Здравей, Alan, как си?

Добре съм, човече. Не е зле, още мърдам. Един ден по-близо до гроба.

Това определено е нещо, което само ти можеш да кажеш! Та, Primordial се връщат в София през юни и предполагам, че в момента даваш доста интервюта. Кой е най-тъпият въпрос, който мога да ти задам?

За интервю ли? Да ме питаш каква е историята на бандата. След 35 години, няма да получиш дълъг отговор — можеш просто да го провериш в Уикипедия и да ми зададеш нещо конкретно. Но иначе, на живо не ми пречи — стига хората да не са супер пияни, мога да се справя с повечето неща. Не ми пречи да говоря с хора по баровете и т.н., защото обикновено хората задават доста готини, проницателни и интересни въпроси. Хората приемат Primordial доста сериозно и присърце, и често искат да знаят нещо конкретно за текстовете, например.
Най-зле е, когато те интервюира някой, който очевидно няма никаква идея кой си. Но дори това става — можеш да се позабавляваш, като си направиш майтап с интервюто. Но да разказвам историята на бандата? Не, няма да го чуеш от мен. Твърде скучно е!

Ясно! Разбирам те напълно, затова и няма да говорим за това. Това интервю ще е по-скоро като разговор, защото наистина искам да чуя гледната ти точка по някои теми.

Да, разбира се, човече!

Музиката на Primordial е пълна с атмосфера и история, но в същото време е честна. Виждаш ли се повече като музикант, разказвач или културен активист?

Уау, „културен активист“! Не се виждам като активист. Ние сме музиканти. Бандата винаги е била много сериозна. Винаги съм искал да има този исторически, културен аспект. Никога не съм искал да е нещо фентъзи или митология — това е първото.
И можеш да бъдеш няколко неща едновременно. Важно е да си наполовина поет, наполовина хулиган, малко историк, малко фен — по малко от всичко. Но винаги сме имали тази връзка в музиката.

Ти си невероятен текстописец и умопомрачителен фронтмен. Пишеш ли текстовете с мисъл за сценичното представяне, или това идва после?

Не, не. Просто си пиша текстовете сам. И много често ги пиша, когато усетя нужда — не с някакви конкретни песни на ум. Понякога в студиото, но най-вече си пиша просто така.
Започваш да мислиш как една песен може да звучи на живо едва когато започва да се оформя, когато я записваш. За съжаление един от големите проблеми е — когато имаш девет албума — някои песни, които много искаш да усетиш на живо, просто се изгубват. Един концерт може да е час и половина, максимум два.
Има песни от последния албум, които много бих искал да почувствам на сцена, но така и не се свирят. Това е, защото участията по фестивали изместиха турнетата. А турнетата станаха адски скъпи. Така че в крайна сметка свириш предимно по фестивали, а там рядко получаваш 75 минути сценично време. По-вероятно е да са 45, 50 или 60. И така става — песните просто се губят.

Спомена фестивали. Свирили сте навсякъде — от ъндърграунд клубове до огромни фестивали. Къде музиката на Primordial оживява най-силно?

Нямам нищо против и двете. Просто подходът е различен. На фестивалите трябва да има по-голям, по-драматичен ефект, жестовете също трябва да са по-мащабни, за да запълнят пространството. Докато на малко шоу можеш буквално да си в лицето на хората. Но трябва да ги въвлечеш в песента, да направиш изживяването общо — не нещо дистанцирано. Така че и двете стават, просто е въпрос на различен подход.

Винаги съм бил впечатлен от това как звучите и как са структурирани песните ви. Често съм сравнявал вокалните ти линии с чайка — не като глас, а като движение. Носиш се по теченията на мелодията, но имаш собствена посока... и в един момент се гмуркаш надълбоко и пак изплуваш. Извинявай, ако това прозвуча твърде поетично. Как започва писането на една песен на Primordial — с риф, текст, историческа идея или нещо съвсем различно?

Ха, добре... Обикновено започва с риф. Най-често от Ciáran, но и останалите пичове идват с рифове.
Всички трябва да сме в една стая. Не си пращаме файлове. След това идеята се разширява и развива. После аз поглеждам в тефтера си с текстове и търся кое пасва. Постепенно изглаждаме песента. Понякога се случва за 20 минути, понякога отнема години. Но честно казано, не сме перфекционисти. Опитваме се да уловим атмосферата на момента. Това е, към което се стремим.

Как ирландският ви произход оформи артистичното ви виждане в глобалната метъл сцена, доминирана от скандинавски и американски банди?

Ами... Ирландия не е "модерна" държава, откъдето да произхождаш. Буквално си на ръба на сцената, извън континента. Не можеш просто да пресечеш граница и да свириш в друга държава. Това донякъде те кара да се развиваш по различен начин — няма какво да направиш.
Виждам Primordial като продължение на великите ирландски артистични традиции — литературни или музикални — но в същото време не исках Primordial да е просто „ирландска“ банда. Трябва да чуваш борбата, славата, триумфа — всички тези велики исторически и лични теми — независимо откъде си.

Как би искал Primordial да бъдат запомнени след 60 години?

След колко години?

60?

60!? Ха, ами... кой знае? Нямам никаква представа. 60 години са ужасно дълго време.
Само в следващите 10 години светът ще се промени драстично.
Да мисля 60 години напред... нямам идея дали някой някъде още ще слуша Primordial след 50–60 години. Ако да — супер. Но не е нещо, за което мисля... знаеш, аз дотогава със сигурност ще съм мъртъв.

Да кажеш „Alan, певецът на Primordial“ е твърде просто и подвеждащо — ти си много повече: букинг агент, подкастър, писател и още. Имало ли е моменти, в които си мислел да се откажеш от музиката напълно? Какво те задържа?

О, да — всеки ден, хаха! Това е всичко, което знам. Честно казано, всичко, което исках на 13, беше да съм в банда. Присъединих се към тази банда на 16 — и още сме тук.
Станах ли богат? Не. Купих ли си дори шибана къща? Не! Не сме професионални музиканти — всички трябва да вършим и други неща. Но така е. Изведнъж са минали пет години, после десет, после двайсет... и времето лети, като минеш определена възраст. Просто трябва да оцениш красотата на ситуацията и да си кажеш: „Това е нещо, което ние създадохме.“ И да се гордееш с това. Това е всичко, което реално можеш да направиш, защото никога не знаеш кога ще изчезнеш от този свят. Никога не приемам нищо за даденост.
Все още обичам да пътувам и да виждам нови места. Самият факт, че някой още иска да ни покани на другия край на света — това е радостно нещо. Просто трябва да се опиташ да запазиш интензивността си, отдадеността, всичко това.

Споменах подкаста ти — слушам го често. Обхваща всичко доста различни, актуални и интересни теми. Как избираш за какво да говориш и цензурираш ли се понякога?

Трябва да постъпваш умно. Винаги мисля какво ще кажа. Има хора от двата края на спектъра — да кажем, леви и десни — които се дразнят, че съм прекалено „по средата“. Но честно, не ме интересува особено това ляво-дясно разделение, когато става дума за подкаста или за това, което искам да кажа. Има теми, за които просто не виждам смисъл да навлизам в подкаста.
Не искам да правя подкасти за половете и да се забърквам в този дебат. Може би ще вметна едно-две изречения тук-там, но това не е дневник. Не изливам всичко, което мисля, в него.

Истината е, че го започнах две седмици след началото на локдауна — като начин да се справя с положението, но и да говоря открито за това, което възприемах като посегателство върху гражданските свободи и човешките права. Затова и основата на подкаста винаги е била свободата на словото. Изграден е върху принципа на свободата — най-важната дума в английския език. Не „любов“, между другото, защото можеш да обичаш и злото.
След като локдаунът приключи, се върнах повече към теми за музиката и музикалната индустрия, по-малко за политиката. Но понякога пак правя епизоди за култура и политика.
И мисля, че когато става дума за музикантски подкасти — особено в метъла — аз съм един от малкото с такъв разнообразен подход.

Тази седмица имам няколко записани бележки — може би ще е нещо за свободата на словото и за неща, които се случват около ирландската банда Kneecap... или имам нещо друго предвид. Опитвам се подкастите да са малко хаотични и непредвидими — без да са комерсиални или да съществуват само заради реклами.
И въпреки че доста хора ги слушат, трябва да правя разграничение между Primordial и себе си. Защото много от моите възгледи не са същите като на Ciáran, например. Опитвам се да има разлика между „мен“ и „Primordial“. Но, разбира се, ако кажа нещо тотално откачено — това се отразява и на бандата. Така че трябва да бъдеш умен в това какво правиш.

Както казах — направих подкаст за историята и конфликта между Израел и Палестина, и дори тогава получих гневни реакции и от двете страни. И си казах: „Добре, явно не ми носи нищо полезно да се забърквам с това сега!“ Защото това е може би най-полярната тема на планетата в момента.

Но направих и епизод за войната в Украйна. Направих един за въстанието в Иран. Имам исторически теми — за Афганистан, за Хаити. Така че не се плаша от трудните теми.

Да, само защото не говорим за проблемите, не означава, че те не съществуват.

Разбира се. И аз се опитвам да стоя по средата, защото мисля, че прекалено много ефирно време се дава на хората с най-екстремни възгледи. Нека сме честни — да си центрист не носи кликове. А там се намират повечето хора. Повечето са малко тук, малко там. Така че се опитвам да не бъда завлечен от никоя страна. Така го виждам.

Живеем във време, в което всички са засегнати от всичко, и хора забраняват и бойкотират групи само заради музиката им, идеите им, дори националността им! Спомена Kneecap. Някои фестивали преди няколко години буквално махнаха руски групи от програмата, само защото са от Русия!

Да, тъпо. Много тъпо. Проблемът е, че в крайна сметка ние сме си просто елементарни животни, знаеш ли? Просто животни. Мозъците ни не са създадени да поемат толкова много информация постоянно. Не сме направени да седим пред екрани по цял ден, а хората прекарват толкова време онлайн. И нека бъдем ясни — нещата, които движат кликове онлайн, са възмущението. Всички „-изми“. Тръмп, сексизмът, мизогинията, расизмът, хомофобията, сексът — каквото и да е. Това са нещата, които носят кликове. Хората искат това възмущение, и така създадохме машина за възмущение. Също така създадохме общество, в което караме децата да взимат решения като възрастни, а позволяваме на възрастните да се държат като деца. Имаш 10-годишно дете с телефон. Десетгодишно хлапе държи в ръцете си инструмент, който е по-мощен от това, с което изпратихме хора на Луната. Разбираш ли? И после отива в TikTok и може да гледа как други 10-годишни деца биват разкъсвани в Газа. Та не е чудно, че всички са супер изнервени и разтревожени — и защото хората вече нямат хобита. Активизмът е новото хоби. Всичко и всеки е политизиран. Истината е — ние просто не сме добре проектирани като хора. От 10-15 години имаме социално-медийно изкривяване, и става само по-зле. Не сме направени да поемаме толкова информация. Така че от една страна, не е изненада, че стигнахме дотук. Ако хората напраят крачка назад, ще да видят, че ги манипулират.

Знаеш ли, учих журналистика в университета преди години, но мисля, че принципите си остават: "ако кърви — води новините". Тоест, добрите новини не се продават. Смятам, че по време на локдауна правителствата, политическата класа и транснационалният технократски елит видяха, че хората ще приемат по-голям авторитаризъм в живота си — стига да е под претекст, че са „в безопасност“. И навлизаме в по-авторитарна ера. В епоха, в която няма да имаш лично пространство, а сигурността ти ще бъде това, което ти продават. Но ще е невъзможно човечеството да се откачи от всичко това. Когато бях студент — бях на 30–34 — учех политология и журналистика. Средностатистическите студенти в класа? Никой не се интересуваше от политика. Никой. А сега, ако се върнеш в този клас — всички са политически ангажирани. Всички имат някакво мнение. Защото всичко в обществото вече е политика. И ако кажеш на някой от тях: „Кенсъл културата е основа на авторитаризма и вие сте манипулирани“, ще го приеме като обида. Защото те вече са решили, че думите са насилие. Или че различните  мненията са насилие. А това подкопава демократичните, свободни устои на нашата цивилизация. И много млади хора решиха, че свободата на словото е просто кучешка свирка, че може би трябва да се откажем от нея. И това е много опасен момент за обществото.

Като си по-възрастен, можеш да погледнеш назад и да го видиш. Но в същото време — това е технологията, която просто човърка онази част от мозъка ни. И да можеш да се откъснеш от това на 19, когато си имал смартфон в джоба от 9-годишен? Почти невъзможно е, нали? Бягайте в планините, приятели!

Видя ли какво стана в Испания и Португалия онзи ден? Нямаше ток 20 часа.

Да...

Мислех си, че ще мога да направя толкова неща в такава ситуация... После осъзнах, че почти нищо не мога. Толкова сме свикнали с технологиите, че всъщност не знаем какво да правим без тях.

Да. Но и за съжаление, повечето от нас трябва да работим онлайн, да се опитваме да изкарваме пари. Проблемът е, че сме аналогови същества в дигитален свят, ако щеш. И ако ни отнемат дигиталния достъп, изведнъж всичко става невъзможно — от това да хванеш полет, да вземеш влак, до да си изтеглиш пари от банката — толкова много неща вече не можеш да направиш. Много трудно е да си представиш независим живот. И го видяхме по време на локдауна — хората, които можеха да работят от хубава къща с градина, те го обожаваха. Пиеха вино по обяд, седяха си по пижами. Но таксиметров шофьор, който живее в града с четири деца? Той не можеше да си изкарва прехраната. И това показа, че най-важното нещо в обществото ни си остава класата. Знаеш, техно-средната класа — пижаменото парти — тази средна класа демонизира работническата класа през последните 15–20 години, ако не и повече. И това отново показва до каква степен обществото е роботизирано.

Добре, да върнем разговора към музиката. Преди си говорил за „смъртта на ъндърграунда“. А годините на COVID промениха правилата из основи. Как екстремната музика може да запази душата си в дигиталната AI ера?

Не знам. Ако не можех да пътувам или да свиря концерти — не бих го правил. Не виждам смисъл. За мен това е човешки процес. Започнах група, за да съм в стая с други хора — било то да творим, да свирим или да пътуваме. Ако ми го отнемеш — няма много останало за мен. Може би бих правил някаква електронна музика, да седя пред екрана, да творя... или нещо акустично. Но хеви метълът трябва да има човешко начало. И ако го махнеш — няма почти нищо останало за мен в него.

Живеем в общество, в което постоянно ни насърчават да сме по-автоматизирани. А в метъл сцената — особено по време на локдауна — видях колко много от тези, които пееха за бунт, всъщност не бяха бунтари. Може би дори не „бунтари“, а просто скептични към властта — не бяха. И се почувствах още по-далеч от брега. Защото за мен скептицизмът е единственото разумно отношение, когато става дума за власт, правителства и финанси. Ако за миг си мислиш, че си от едната страна на барикадата с милиардери, с филантропи-мултимилиардери, с Фармацевтичните компании или с правителствата — сериозно се самозалъгваш. И си се самозалъгвал от самото начало на цялото това нещо. И сега, разбира се, виждаме, че сме били лъгани. Просто хора като мен го казваха още от ден първи. Само че тогава ни наричаха с какви ли не имена.

Знаеш, винаги съм имал мрачен поглед върху света, мрачен поглед към човечеството. Винаги съм бил скептичен към природата на властта, винаги съм поставял под въпрос мотивите на институциите. И, за съжаление за онези, които спорят с мен — историята е на моя страна. Ако си на страната на големите фармацефтични компании — вземи си стол и ще ти дам 50 примера за 10 минути, в които държавата, ръка за ръка с фармацията, не е дала и пет пари за твоето здраве. Или за избухвания на болести, или каквото искаш — дай ми времето, ще ти дам мрака. Но такъв съм. Такава ми е природата. Знам — изморително е. Да живееш с това в главата — повечето хора не искат. Защото, обективното, може да е доста мрачно и изтощително. Но, ето — каквото е, това е. Надявам се хората да имат по-обективен поглед над нещата, когато става дума за властта. И ако го имат, може би някога ще започнат да поставят под въпрос заглавията в медиите. Или онези неща, които им казват да правят, без да има някакъв разумен смисъл в тях... Разбираш ли?

Да поставяме всичко под въпрос?

Да, изморително е. За много хора това просто да им кажат какво има в менюто, без да имат избор, всъщност направи живота им малко по-лесен. Но, знаеш ли — нещата, от които се лишаваш, не си ги връщаш обратно. Така го виждам аз.

Нека те върна към концерта в България. Били сте тук няколко пъти вече. А България, както и Ирландия, има история, белязана от окупация, съпротива и културна устойчивост. Усещаш ли връзка с това споделено наследство, когато свирите тук?

Не мисля, че всички сме напълно еднакви, но сме споделяли доста. Написах песен, наречена „No Nation on This Earth“ , и основно казвам — покажи ми нация, която не е родена от трагедия и кръвопролитие. И това е почти всяка нация. Разбира се, някои държави са били окупирани, други са имали империи, трети не. Но пак можем да посочим факта — и това е основната идея в How It Ends — че обикновените работнически хора са били изпращани на смърт. По един или друг начин. Те са се сражавали в окопите, в кръвта и мръсотията, в лайната. Или градовете им са били бомбардирани, докато политическата класа от елити, в повечето случаи, не е преживяла същата съдба. Освен, може би, гилотината по време на Френската революция или някой случаен разстрел. Но това е човешката природа, нали? Това е тази мрачна представа за човешката същност. Стигаме винаги до такова ниво, че решаваме, че другата страна трябва да бъде изправена до стената и ... разстреляна. И това е човешката природа. За съжаление, не мисля, че технологията, която прегръщаме, ни развива отвъд това. Знам, че някои хора биха искали да вярват, че е така, но аз лично не го виждам.

Спомням си как слушах един подкаст, в който водещият каза: „Всяко велико постижение, което някога сме имали, е било изградено чрез човешко страдание, робство и смърт.“

Е, хората го казват, но знаеш ли — всъщност, пирамидите не са били построени от роби.

От извънземни ли?

Не, ха-ха. Пирамидите са били построени от истински работници, които са живели в селища, били са платени и уважавани. Но, да, знам какво имаш предвид. Бихме искали да мислим, че сме се развили като вид — и да, разбира се, че сме. Сравни света от 1870-та, с хората, живеещи в викториански гета и страдащи от ужасни болести, с това, което сме постигнали в медицината през 20-ти век и намаляването на детската смъртност. Много лесно е да се вторачиш само в негативното, в тъмното, разбира се. И то е по-интересно, нека сме честни. За някой с мозък като моя, аз винаги съм по-заинтригуван от тъмната страна на нещата. Но да, просто мисля, че все още сме прости животни, които си взаимодействат с технология, която направо ни побърква мозъците. Затова — вземи си малко почивка от това. Иди в планината, в гората, живей в малко градче, създай семейство и се опитай да се изключиш. Това е моето послание.

Мисля, че това послание е перфектно за края на интервюто ни. Много ми харесва.
Благодаря ти много за разговора, Alan. Надявам се, че не ти досадих прекалено.

Не, човече, всичко е наред. Всичко е точно!

Значи ще се видим в София след няколко седмици и ще продължим разговора?

Разбира се! Пази се. Чао!

Автор: Никола Петрас | Юни 2025