Репортаж от концерта на THE PRODIGY и HIGH ROLL

Мисля, че е време да си взема една палатка от Лидл и да я опъна някъде между Видас арените и Маймунарника. Концертите са толкова начесто, че просто не си заслужава да хващам транспорт обратно до вкъщи.

Това, което ме очаква тази вечер, е различно. На първо място – концертът на Prodigy на Vidas Art Arena в София този път събира огромна тълпа - около 10 хиляди души. Другатата отличителна черта на събитието е, че обединява най-разнородната публика, която съм виждала в живота си – от метъли с тениски на Cannibal Corpse, през social butterflies, облечени в шаренко, до имитатори на Keith Flint с розови и зелени коси, хора от всякакви поколения, полове, етноси и социален статус, хора извън статистиката.

Около два часа High Roll, подгряващите диджеи от HMSU движението, вдигат напрежението и нетърпението сред тълпата с качествен drum & bass с елементи на jungle и, на моменти, даже reggae. Когато слънцето се скрива зад дърветата, Vidas Arena е вече натъпкана до пръсване и на сцената най-после излизат британските легенди, превърнали семпъла в инструмент и бийта – в любов към агресията.

Още с първите звуци от “Omen” и “Vodoo People” с тълпата ставаме едно и до края на концерта тази първична енергия се прелива от сцената през публиката и обратно. Трудно е да се опише каква сила е музиката на Prodigy наживо. Само който е подскачал с другите десетина хиляди души на „Poison“,  “No Good” и “Their Law” може да разбере емоцията, която се опитвам да предам с този нещастен текст. Семплите от парчетата им са структурирани така, че да те вдигнат, да те задържат и да те пуснат в точния момент – усещането е едновременно опияняващо, плашещо и еротично.

“Firestarter” е специален момент по средата на шоуто, в който Liam Howlett, Maxim, Leo Crabtree и Rob Holliday отдават почит на преждевременно заминалия си фронтмен на бандата, Keith Flint, с визуализация на танцуващия му силует с характерната му прическа на гигантските LED екрани. В този момент ме удря голяма тъга. На много места сред публиката чух репликата, че “Liam е душата и творецът на бандата”, и вероятно е така, но Keith Flint беше лицето й и за мен липсата му се усеща. Емоцията от музиката на Prodigy не си отиде с него, но все пак, все пак...

В сетлиста няма слаба песен, но с първите звуци от “Smack My Bitch Up” шоуто достига своята кулминация. Публиката избухва, а тежкият бийт и агресивната енергия на парчето ни превръщат в безформена еуфорична маса. Когато няколко души се опитват да се измъкнат преди финалните бисове и голямото меле на излизане, Maxim ги фиксира от сцената и ги връща обратно, като заявява, че въобще не са приключили с нас. И спазва заканата си – “Breathe”, “Take Me To the Hospital”  и финалното “Out of Space” изтръгват и последните сили от телата ни.

Техното избухна и угасна като свръхнова, метълът стана мейнстрийм, аутотюнът промени музикалната индустрия, AI е напът да я довърши, а Prodigy са все още тук и нямат никакво намерение да изчезват в небитието. Все толкова актуални, мощни и завладяващи, все едно Fat of the Land е излязъл преди няколко месеца. Благодарим за шума и енергията!

Автор: Зорница Петра
Снимки: Гергана Попова

Пълна галерия от събитието: