Интервю: DANKO JONES

Здравей, Danko. Благодаря ти, че отдели време за този разговор. Къде си в момента?

В Торонто.

Предполагам вече се готвиш за турнето, което започва на 12 октомври?

Не, не започваме на 12 октомври. Но да, подготвям се. Турнето всъщност започва доста по-рано.

След 30 години на сцена още ли се вълнуваш преди началото на ново турне? Или вече си толкова свикнал с този начин на живот, че винаги си готов да тръгнеш?

И двете. Винаги съм готов да тръгна. Правя го от толкова време, че за мен не е нещо необичайно. Но в същото време продължавам да се вълнувам. Двете неща могат да вървят заедно.

Турнетата понякога са тежки, а ти си прекарал голяма част от живота си на път. Кое е онова съвсем обикновено нещо, което започва да ти липсва след няколко седмици?

Да съм си вкъщи, да съм със семейството си, да спя в собственото си легло. Общо взето това. Мисля, че на всеки му липсват тези неща.

Тази част от турнето минава през няколко места в Източна Европа, където не сте свирили толкова често, колкото в Германия, Скандинавия или Великобритания. След толкова години на път срещата с нова публика още ли е едно от нещата, които правят турнетата интересни?

Възможността да излезем на сцена пред публика винаги е била причината да създадем тази група и да продължаваме с нея. Затова го правим.

Аз го виждам така – за самия концерт не взимам пари. Бих го правил и безплатно. Това, за което ми плащат – поне аз така го приемам – е всичко останало около него. Оттам си изкарваме парите. Шоуто? Него бих го правил и без пари, защото го обичам.

Трудното е всичко около турнето – да ставаш в четири сутринта, да живееш в автобус, да спиш във ван, да си далеч от дома, да ядеш скапана храна, понякога да не знаеш откъде ще дойде следващото ти ядене. Всички тези дребни неща, за които хората изобщо не се замислят. Това е тежката част. Концертът е лесната и забавната. Той е причината да продължаваме.

А все още ли е вълнуващо да срещаш различна публика и да ходиш на нови места?

Да.

Мисля, че това ще е първото ви идване в България?

Да.

Не сте били тук досега?

Не, не мисля.

Тогава предполагам го очакваш с интерес. Какво всъщност знаеш за България?

Че ще свирим там!

Добре, значи може би ще ти е интересно да разгледаш нещо, ако имаш време?

Не. Когато съм на турне, не обикалям забележителности.

Наистина? Това е интересно.

Ами... не знам какво работиш, но когато отидеш на работа в офиса, ходиш ли междувременно да плуваш? Или да се печеш на плажа? Аз съм на работа. За мен турнето е работа.

Не разбирам защо хората си мислят, че да си в група и да си на турне е някаква ваканция. Това е начинът, по който си изкарвам прехраната. С тези пари си плащам наема, плащам си сметките. Затова трябва да го приемам сериозно. Няма да си хабя силите да играя турист, когато съм там, за да си свърша работата.

Да, ти винаги си говорил доста открито за това, че гледаш на Danko Jones като на работа и кариера. В България обаче имаме една поговорка – „музикант къща не храни“. Зад нея стои точно тази нагласа, че музиката е нещо, което правиш от страст, но не и нещо, на което можеш да разчиташ, за да се издържаш. Според теб идва ли момент...

Имам страшно много проблеми с този въпрос! Наистина. Самият начин, по който го задаваш, ми е много странен.

Знам, но...

Тогава защо го задаваш?

...идва ли момент, в който, ако наистина искаш да се занимаваш сериозно с музика, тя трябва да престане да бъде просто хоби и да започнеш да гледаш на нея като на работа – с дисциплината, отговорността и всичко останало, което идва с това?

Според мен гледаш на нещата прекалено черно-бяло. Тези неща могат да съществуват едновременно. Нещо може да бъде твоята страст и в същото време да е твоята работа, кариера и професия. И пак да си остане страст. Не виждам защо едното трябва да изключва другото.

Съгласен съм.

Проблемът с този въпрос е, че в него има проекция. Хората, които си мислят, че не можеш да наричаш нещо „работа“, защото ти е страст, просто проектират собственото си отношение. Те не харесват своята работа и затова дори не могат да си представят, че работата ти може едновременно да бъде и твоя страст. Това си е техен проблем. Не мой. Няма нищо общо с мен.

Ако това не е работа, тогава какво съм правил през последните 30 години? Бил съм безработен? Някакъв безделник?

Освен това изкуството е изключително важно за живота на хората, независимо дали го осъзнават или не. Когато всички бяхме затворени вкъщи по време на пандемията, към какво се обърнаха хората? Към изкуството. Слушаха музика. Гледаха филми. Там търсеха утеха и начин да избягат от случващото се.

Изкуството е важно. И просто да кажеш: „От това не можеш да изкарваш пари, значи не си струва“, или че няма никаква стойност отвъд личната ти страст, е несправедливо. Така че това не е мой проблем. Не знам дали цитираш някого или това е твоята гледна точка, но според мен е много погрешно.

Затова ти казах, че това е стара българска поговорка, която се предава от поколение на поколение. И честно казано, мисля, че доста подценяваме силата на музиката и отношението, което трябва да имаме към нея. Просто исках да...

Не е нужно да ми казваш тази поговорка, ако сам знаеш верния отговор. По-добре напиши статия за това колко грешна е тя. Или всъщност нека се поправя – колко грешно се тълкува тя.

Мисля, че точно това ще бъде един от основните акценти в интервюто, защото хората трябва да осъзнаят, че има групи, които са на път от 30 години и реално живеят от това.

Е, това си е твоята статия. Можеш да я напишеш както искаш и да я завъртиш в каквато посока искаш. Но аз не съм тук, за да защитавам дали това, което правя, е работа или страст, или дали трябва да съм благодарен за него. Аз съм музикант.

Когато попълвам някакъв формуляр – за паспорт, за виза,  или при лекар – и ме питат каква е професията ми, пиша „музикант“. А по начина, по който задаваш тези въпроси, излиза едва ли не, че да си музикант не е истинска професия.

Не, професия е. Определено...

Тогава защо ме питаш това?

Просто исках да чуя твоята гледна точка.

Е, знаеш отговора.

Да, знам. Благодаря ти, че го изясни. Нека се върнем към различните публики. Наистина ли според теб има такова нещо като „германска публика“, „британска публика“ и така нататък, или това по-скоро е клише, което изчезва в момента, в който лампите угаснат и концертът започне?

Да... В крайна сметка публиката е там, за да слуша музиката и да гледа шоуто. Това, което правим, е нещо разбираемо почти навсякъде. Хората знаят какво е рок концерт. Не гледат нещо, паднало от Юпитер. Не е нещо невиждано, независимо дали си в България, Америка, Австралия или Япония. Рок концерт е. Хората знаят какво да очакват.

Разликата понякога идва от езиковата бариера. Аз говоря на английски от сцената и ако публиката не разбира английски, някои неща просто се губят. Ако се опитам да кажа нещо или да пусна някаква шега, невинаги стига до хората. Докато в Канада или Великобритания всичко това се разбира много по-бързо.

И не казвам, че едната публика е по-умна от другата. Понякога просто става дума за езикова бариера. Но ние свирим рокендрол, свирим музика и колкото и да е клише – музиката е универсален език. Навсякъде по света хората обичат Bob Marley. Навсякъде обичат Kraftwerk. Навсякъде обичат The Beatles.

Когато започнахте, изградихте групата основно с постоянно свирене и от уста на уста. Ако трима напълно неизвестни музиканти опитат абсолютно същото през 2026 г., дали ще проработи? Или алгоритмите и социалните мрежи вече напълно промениха начина, по който една рок група трябва да си създава публика?

Не знам. Това е честният ми отговор. Днес толкова много неща в музикалната индустрия са различни и групите разчитат страшно много на социалните мрежи, за да стигнат до хората.

Да го направиш по стария начин – от нулата, да се качиш във вана и просто да свириш навсякъде – не казвам, че е невъзможно. И днес можеш да го направиш и така да си изградиш име. Просто мисля, че ще ти отнеме много повече време.

Защото дори едно време, когато го правехме по този начин, имаше медии, които помагаха името на една група да стигне по-бързо до хората. MTV, музикалните списания... Имаше страшно много музикални списания. А днес вече почти няма дори музикални блогове. Хората и тях почти не четат.

Сега става дума по-скоро за нещо, което могат да изгледат за 30 секунди в TikTok и което изведнъж става viral. Като Kate Bush или King Kong. Така че нямам категоричен отговор. Но едно нещо знам – все още можеш да се качиш във ван, да тръгнеш на турне и така да си изградиш име. Просто вероятно ще ти отнеме десет пъти повече време. А и едно време никак не ставаше бързо.

Правиш това достатъчно дълго, за да видиш как цялата музикална индустрия се променя около теб. Начинът, по който хората откриват групи и музика днес, няма почти нищо общо с това как беше едно време. Наложи ли се и ти да се адаптираш, или просто продължаваш да правиш нещата по твоя начин?

О, хайде сега. Имаме Facebook страница, имаме Instagram. Можеш да влезеш и сам да видиш. Аз лично публикувам доста редовно в Instagram. Във Facebook по-малко, но и там сме активни. В TikTok не чак толкова, но все пак...

В X или Twitter изобщо не съм, защото според мен това е пълен кенеф. Ужасна платформа, която или привлича ужасни хора, или поне им позволява да се държат ужасно. Така че засега се придържам към Instagram и Facebook.

Но да, използваме всичко това. Когато издаваме албум, използваме социалните мрежи за промоция. Пускаме реклама в Instagram, банер в някой сайт, ако имаме пари за маркетинг – което често нямаме.

Но честно казано, вече и аз не знам как се прави. Едно време например давах интервю за местен седмичник, който представяше какво предстои в града през следващата седмица. И докато стигнем до съответния град, местното издание вече е писало за концерта – било чрез интервю, било чрез програмата на клуба. Днес това почти изчезна.

А аз самият разчитах на такива издания. Случвало ми се е дори да изпусна концерт, докато съм си вкъщи. Буквално миналата седмица имаше един и си казах: „По дяволите, щях да отида, ако знаех, че е днес.“

Вече няма онова безплатно седмично издание, което взимаш от магазина за плочи или някой готин магазин. Или от стойката за вестници на някое голямо кръстовище. Просто го няма.

А аз живея извън Торонто, извън самия град. Не е като да отскоча за хляб и на връщане да си взема седмичната програма. Така че да, има известно откъсване. Предполагам, че трябва да започна да следвам Instagram профили с концертни програми, но не го правя.

Според мен точно това е един от проблемите днес. Получаваме толкова много информация от толкова много места, че накрая се оказваме по-неинформирани от всякога.

Да, да. И това го има. Прав си. И една от причините да не следвам такива профили е, че това ще е просто още един акаунт, който ще ми залива фийда. Не ме интересуват 85% от концертите в даден клуб. Всъщност може би 95% не ме интересуват. Но въпреки това всичко ще ми се изсипва във фийда.

Хората понякога забравят, че самите музиканти са огромни музикални фенове. Max Cavalera веднъж ми разказа как с Igor избягали от училище, за да гледат Queen, а момчетата от Amorphis са разказвали как като деца пътували на стоп до друг град само за да видят Iron Maiden. Ти никога не си крил колко голям фен на KISS си. Кое е най-откаченото нещо, което си правил заради KISS?

(Смее се.) Не мисля, че съм правил нещо чак толкова лудо... Наистина. Всъщност съм гледал KISS само веднъж.

Сериозно?

Да. На турнето Psycho Circus.

През '98 или някъде там?

'98 да!.  Тогава работех в магазин за плочи и бях тотално без пари. Групата ни не правеше почти нищо и всички се бяхме хванали да работим, за да съберем пари за техника или за следващото турне.

Един ден в магазина влязоха едни хлапета. Бяха съвсем млади. Не знам дали бяха тийнейджъри или малко по-големи. Бяха от друг град, а аз бях на касата и ги чух да си говорят: „Какво ще правим с този излишен билет?“ И веднага им казах: „Аз ще го купя.“

Същата вечер отидох в хотелската им стая. Така всъщност разбрах, че не са местни – бяха отседнали в хотел. Не ги познавах изобщо. Можеха да ме пребият, да ми вземат парите... кой знае. Не помня колко струваше билетът. След работа минах през банкомат и отидох в хотела им, който беше съвсем наблизо, защото магазинът беше в центъра.

И час-два по-късно вече седях до тях в тъмното и гледах KISS. Откриха с „Psycho Circus“, а аз още се лутах и си търсех мястото. Така че изпуснах самото начало и цялото голямо откриване, каквото и да е било. Но не ми пукаше особено, защото „Psycho Circus“ беше новата песен, която тогава промотираха. Когато тя свърши, вече си бях намерил мястото и те започнаха „Deuce“. А „Deuce“ е първата песен в KISS Alive! – първият албум на KISS, който имах като дете.

И в момента, в който започнаха „Deuce“, нещо в мен просто превключи. Започнах да плача. За щастие бях сред непознати и на никого не му пукаше за мен. Просто стоях там в тъмното и ревях, докато KISS свиреха „Deuce“. За мен това реално беше първата песен от концерта, която видях от мястото си.

Това е цялата ми KISS история. Нямам някаква друга. Срещал съм Gene и това беше интересно, но не съм правил нищо кой знае колко безумно. Май най-лудото в цялата история е, че отидох в хотелската стая на хора, които изобщо не познавах.

Да, това определено е можело да завърши зле. Но поне накрая се е превърнало в страхотен спомен. Като заговорихме за KISS – групи като KISS, Queen и Black Sabbath се превърнаха в огромни културни явления. И днес има много успешни рок групи, но сякаш е много по-трудно някоя нова група да стигне до онзи почти митологичен статут. Какво се промени – музикалната индустрия, начинът, по който слушаме музика, изчезването на онази обща масова култура или просто начинът, по който хората се свързват с артистите?

Никой нищо не е изгубил. Просто вкусът на масовата култура се промени. Рапът и денс музиката... Не искам да казвам поп, защото поп музика винаги е имало. Но рапът и денсът превзеха масовата култура.

И не „бяха“ навсякъде – те са навсякъде. Във филмите, рекламите, телевизията, радиото. Рапът, денсът и повлияната от тях поп музика са буквално навсякъде – в магазина, при зъболекаря... Това е популярната музика днес.

Рокът вече е стара музика. Както ние като деца гледахме на джаза и си казвахме: „Това е музиката на друго поколение.“ Или Benny Goodman, полка, Frank Sinatra – музиката на предишното поколение.

Е, днес рокът е точно това. И според мен много хора, които са израснали с рок музиката, трудно го приемат, защото тогава трябва да си признаят, че вече са остарели.

Освен това днес има много повече неща, които се борят за вниманието ти. Може да обожаваш някоя нова рок група, но дали ще излезеш да я гледаш, когато можеш просто да си останеш вкъщи и да гледаш Netflix? Има страшно много такива изкушения. Много повече неща се борят и за свободното ни време, и за парите, които можем да похарчим.

Едно време, когато Queen и Black Sabbath бяха на върха, какво толкова можеше да правиш? Имахме 13 телевизионни канала. Поне в Канада бяха 13.

Ние имахме два-три.

Да, да. В Европа са били още по-малко. Ние имахме 13, но единият беше Weather Channel, два бяха на френски, един не работеше... Така че на практика оставаха седем-осем.

И ако не искаш да гледаш телевизия, какво друго правиш? Интернет няма. Можеш да караш скейтборд. Или да играеш настолна игра. Горе-долу това ти бяха опциите.

Днес хората имат безброй неща, които могат да правят, когато приключат работа, вечерят и им остане малко свободно време. Хората вече дори книги не четат.

Да, за съжаление. А дали част от проблема не е и това, че днес артистите са постоянно пред очите ни? При KISS или Queen едно време имаше някаква мистерия. Имаше дистанция между артиста и фена, а социалните мрежи почти я премахнаха. Изгуби ли рокът нещо, когато тази мистерия изчезна?

Да, точно така. И това определено е част от проблема. Не само че има много повече неща, които отвличат вниманието ни. В опита си да привлекат повече публика артистите сякаш сами свалиха маската.

А в шоубизнеса според мен трябва поне за малко да оставиш реалността настрана и да повярваш в това, което ти показват. Ако Paul Stanley ти каже, че е дошъл от Космоса – искаш да му повярваш. Ако George Clinton ти каже, че е дошъл от Космоса и е довел всичките си приятели със себе си – искаш да повярваш в това за онези 60 или 75 минути, докато ги гледаш.

А сега виждаш Paul Stanley вкъщи как си прави пица и си казваш: „Да, готино е, ама...“

Затова според мен групи като Ghost или Angine de Poitrine – онова дуо – се справят толкова добре. Защото не се разкриват.

Все още има мистерия около тях.

Точно така. Angine de Poitrine са нещо като King Gizzard и Lightning Bolt, смесени с Bassholes или нещо подобно. Страхотни са. И освен че са невероятна група, пазят мистерията около това кои всъщност са. Не говорят. Не дават интервюта. Не показват лицата си. Носят някакви абсурдни костюми. Много е интересно.

Ще ги проверя. Радвам се, че ги спомена. Но като заговорихме за Paul Stanley, който си прави пица вкъщи – кое е най-малко рокендрол нещото в Danko Jones?

Най-малко рокендрол нещото? Май всичко и нищо едновременно. Обличам се както искам. Правя каквото искам. И според мен точно това е същността на рокендрола.

Много хора си мислят, че рокендролът е в това колко много пиеш, колко много алкохол можеш да поемеш и колко често разказваш на приятелите си и на целия свят колко много пиеш.

Че трябва да се обличаш по определен начин. Да носиш някаква униформа. Да се държиш по определен начин. Виждам го в много групи и ми е ужасно клиширано. Даже ми е смешно, но не по добрия начин.

Същността на рокендрола е просто да бъдеш такъв, какъвто си. Музиката е тази, която трябва да говори вместо теб. Аз винаги се старая да не изграждам някакъв образ, който после не мога да покрия.

Ако се хваля с нещо, обикновено го правя с намигване, така че публиката да разбере, че има и елемент на шоу. И отново стигаме до това – групата и публиката имат някаква негласна уговорка. За известно време всички оставяме реалността настрана, влизаме в тази игра и просто си прекарваме добре.

Много добре казано. Наближаваме края, защото знам, че нямаш много време, а и вече ти отнех достатъчно. Така че ще завърша само с един въпрос. На 17 октомври свирите в България. Ако трябва да опишеш Danko Jones и концерта си на човек, който никога не ви е гледал, само с три думи – кои ще бъдат те?

Добро рок шоу.

Точно така. Благодаря ти още веднъж, че отдели време за интервюто. Надявам се по някакъв начин да не съм те засегнал с онзи въпрос.

Не, изобщо не си ме засегнал. Просто... задават ми този въпрос доста често и не разбирам защо.

Предполагам, че идва от тази идея, че сякаш нямаш право да наречеш това „работа“. Все едно не може да е работа. Защото хората имат нужда да го сложат в графата „забавление“, нещо несериозно и лековато, понеже самите те не го приемат насериозно. А аз го приемам много сериозно. За това се изисква страшно много работа.

И ако го сведеш просто до: „Е, това ти е страстта, някакво лично постижение, хоби, което правиш в свободното си време, след като приключиш с истинската работа“, тогава всъщност обезценяваш това, което правя.

Разбирам. И наистина много добре казано. Благодаря ти още веднъж за времето и се радвам, че скоро ще се видим в София.

Добре. Ще се видим тогава..

До скоро.

Добре. До скоро. Чао.

***

Още за DANKO JONES

Website: https://www.dankojones.com/
Facebook: https://www.facebook.com/dankojones
Instagram:  https://www.instagram.com/danko_jones

Билети за концерта в София - Купи Тук

Автор: Никола Петрас
Октомври 2026