivio завършва характерния меланхоличен почерк в звученето на бандата, което си проличава особено във втория ми любим момент от вечерта – “MelancHoly”, отново по-актуално парче. Тук публиката се включва с пълно гърло. За голямо мое съжаление, не чувам парче от изключителния за мен Emerald Forest And the Black Bird, но, предполагам, и депресията трябва да има някакви граници. „Swallow“ е последното завръщане към корените на бандата и най-първия им албум, след което финландците се скриват от сцената сред заслужени аплодисменти.

Концертът на Swallow the Sun е дълбоко емоционално изживяване, което ни среща със собствената ни уязвимост. Завръщам се от това поклонение за интроверти с умиротворена душа сред тихата красота на есенната нощ.

Автор: Зорница Петра
Снимки: Никола Петрас