Репортаж от втория ден на PhillGood Festival 2026 (GORILLAZ, KNEECAP, SLEAFORD MODS, LOS BITCHOS и др.)

Лятото на тази година е така наблъскано с концерти, че човек се чуди как да смогне. Само в Пловдив юли е изпълнен със събития и фестивали, но и в София през ден има нещо яко, което трябва задължително да се посети. Phillgood фестивалът, обаче, е единственият, който предлага жанрово разнообразие за музикални еклектици, затова няма как да го пропусна.

Ден втори завърта шеметно моя милост през трите сцени, защото и на трите има групи, които задължително искам да изгледам. Към 18 часа запристигат фенове с очи, блеснали от предишната вечер и изпълненията на Wolf Alice, The Subways и The Cure. (прочети)

На Los Bitchos се пада честта да открият фестивалната вечер на главната сцена. Мацките от Лондон (всъщност са от цял свят) се отличават с бретони, весело настроение, готини перкусии и хъс да разчупят публиката още в първите секунди с кратък семпъл от “Right Here, Right Now” на Fatboy Slim. Инструменталите им в стил постен рок не са някакво музикално предизвикателство, но пък дават точната доза енергия на тълпата да се сгъсти и да влезе в ритъм.

Насочвам се към Phillcool Stage, където първата група винаги изтегля късата клечка да свири на най-адската жега. Този път това са българите Jin Monic, които не са смутени от факта и в характерния си инди стил всъщност чудесно пасват на часа и мястото. Софийската банда изпълнява авторски композиции на английски, отличаващи се с дълбок вокален тембър и седмици и деветки акорди.

На съседната рейв сцена Raredub прави чудно парти с шепа танцуващи смелчаци, които бързо се увеличават до солидна тълпа, а когато Kink излиза да го смени зад дижейския пулт, сме в екстаз. Kink е звезда от световна величина на електронната сцена, едно от най-търсените имена в берлинските и лондонските клубове и с очите, ушите и крайниците си се убеждавам в това. Хиляди потни, нахапани от комари, освободени от задръжки и предразсъдъци хора се потапят изцяло в музиката, а енергията пред сцената е несравнима.

Сетът е толкова силен и зареждащ, че се отнасям и трябва да галопирам, за да хвана веселите нотингамци Sleaford Mods на главната сцена. Andrew Fern и Jason Williamson предлагат фристайл бийтове, експлозивно сценично изпълнение, изпълнено с неподправена емоция и танци разведряват публиката с хапливите си коментари.

Не мога да кажа, че стилът им ми допада, затова панически се оттеглям към Phillgood сцената, където са култовите Жлъч и Гената. Вокалът разхвърля бирички на публиката и непрекъснато ни подканя да се хидратираме, с което моментално спечелва симпатиите ми. Изпълнението им се отличава с алтернативен хип-хоп, lo-fi подложки, електронни вилияния, страхотни текстове, които са доста философски, в сравнение със стандарнтния български рап, дрезгаво рапиране и остри политически позиции (чудесно разбрахме намека за това към миналото ли трябва да вървим, или към бъдещето). Всичко това е гарнирано с отдадена публика, която отлично знае песните. Всички елементи, достатъчни за страхотно представяне, са налице и изпълнени с перфекционизъм.

Сетът на Жлъч чудесно подгрява страстите и публиката масово се насочва към главната сцена, където в 21.00 часа се появяват нашумелите Kneecap от Белфаст. Северноирландците са музикално явление в последните години, а концертите им са пословични с агресивната си атмосфера, провокативни призиви срещу колониализма и директна, остра сатира. Ето защо не съм изненана да видя как охраната около сцената се увеличава. Дуото зарежда хит след хит, като “Better Way To Live”, “Sick In the Head” (абсолютен фаворит на вечерта), „Get Your Brits Out“, „Fine Art“, „Sayonara“ “The Recap”. Светлинното шоу е минималистично, бийтовете са убийствено добри, мошпитовете са константа. Изпълнението на Kneecap градира до експлодираща енергия на и пред сцената, с което доказват, че има защо да са толкова популярни. Ако мога да си позволя футболна метафора – Sorry, Brits, it’s not coming home. Kneecap спечелиха трофея на вечерта за мен.

В една паралелна вселена Hayes & Y, със специалното участие на Стенли, предлагат по-интимна атмосфера за охлаждане на страстите, но вече е време да се наместим колкото може по-напред на Main Stage за дългоочакваното завръщане на легендарните Gorillaz у нас.

В този момент проличава мащабът на събитието. Мястото пред главната сцена едва успява да побере феновете. Damon Albarn се появява, облечен във войнишка униформа и с българско знаме на шапката. Музика и анимация се преплитат, за да предадат неповторимия чар на Gorillaz. В шарения свят на бандата няма граници между континенти и жанрове – африканските ритми и глобалните музикални влияния са част от ДНК-то на проекта. Откриващите парчета от актуалния албум – The Mountain, са с по-умерено темпо, но слизането на харизматичния особняк Albarn сред нас нажежава страстите.

Истинското избухване на публиката идва след изпълнението на 19/2000. Сетът на Gorillaz преминава през различните етапи от развитието на групата – от ранните експерименти в “Slow Counrty” от дебютния им албум, през емоционалния заряд на “El Manana”, до по-електронната и меланхолична атмосфера на парчетата от “Plastic Beach” и по-новите им албуми.

Gorillaz не е едноличен проект и Damon Albarn непрекъснато го подчертава, като често отстъпва сцената на страхотните музиканти зад него, сред които се открояват беквокалистките Michelle Ndegwa и Kara Jackson. Голямата изненада на вечерта идва, когато Mos Def се качва на сцената, за да изпълни съвместно с бандата култовото парче „Stylo“. Скоро идва време за финала, който всички чакаме – музикантите вадят тежката артилерия с “Dirty Harry”, Feel Good Inc. и “Clint Eastwood”. Гребният канал в Пловдив се превръща в огромен денсинг, на който милениалите показваме, че още ги можем тези работи. Докато бандата се скрива от очите ни след последните аплодисменти, над сцената избухват фойерверки – достоен завършек на незабравимото изживяване, наречено Gorillaz.

Sofia Kourtesis и Apache Brass Orchestra слагат финалните щрихи на тази емоционална и топла вечер, в която британци и северноирландци се бориха за сърцата ни на главната сцена, а на малките сцени българските банди от разични стилове показаха, че са достойни за световна слава, без въобще да преувеличавам.

Автор: Зорница Петра
Снимки: Гергана Попова