Благодаря ти за възможността да направим това интервю и добре дошли отново България. Минаха 13 години от последния път. Защо така?

Да, осъзнахме, че е минало известно време. Просто приемаме концерти и никога не се замисляме много за това. Годините минават толкова бързо, нали? Сякаш, нямахме представа, че е било толкова отдавна, докато не седнахме и не си казахме: „О, Боже, това не е било вчера?!“ (смее се)

След като сте на това място, можем ли да очакваме нещо специално? Нещо малко по-мащабно? Хайде, това няма да е обикновен концерт нали?

Не етествено. Искам да кажа, че никога не правим обикновени концерти. Всяко шоу е различно. Нямаме някаква специфична техника или каквото и да е за това шоу, но просто тази сцена и това място със сигурност ще повлияят на нас и, надявам се, на хората в публиката. Това е едно прекрасно място, наистина. През цялото време изпращам снимки вкъщи и те казват: „Уау, какво хубаво място!“.

Daniel Gildenlow Live in Plovdiv 2024

Добре, направихме интервю с теб преди 13 години, когато бяхте тук в България. (Прочети) Може би ще прозвучи като амбициозен въпрос, но какво се промени през последните 13 години за теб, за групата?

Мисля, че точно сега съставът на бандата е на мястото си. В момента просто правим страхотни концерти. Дори когато сме зле, сме по-добри от всички останали (смее се). Да, знам, че е малко провокативно, но просто се чувствам много, много добре. Сякаш в момента сме наистина здраво сплотени по начин, който ми липсваше от дълго време.
Не е лесно. Имаме клавирист, който живее в Америка. Това не е отсреща, така че е малко сложно от тази гледна точка, но всичко се получава наистина добре. Лично аз се чувствам... Знам, че може да ви се стори странно, но когато си по-млад, сякаш чакаш големия пробив. Мислиш си, че точно зад следващия ъгъл може би ще се случи нещо и просто трябва да продължиш... Вече нямам тези амбиции, което е приятно. Просто се наслаждавам на това да свиря.

Кога смяташ, че стигна до това заключение?

Предполагам, че това е свързано с възрастта. Имаш си семейство. Децата ти растат. Най-малкият ми син е с аутизъм и синдром на Даун и животът ни е просто толкова сложен всеки ден. Това наистина ти помага да стигнеш до момент, в който да си кажеш: „Няма да правя планове. Няма смисъл.“. Каквото и да се случи днес, ще бъде нещо, което може да е съвсем различно от утре. Всеки ден е просто такъв, какъвто е, и ти се наслаждаваш на всичко, на което можеш веднага щом то се случи. Знам, че звучи точно като старо клише, но никога не знаеш какво ще се случи.

Аз също съм баща и мога да разбера.

Да, приоритетите ти се променят...

Но ти си в добра форма! Нямаш типичното „бащино тяло“ (смее се).

Преди няколко години бях в много по-добра форма. Предполагам, че съм от онези татковци, които не са осъзнали, че просто трябва да се откажат от всичко (смее се).

Това води до следващия ми въпрос. Нещо, с което аз лично се борих. Как музиката се съчетава с бащинството или с това да бъдеш родител? Знаем, че да си музикант далеч не е практично в известен смисъл. Да си баща обаче изисква да си практичен за много неща.

Имаме албум, който на практика е готов от три години, а аз не мога да вляза в студиото и да го довърша. Бащинството определено допринася за това. В миналото се мъчех да спазвам срокове или нещо друго. Чувствах се стресиран и си казвах: „Боже, трябва да завърша албума.“. Сега по-скоро си казвам „Има започнат албум, ще го завърша друг ден. Трябва да правя това сега.“. Така че, това е. За добро или лошо. За мен е добре, за феновете - не толкова добре, мисля.

Да, те трябва да почакат малко повече, отколкото искат.

Ако ме попитат: „Какво става с албума?“, аз ще кажа: „Нищо. Наистина, нищо.“ (смее се)

Daniel Gildenlow Live in Sofia 2011

Това също е интересен въпрос - колко готов е албумът? Някакви проценти?

95%, но това е така от 3 години (смее се). Работата е там, че построих студио в дома си, защото осъзнах, че никога не мога да се откъсна както трябва. Но и сега е същото - ако имам два часа, няма смисъл да влизам в студиото само за два часа. Не мога да свърша нищо. Мога да вляза в 12 часа в полунощ, но тогава ще бъда там цяла нощ.

И ще съжаляваш за това утре.

Да, защото утре трябва да работя. Аз съм учител по китара. И така тенденцията е винаги да го избутвам назад, да го отлагам.

Никога няма идеален момент.

Точно така, да. Има просто много на брой лоши и малки моменти (смее се).

Daniel Gildenlow Live in Plovdiv 2024

Все пак успявате по някакъв начин, което е много впечатляващо. Знам, че когато се роди детето ми, оставих всичко останало настрана...

Много от промените в състава на групата са заради това, че на хората им се раждат деца. И това работи през първата година, втората... но третата или четвъртата година - тогава има риск нещата да се разпаднат. Трябва да си от онези хора, които просто са музиканти по душа. Това не е избор. Тези хора ще останат в групата. Точно като мен биха си казали: „Е, няма значение. Мога да спра да правя музика, но всички недостатъци на това, че съм музикант, пак ще са налице. Все още ще бъда зает с това в съзнанието си.“.

Минаха 13 години, откакто бяхте тук. (Репортаж) (Снимки) Мисля, че беше по времето, когато излезе албума „Road Salt“. Тогава се случи една своеобразна промяна в това, което Pain of Salvation правят в музикално отношение. Музиката започна да звучи в известен смисъл по-малко продуцирана, по-сурова. Текстовете също са много по-директни, бих казал дори цинични понякога. Това обмислено решение ли беше или така се чувстваше в конкретния момент?

За всеки албум се опитвам да намеря нови начини да подхождам към продукцията, нови начини за създаване на албума. За „Road Salt“ толкова ми беше писнало от... Мисля, че най-голямата промяна беше заради индустрията или музикалния стил като цяло. Започнахме да правим това, което се наричаше прогресив метъл. Той беше прогресивен. Беше нещо ново. След няколко години бандите просто започнаха да се повтарят и аз намразих това. Променям посоката на музиката си още от 11-годишна възраст. През цялото време правех каквото си поискам. Просто се случи така, че първите албуми уловиха тази специфична епоха...

На прогресив метъла.

Да, и тогава прогресивното беше прогресивно. След това много бързо се превърна в нещо като рецепта за това как трябва да се свири музика, което никога не ме е интересувало. Просто да намериш един музикален стил и да продължиш да го правиш. Предполагам, че от тази гледна точка просто сме си останали прогресивни в известен смисъл. Продължихме да вървим там, където те спряха.

Сякаш са се опитали да поставят прогресивната музика в някакви граници, но тя трябва да се развива и променя.

Да, точно това си мислех, когато „скочихме на този влак“. Помислих си, че това е най-якото нещо. По онова време прогресив метъла звучеше като нещо, което никога досега не си чувал. Това беше смисълът. Това ми харесваше в него. А след това, след три, четири години, всичко просто звучеше по един и същи начин. Казваш си: „О, това вече го чух. Този влак не върви наникъде. Какво се случва?“. С албумите „Road Salt“, както спомена, това беше по-скоро решение, което според мен произлезе от разочарованието от музикалната индустрия в онзи момент или от групите, които бяха в нашия музикален стил. Всичко започна да звучи много полирано и много структурирано. Те се опитваха да постигнат някакво съвършенство в музикално и продуцентско отношение. А за мен това никога не е съвършенство. То се превръща в нещо, което е мъртво.

Това е като поп музиката. Напоследък слушам все повече поп музика, защото тя звучи много по-уникално и интересно от някои метъл неща, които излизат. Това е наистина иронично (смее се).

Когато бях дете, се увлякох по рокендрола и хард рока, защото това беше нещо, което сякаш вървеше срещу течението. Усещаше се сякаш музиката иска нещо. А после много бързо се превърна в нещо, което не е... Постоянно се опитвам да намеря музика, която да притежава това неспокойно усещане. Усещането, което ме привлече към този вид музика когато бях на 9-10 години. Музика, която те кара да се чувстваш неспокоен, сякаш някой иска да направи или промени нещо чрез нея. Така се случи, че това беше музиката на онази епоха. Ако бях роден 10 или 20 години по-рано, може би щях да харесвам пънк или диско, знам ли?

Daniel Gildenlow Live in Sofia 2011

Но вие свирихте диско музика („Disco Queen“ от „Scarsick“)! Наскоро се замислих, че на практика няма музикален стил, през който бандата да не е преминала под някаква форма...

Това е любопитство, както ако се замислиш за „Бийтълс“. Когато „Бийтълс“ са интересни, това са просто техните неуспешни опити да направят други музикални стилове, които ги привличат. И това се превръща в нещо ново, защото е в различна среда. Ако „Бийтълс“ искат да правят рагтайм музика в тяхната среда, то няма да звучи като рагтайм. Ще бъде нещо странно, което в определени аспекти напомня за рагтайм. Затова мисля, че любопитството винаги е важно, но също така известна доза откровеност. Не конкретно от нас или от мен, но ми се иска такава музика да бъде правена. Иска ми се такъв тип музика да бъде чута, каквато и да е тя. Затова нека просто я създадем и ако никой друг не го направи, тогава ние ще го направим.

Нека да поговорим още малко за стила на музиката ви. Напоследък той е по-скоро рифово ориентиран. По-конкретно, последните два албума имат това „djent“ усещане. Рифове, които са много синкопирани върху типичната може би 4/4 сигнатура, но не винаги. Това нещо естествено ли е или специално сте се насочили към този вид звучене?

Всъщност вината е тяхна (смее се). Ние правим това още от първия албум. Аз харесвам ритмите. Не мога да избягам от този факт. В албума „In the Passing Light of Day“ песните, които включват мен зад барабаните имат това настроение. За почти всички песни в този албум аз свирих на барабани докато създавах песните, с изключение на тези, които вече бяха готови. Същото е и с първия и особено втория албум. За творческата част от него бях много зад барабаните. Просто обичам това... С изключение на „Restless Boy“, която всъщност направих в тоалетната (смее се). Четях едно списание и тогава направих това *трие дланта в крака си*. Всъщност фуса в тази песен трябваше да има такъв звук (смее се).

Daniel Gildenlow Live in Plovdiv 2024

Преди да приключим, искам да задам един последен въпрос. Преди две години COVID промени много играта за музикантите. Хората всъщност не осъзнават колко скъпо е за една група да тръгне на турне в днешно време. Какво мислите вие? Знаете, че цените се покачват. Дори мърчъндайза е скъп. Това донякъде поставя под въпрос концертите на живо като цяло...

Бях... и вероятно все още съм в лека депресия от цялата пандемия. Не заради всички починали хора. И това беше тъжно, но... *поглежда към останалите членове*. Никой не се смее? Работата е там, че до момента на пандемията имах чувството, че когато се случи нещо наистина проблемно, то тогава ще оставим настрана всички тези „идиотски“ различия, които ние поддържаме като човешки същества. Бихме се обединили и наистина да бъдем онова „братство“ на човечеството. Но това така и не се случи. Беше ужасно. Мисля, че се провалихме толкова жалко на това изпитание и това наистина ме постави в много лаконично състояние на духа.
След като пандемията отмина, трябваше отново да тръгнем на турне. Структурата на групата просто се разпадна, защото целият ни екип започна да се занимава с други неща. Да наистина, за нас като музиканти нещата не бяха добре. Индустрията ни умря, но аз все още можех да си седя вкъщи и да правя музика. В общи линии имахме готов албум (Panther). Беше малко проблематично да се направи окончателната му продукция. Трябваше да го направим по телефона, което е странен начин за продуциране на албум. Въпреки това, все още можехме да поддържаме някаква дейност и да издадем албума. Що се отнася до екипа ни, тяхната индустрия просто се срути от 100 до 0 на мига. Нямаше турнета и те нямаха какво да правят. Затова започнаха да транспортират медицинско оборудване например или разни други неща като да се снимат във филми за бойни изкуства (смее се). Странни неща наистина... В последствие хората в екипа, но и в бандата, както споменахме по-рано, започнаха да строят къщи, да правят деца, да сменят работата си, да учат за да си намерят друга работа...

И така след пандемията не успяхме да се изправим обратно на крака. Просто се опитвахме бързо да скалъпим нещо. Имахме планирано и договорено турне в САЩ, но всичко се разпадна. Само два дни преди да бъдат подадени документите за визите, нашият клавирист най-накрая каза: „Знаете ли, всичко това в момента не пасва на пъзела на живота ми“. Наистина? Разказах ви за моето положение - не съм виждал „пъзела“ от десетилетие (смее се). Има тук там някакви парченца, разпръснати навсякъде, но той да говори за „пъзел на живота“ не е сериозно… И така, това беше малко досадно. Не беше най-забавното турне, което някога съм правил - меко казано. Въпреки това, бях наистина щастлив, че го направихме. Получи се много добро турне, но за съжаление беше изпълнено с голямо усещане за загуба и несигурност. Носехме това усещане със себе си по време на турнето и аз наистина не знаех какво ще се случи след това. Вик (клавир) се присъедини тогава и той се справяше наистина чудесно – истински шампион. Но нямахме басист и вече нямахме подходящ екип. Нашия дългогодишен китарен техник също го нямаше. След това турне наистина не знаех. Това ли е групата сега? Какво да кажем на Вик след това турне? Сякаш бихме му казали: „Добре дошъл в групата и между другото, вече не знаем какво сме!“. Това е проблемът с всички промени в състава, но като го съчетаеш и с пандемията няма как да не спреш и да не се замислиш: „Струва ли си?“. Защото, честно казано, по време на пандемията прекарах чудесно със семейството си. Ако е просто заради парите - има толкова много други видове работа. Ако това, което правим не е забавно; ако е само тежка работа и чувство на тревога, когато излизаме на сцената, защото не знаеш какво ще се случи; защото не си имал смислени репетиции в продължение на две години… Искам да е забавно и да се чувства истинско. И така, дискутирахме го известно време, защото в този момент бяхме трима души. От група с пет члена и екип от трима-четирима души и изведнъж станахме трима - с деца, с живот, с работа. И вече наближаваме 50-те, или в моя случай малко прескочил прага на 50-те (смее се). Очевидно, кой не би спрял да се замисли? Какво правим в момента? Какъв е планът оттук нататък? Очевидно е, че никога няма да бъдем AC/DC. Нека си го кажем направо - това не е стилът на музиката ни, това не са решенията, които сме взели и не е нещо, което някога сме искали да бъдем.

Дори логото е различно (смее се).

Да, логото е различно, както и името на групата (смее се)… И така, не сме търсили басист по същата причина. Искаме ли да въвлечем някого в това? Ако искаме да привлечем някого, ще се радвам това да е човек, който всъщност е бил в групата преди. Някой, който не е замечтан и не си мисли: „Да, ще се присъединя към Pain of Salvation! Ще бъда богат! Ще бъда известен!“ (смее се). Знаеш ли, онова 11-годишно дете в мен никога не иска да се откаже. Всеки път, когато някое 11-годишно дете ме попита: „Ще станем ли наистина световноизвестни в някакъв момент?“, аз отговарям: „Да, разбира се. Абсолютно!“ (смее се)

Така че точно сега, на последните концерти, които направихме, наистина се чувстваме като истинска група отново. Все още нямаме подходящ екип. Да, имаме звук и светлина, но ги изграждаме отново заедно. Това е семейство, а то трябва да е семейство, иначе ще е просто група хора, които се опитват да направят добри концерти. Аз не искам това…

Pain Of Salvation live in Plovdiv 2024

Да, това също е много трудно за мен. Как в днешно време хората отново получават това „усещане за група“? Наистина е трудно да го получиш, защото хората сега са някак си разпръснати навсякъде и да ги накараш да се включат в група е трудно...

Точно така, но знаеш ли какво открих? Когато започнах да бъда учител по китара, отново получих много от това чувство, защото свиря с деца. Те са все още млади и енергични, така че изведнъж отново се появява това усещане. Идват деца, които имат различни идеи. Имат различни неща, които искат да правят, и изведнъж се оказваш в училищния оркестър. Знаеш, че помагаш. Свириш различни стилове музика и имаш възможност да свириш толкова много...

Определено. В момента свиря със сина си. Той учи барабани, а аз най-накрая имам с кого да свиря. Можем просто да си дрънкаме и да не сме прекалено претенциозни (смее се).

Да, в училището, в което работя, всяка година се провеждат няколко концерта по различни причини. Понякога всички ученици по вокално майсторство искат да имат концерт. Така че всеки път, когато имат нужда от някаква група, която просто да свири музиката, аз винаги се включвам като доброволец. Много от хората, които са работили там дълго време, казват: „О, това е допълнителна работа...“, но аз мисля, че е забавно. Забавно е да се свири, нали разбирате. Музиката е забавна, музиката е прекрасна.

 Това ще бъде основният ми извод - че музиката е забавна.

Да, трябва да е така. Ако не е, тогава няма смисъл, нали? Не е задължително да е забавно, като да се смееш постоянно, а да е смислено. Трябва да има някакво ниво на смисленост, иначе бих предпочел да правя нещо друго. Започнах тази, да я наречем „работа“ (смее се), и това беше най-непрактичното нещо, което можеш да направиш. Определено, когато бях на 11 години, още тогава реших за себе си, че ще се занимавам с това. Знам, че това не е практично. Шансовете за какъвто и да е успех са наистина малки, но това ми се струва смислено. Това усещам като нещо, което искам да правя, и ако нямам това усещане, предпочитам да не го правя. Иска ми се повече хора да имат това чувство. Има толкова много хора, които ежедневно правят глупави неща, като например да произвеждат безсмислени пластмасови предмети, които никой няма да оцени. Иска ми се те просто да се откажат. Да се занимават с нещо смислено, с каквото и да е, но да е по-добро.

Вярно...

Затова просто напуснете работата си! (смее се)

Правете смислени неща! (смее се). Ами добре, много ти благодаря за това интервю.

Разбира се. Благодаря и на вас.

 

Автор: Янис Петрас
Снимки: Никола Петрас
Август 2024