Здравей, Labros! Много ти благодаря, че отдели време за това интервю. Знам, че имате няколко почивни дни от турнето в момента. Турнето е доста мащабно – можеш ли да ми кажеш къде те намирам точно сега?

Да ти кажа честно, дори не е точно почивка. Върнахме се в Атина преди два дни и утре ше свирим на концерт в подкрепа на хората от Палестина. След това, в събота, като част от Ouga Booga Recordings — нашия лейбъл — организираме парти по случай издаването на новия албум на FRENZEE, отново тук в Атина. И само три дни след това летим за Сърбия, за да започнем балканската част на турнето.

Как върви досега? Мисля, че вече сте минали половината от турнето.

Всъщност, даже сме минали повече от половината! Свирихме 30 концерта за 32 дни в Централна Европа. Посетихме Унгария, Швейцария, Франция, Испания, Португалия, Холандия, Белгия и Германия. Беше истинска лудница, но супер успешно. Може би най-доброто ни турне досега – изтощително, да, но също и най-възнаграждаващото преживяване, което сме имали на път.

Ако не се лъжа, това ще ви е седмото гостуване в България?

Не съм броил точно, но май си прав!

Беше си просто случайно предположение! Знам, че вече сте обикаляли къде ли не, но как е публиката в различните страни. По-лесно ли е да "спечелите" хората близо до дома или тези по-далеч? Какво е различното между публиката в България, Гърция и Сърбия спрямо тази във Франция, Германия или Англия?

Честно казано – зависи. С годините забелязахме разлики в темперамента из Европа. Средиземноморската и източноевропейската публика е доста по-експлозивна, луда и енергична на живо. Но това турне ни изненада – същата енергия видяхме във Франция и дори в Швейцария, което не очаквахме. В някои немски градове като Берлин, Хамбург и Лайпциг, където има много интернационална публика – партито започва още с първите акорди.

Името на бандата винаги ми е било любопитно – закачка с град Хилиомоди, но не всеки хваща това веднага. Кое е най-странното нещо, което сте чували за името си?

О, от самото начало хора от чужбина си мислеха, че сме свързани с мод културата – знаеш, Vespа, костюми, онзи стил от 60-те. Получавахме съобщения от фенове на Vespa, които предполагаха, че сме част от същата сцена. Но с времето, особено след като започнахме да пускаме видеа и да обикаляме, хората разбраха, че всъщност нямаме много общо с това. Да, харесваме The Who и рок музиката от края на 60-те и началото на 70-те, но връзката е по-скоро музикална, не културна. Сега това вече е просто вътрешна шега между нас и феновете. Повечето знаят откъде идва името и се забавляват с историята.

Вече имате пет студийни албума, а последният – “Cheat Death” – звучи доста различно. По-зрял е, дори малко по-мрачен. Това търсен ефект ли беше или се получи естествено?

Ние никога не сме правили музика с някаква стратегия. Не си казваме „Хайде сега да направим нещо, което ще се хареса на повече хора.“ Всичко идва инстинктивно. Повечето ни албуми отразяват това, което слушаме и усещаме в конкретния момент. Единственото изключение е дебютът – Super Van Vacation – песните оттам бяха написани 4 или 5 години преди да го запишем. Но всички останали албуми са създадени в рамките на година преди записа. Всеки албум е като моментна снимка – капсула на времето за това кои сме били тогава. Никога не сме се ограничавали креативно.

“Cheat Death” излиза след почти четири години пауза — най-дългата в историята на бандата. Заглавието също е много силно – има ли лична история зад него или е по-скоро символика?

И двете. Издадохме „Youth of Descent“ точно в началото на пандемията и започнахме да го свирим чак две години по-късно. Все едно загубихме две години – и от живота, и от кариерата си. Не искахме просто да го забравим заради пандемията, затова му отдадохме турнето което заслужава. Колкото до името – то беше идея на Giorgos, вдъхновенаот философа Камю и мита за Сизиф. Знаеш го – човекът, осъден да бута камък нагоре по хълм вечно, само за да падне обратно всеки път, когато се доближи до върха. Албумът е нашият прочит на тази история, но и на живота ни като музиканти. И да, след като Yannis напусна групата преди около година, усещането за нова ера също ни влияеше по някакъв начин. В някакъв смисъл, измамихме смъртта и продължихме.

Това ми беше и следващият въпрос – след напускането на Yannis, вече свирите като трио, но взимате гост-китарист за турнетата.

Да, точно така.

Планирате ли да останете като трио или ще потърсите постоянен четвърти член?

В момента групата функционира и композира като трио – „Cheat Death“ също е записан така, макар и с две китари. Giorgos пое двойна роля в студиото и записа всички китарни партии. Но на живо винаги сме свирили с две китари, и за нас – а и за феновете – това е начинът музиката ни да звучи пълноценно. Засега това ни е формулата, а за бъдещето – ще видим.

Значи не планирате да каните някого официално в групата?

Както ти казах и по-рано — не правим дългосрочни планове. Всичко при нас е на принципа проба-грешка. Понякога уцелваме, понякога се проваляме, но така учим и растем. След като Yannis напусна, поканихме двама близки приятели да ни помогнат. За първото турне това беше Marios, който е свирил с куп гръцки банди през годините. А от ноември насам сме с друг Yannis — от култовата Lord 13, една от първите стоунър рок групи в Гърция, както и от Space Slavery. Познаваме го от над 15 години, както като човек, така и като китарист, така че си паснахме веднага. Това е съставът, с който ще тръгнем на балканското турне следващата седмица.

Чудесно. Спомена периода на COVID и заглавието "Cheat Death" – което доста добре описва какво е да си музикант в днешно време. Знам, че е трудно да се изкарва прехрана само от музика. Предполагам, че всеки от вас има и нещо друго, с което се занимава?

Всъщност – не. Всички сме музиканти на пълен работен ден.

Окей! А ако не бяхте – с какво бихте се занимавали?

О, Giorgos има диплома по бизнес администрация. Аз съм учил приложна математика и физика. Дани пък се е занимавал със статистика. Така че, най-вероятно – нещо супер скучно в офис.

Имало ли е моменти, в които си съжалявал, че си избрал музиката, вместо “нормална” работа от девет до пет?

Не знам... При нас всичко е DIY – правим го сами. Освен че сме музиканти, ние сме и счетоводители, мениджъри, букинг агенти, логистици... Всичко наведнъж. На този етап имаме повече практически опит в тези неща, отколкото в това, което сме учили в университета.

Понякога турнетата стават психически изтощителни – най-вече заради усещането, че си далеч от дома за дълго. И всичко се повтаря – нещо като онзи филм за Дена на мармота -"Омагьосан ден". Всеки ден е почти същият, само градът и хората се сменят. Често се се шегуваме се: „Ех, сега да имах работа от девет до пет.“ Но реално не го мислим. Да можеш да се прехранваш с това, което обичаш – това е истинска благословия.

Напълно съм съгласен! А сигурно сте имали и доста луди моменти по време на турне. Кой е най-“Spinal Tap” моментът, който можете да споделите?

О, имало е, да. И на сцената, и извън нея. Имаше моменти, в които си мислехме: „Край, това турне свърши.“ Миналата година в Щатите имахме 48 концерта за два месеца. Пътувахме с един от онези спални бусове. Една сутрин се събуждаме и виждаме, че ремаркето е напълно разбито – тотално небезопасно за пътуване. Бяхме насред нищото и си казахме: „Може да пропуснем няколко дати.“ Но по чудо успяхме да го поправим навреме.

Няколко дни по-късно, шофьорът ни от Щатите просто си тръгна – без предупреждение, без обяснение. Озовахме се блокирани някъде в Индиана, мисля че около Индианаполис, без познати, без кой да ни помогне. Пуснахме апел в социалните мрежи – и хората започнаха да откликват. Напълно непознати ни свързаха с други хора, които можеха да помогнат. И след няколко часа си имахме нов шофьор и турнето продължи.

Не беше точно “Spinal Tap” момент, по-скоро красиво доказателство за това колко силна е музикалната общност. Особено в ъндърграунда. Хора, които никога не са те срещали, правят всичко възможно, просто защото вярват в това, което правиш. И това значи страшно много.

Имах щастието да ви гледам на живо няколко пъти. Първият беше веднага след “Super Van Vacation”. Проследих ви – от малки клубове в София до фестивали и разпродадени зали. Минали сте през всичко. Но какви концерти предпочитате вие самите – малките, потни клубни шоута или големите фестивални сцени с хиляди хора?

Всяко шоу си има свой чар. Не знам дали си гледал участието ни на тазгодишния Hellfest? Винаги съм обичал онези малки, интимни клубни концерти, защото енергията там може да избухне лесно. Винаги се стараем да дадем 100%, дори когато сме болни или изморени. А когато публиката ти отвърне... всичко експлодира. Особено в малко пространство.

Но Hellfest тази година беше нещо друго. Може би 20 000 души – и още от първата нота, пълна лудница. Стейдждайвинг, краудсърфинг, 20 души наведнъж през целия сет. Напълно извън контрол – по най-добрия възможен начин. И не го очаквахме.

Напълно ти вярвам. Музиката ви носи такава първична и сурова енергия – нещо, което рядко се среща днес. Как създавате песните си? Просто забивате, докато се получи нещо, или следвате по-структуриран подход?

Преди беше чисто забиване и импровизация. Но по време на COVID нямаше как да се виждаме толкова често, така че започнахме да си пращаме идеи дистанционно – някой записва риф, изпраща го на останалите и така се започваше. Сега е смесица от двете. Все още свирим много заедно, защото така сме свикнали да създаваме музика. Но и Giorgos понякога идва с няколко рифа или бридж, и започваме да ги развиваме на репетиция – докато се роди цяла песен.

А каква музика ви е повлияла? Кои групи ви вдъхновиха в началото и промениха ли се вашите влияния с времето? Защото днес музиката ви звучи много по-изпипано.

В началото слушахме неща, с които всеки тийнейджър започва. Познаваме се още от деца – първо се запалихме по метъла, а след това заедно навлязохме по-дълбоко в тежкия рок.

Основните ни влияния идват от 70-те – Black Sabbath, Blue Cheer, Jimi Hendrix Experience... всички онези прото-метъл групи. После открихме Kyuss, дезърт рок, сцената от 90-те – предимно от Щатите, но и някои европейски групи. С годините, покрай турнетата и съвместните участия с банди, които преди това само бегло бяхме чували, влиянията ни естествено се разшириха.

Когато работехме по “Youth of Descent”, например, всички слушахме основно гръндж – макар че като тийнейджъри също го слушаме. Потопихме се дълбоко в този звук, което беше и една от причините да запишем албума в Сиатъл. По онова време това просто имаше смисъл.

Ясно е, че вече имаш много опит като музикант. Все повече млади групи се появяват – дори и тук, в България. Стоунър и дезърт рокът не бяха особено популярни доскоро. Какъв съвет би дал на някой, който сега прохожда в този жанр или изобщо?

Най-добрият съвет, който мога да дам, е: правете вашето си нещо. Не се опитвайте да копирате някого, само защото е успешен. Важното е да си верен на себе си. Ако вярваш в това, което правиш, и влагаш часове, дни, месеци, дори години в него. Трява да си готов да жертваш комфорт и други неща от живота си. Да спиш на дивани или на пода, да свириш пред трима души. В крайна сметка хората ще усетят тази отдаденост. Ако го правиш със страст и постоянство, хората ще забележат.

Напълно съм съгласен. Много млади музиканти не осъзнават каква жертва е нужна. Не е просто да имаш китара и да свириш през уикенда. Виждал съм банди с реален потенциал, които обаче се отнасят към това като към хоби.

И двата подхода са окей и са достойни за уважение. Ако си изградил живота си около нещо друго и музиката ти е начин да се виждаш с приятели и да се разтоварваш – супер.

Лично бих предпочел такъв човек пред сесиен музикант, който просто изкарва пари с инструмент в ръка, без никакво усещане зад него.

Но да, ако искаш да правиш това наистина, трябва да си наясно, че мечтата от 70-те или 80-те – да запишеш една песен и изведнъж да станеш милионер – просто не съществува вече. Това е като да чакаш да удариш джакпота.

Значи продуцентът с куфарчето, пълно с пари, е мит?

Ха-ха, абсолютно. В наши дни, ако искаш да „успееш“, няма друг начин – трябва да излезеш и да си свършиш работата.

Дори и вече да си изградил име, пак не е лесно да се издържаш. Турнетата, техниката, транспортът – всичко струва пари. Не можеш просто си седиш на дивана да чакаш някой да ти се обади. Трябва да излезеш и да свириш. Да се срещаш с хора. Да градиш реална връзка с публиката.

Точно така. И феновете трябва да правят същото. Ако искат да подкрепят групите, които бачкат здраво. Да отидат на концерта, да купят албум или тениска… Това е истинска подкрепа.

Разбира се, от финансова гледна точка – така оцеляваме – но още по-важен е емоционалният заряд. Да знаеш, че някой го е грижа, че някой е дошъл заради музиката ти… това е нещо огромно.

Аз самият като фен винаги ще бъда този който ще отиде на концерти, ще си купя мърч, ще подкрепя сцената.

И накрая – следващото ви шоу в София е на 30 април. Имаш ли какво да кажеш на хората, които още се чудят дали да дойдат да гледат 1000MODS на живо?

Всеки път, когато сме свирили в София – особено в Mixtape5, едно от любимите ни места в цяла Европа – е било лудница. Спомняме си ги тия вечери и до днес. Сега правим пълно балканско турне, включително в градове, в които никога не сме свирили. Искахме този път да се фокусираме върху региона, защото често е пренебрегван – повечето банди просто минават през големите фестивали и подминават останалото.

Така че... даваме всичко от себе си. Ще е най-доброто шоу досега – във всеки град.

Благодаря ти много за отделеното време, Labros – нямам търпение да ви видя отново в София!

И аз! Ще се видим на по бира – ще си поговорим още.

Имаме сделка. До скоро!

До скоро!

Автор: Никола Петрас
Април 2025