Интервю: Paul Speckmann (MASTER, KRABATHOR, ABOMINATION)

Здравей, Paul! Как си?

Добре съм. Тази сутрин имахме репетиция с групата и пробвахме няколко нови парчета. Мисля, че изсвирихме „Twas Always a Plan“ около четири пъти, а „A Cell with a Door and No Slave“ – четири или пет. Накрая решихме кое от двете ще включим в концертната програма. За съжаление, на това турне сме подгряваща група и разполагаме само с около 45 минути. А когато имаш 45 минути, естествено, трябва да свириш и класиките. Разбираш ме, нали?

Да, предполагам, че никак не е лесно да подготвиш сетлист, когато имаш 16 албума зад гърба си. Трудно е да събереш всички любими парчета на феновете в толкова кратко време.

Точно това имам предвид. Първоначално мислехме да включим две нови песни, но когато целият ти сетлист е от десет парчета, просто няма как. Затова ще има една нова песен, някои от класиките и няколко изненади от останалите албуми. Десет песни не ти дават кой знае каква свобода, но въпреки това очакваме турнето с нетърпение.

Сигурен съм, че ще бъде страхотно. Вече споменахме и новия албум на MASTER, който излиза, мисля, на 16 октомври – след около две седмици.

Да, остават само няколко седмици.

В пресинформацията за албума на въпроса „Какво е новото?“ отговорът на практика беше „Нищо“. И се замислих дали това всъщност не е хубаво нещо. След 16 албума...

Само да уточня, че аз не съм писал тази пресинформация. Знаеш го, нали?

Да, да, знам. Но след 16 албума отказът да се променяш не е ли своеобразна форма на бунт? Особено днес?

Разбира се! Защото аз не съм като всички онези групи, които скачат на поредната модна вълна всеки път, когато се появи някакъв нов стил. Изведнъж изкарват албум, който звучи като гръндж или нещо подобно. С MASTER винаги съм си държал на своето. Няма да се променям заради когото и да било. Не търся следващата модерна тенденция, към която да се присъединя.

MASTER са си MASTER. Пиша музиката по същия начин и никога не се опитвам нарочно да променям нещо. Разбира се, песните са нови, но няма да тръгна да си сменям стила само заради самата промяна. Защо, по дяволите, бих искал да го правя?

Ако погледнем заглавията в новия албум, като „Injustice and Lack of Remorse“ и „Watch as Children Burn“, изглежда, че в MASTER все още има доста гняв. Променили ли са се нещата, които те ядосват, с годините, или продължаваш да пишеш за същите проблеми, които си виждал и преди 40 години?

Точно така, нищо особено не се е променило. Даже, за съжаление, сякаш става все по-зле. Вместо да вървим към по-добро, нещата се влошават. И, разбира се, всичко, което се случва по света днес, продължава да влияе на текстовете ми. Както винаги е било. Пиша песните по същия начин – на акустична китара. После ги нося на репетиция и се надявам да звучат добре. И бих казал, че в 90% от случаите звучат добре още от първия път. Много често използваме абсолютно всичко, което съм написал. За този албум например написах 11 песни и ги занесох в студиото. Единственият проблем, който имахме този път, а и предишния беше същият, е, че започваш да се подготвяш за записи и изведнъж се появява някой фестивал, после турне и накрая трябва да започваш всичко отначало.

На моята възраст просто нямам време да си взема три месеца почивка, да работя само върху албум и след това да вляза в студиото. За мен концертите, фестивалите и турнетата са по-интересни. Затова понякога записите остават на заден план и се оказва, че работиш по един албум доста дълго време, защото след всяко турне трябва отново да навлизаш в материала.

Разбирам те. Но според теб самият процес на записване променил ли се е през годините? MASTER работят ли по различен начин в студиото днес в сравнение с миналото?

Ние винаги сме прекарвали сравнително малко време в студиото. Влизаме, записваме почти всичко и след пет дни сме готови. Така е още от самото начало. Няма никаква причина да прекарваш три или четири месеца в записването на един албум. За какво? Знам, че някои хора харчат огромни суми. Или по-скоро ги пропиляват, докато седят шест месеца в студиото и работят по един запис. Аз нямам нито времето, нито търпението за подобно нещо.

Когато записваме албум, влизаме в студиото и след пет дни сме приключили. Разбира се, може да отделим още няколко дни за смесване и мастеринг. Този път например направихме мастеринга два пъти. Но като цяло всичко си е както едно време. Добре, сега не бързаме толкова. Навремето може би бяхме по-припрени. Днес не е така. Но просто това е начинът, по който записваме.

В историята на MASTER има една странна ирония. Бяхте там още в самото начало, но първият ви албум излезе чак през 1990 г., когато дет метълът вече набираше огромна скорост. Замислял ли си се колко различна можеше да бъде историята на MASTER, ако този албум беше излязъл още през 1985 г.?

Проблемът тогава беше, че ние всъщност имахме предложения за договори още преди някои от групите, които впоследствие постигнаха успех през онези ранни години. Нека просто го оставим така.

Но истината е, че по онова време пушехме много хашиш и вземахме доста кокаин. И ще ти кажа съвсем откровено – ако бяхме получили онзи договор, нямаше изобщо да се изненадам, ако някой от групата беше умрял почти веднага. Сериозно ти говоря. Колкото и странно да звучи, може би е било за добро, че не подписахме. Всичко се случваше прекалено бързо. Получихме предложение за договор, а някои от останалите групи впоследствие подписаха същия скапан договор, който бяха предложили на нас.

И в крайна сметка се радвам, че не го подписахме. В него нямаше никакви пари. Този стил музика беше толкова нов за звукозаписните компании, че изобщо не предлагаха пари. Нямаха представа, че десет години по-късно някои от тези групи ще се превърнат в суперзвезди, при това с малки независими лейбъли. Така че може би е било за добро, че получихме договор чак години по-късно. Разбира се, изпуснахме момента. MASTER със сигурност щяха да бъдат много по-популярни, отколкото са днес. Знам го и го осъзнавам напълно. Но в крайна сметка може би всичко се е развило точно както е трябвало. Защото съм жив, щастлив съм и водя хубав живот. Занимавам се само с музика. Не ми се налага да правя нищо друго. Не трябва да работя някаква скапана работа, както се налага на много други музиканти. На практика превърнах хобито си в начин да си изкарвам прехраната. И това е положението. Така живея днес.

Много добре казано. Наистина. Явно всичко се случва с причина и може би в крайна сметка нещата са дошли точно навреме.

Да, може би е така. Както каза, всичко се случва с причина. Мисля, че си прав.

Живял си и си свирил от двете страни на Атлантическия океан. Според теб все още ли има съществена разлика между американската и европейската дет метъл сцена? И какво отличава чешката сцена от останалите?

Истината е, че европейската сцена винаги е била по-добра от американската. Изобщо няма място за сравнение. Всъщност това е и причината да се преместя в Европа. Дойдох тук преди 26 години, за да се присъединя към KRABATHOR, и оттогава свиря концерти из цяла Европа, а всъщност и по целия свят. Когато пристигнах в Европа, получих повече уважение, отколкото някога съм получавал в Америка. Тъжно е да го кажа, но това е истината.

Затова се радвам, че се преместих. Животът ми се промени и никога не съм имал причина да поглеждам назад. Ето ме и днес – продължавам да свиря, да издавам албуми. Европейската сцена винаги е подкрепяла много повече групи като MASTER, а и много други, разбира се. Просто тук винаги съм получавал повече подкрепа, отколкото в Америка. Сега, когато се връщаме да свирим там, положението е малко по-добро, но все още сме нещо като ъндърграунда на ъндърграунда.

Докато в Европа понякога свирим на хубав фестивал, понякога сме хедлайнери, друг път сме някъде по средата на програмата. Но най-важното е, че тук винаги е имало много повече възможности за MASTER.

А когато се върнеш в Щатите след толкова години живот в Европа, какво ти прави най-силно впечатление? И в положителен, и в отрицателен смисъл?

Ами, да кажем, че цялата тази woke култура там е ужасна.

Да...

Има толкова много странни неща. Толкова много нови идеи, които се опитват да наложат в Америка. Наистина не мога да ги разбера.

Винаги ми е било интересно да питам музикантите как се справят с така наречената „cancel culture“, която напоследък набира все по-голяма популярност.

Това е добър въпрос. Ние самите се сблъскахме с тази култура на отменянето. Свирихме на един фестивал в Елджин, Илинойс, и по някаква причина в програмата имаше няколко блек метъл групи, които трябваше да излязат по-късно. Някой започна да твърди, че били нацистки групи или нещо подобно. Аз нямах абсолютно никаква представа за тези неща. Доколкото знам, нямах нищо общо с това. Американската агенция, която организираше турнето ни, просто ни беше включила във фестивала. GRAVE също свириха там, както и много други групи. И по някаква причина хората, занимаващи се с тази „cancel culture“, решиха да се захванат точно с MASTER. Започнаха да ни нападат и да твърдят, че сме нацисти. А това изобщо не е вярно. Няма нищо по-далеч от истината.

Не се интересувам от никакви такива откачени идеологии. Не подкрепям никакво управление. За мен няма леви и десни простотии. Всичко е скапано. Изобщо не се занимавам с политика. Не мога да понасям правителствата. Днес правителствата съсипват света. Погледни всички тези войни. В някои държави управляват мегаломани, които трупат все повече пари, докато все повече деца страдат. Живеем в странни времена. Това е положението. Цялата тази „cancel culture“, „woke culture“ – всичко това ми е страшно странно. Когато бях млад, такива неща не се случваха. Не знам какво стана.

Да, политиката определено става все по-странна. Но музикалният бизнес също се промени изключително много. Ти си преживял всичко – от размяната на демозаписи по пощата до Spotify, социалните мрежи и моменталния достъп до всякаква музика. Днес сме направо разглезени в това отношение.

Да, когато бях млад, беше по-добре. Не бяхме толкова разглезени.

Точно това имам предвид. И аз не съм чак толкова млад и помня размяната на касетки, ходенето по музикалните магазини и купуването на албуми, без дори да знаеш групата – просто защото обложката ти е харесала. Според теб днес по-лесно ли е да създаваш и разпространяваш музика, но по-трудно да бъдеш музикант и да се издържаш от това?

Днес е много по-трудно да си изкарваш прехраната с музика. Защото, както каза, социалните мрежи дават възможност на всеки да разпространява музиката си. И в резултат някои от най-скапаните групи на света успяват да изкарват пари от това. Мисля, че за групите, които са оригинални и остават верни на сцената, положението е много по-трудно. А със стрийминга на практика получаваш всичко безплатно. Аз не печеля никакви пари от стрийминг и съм сигурен, че много от останалите групи също не печелят почти нищо от него. Това просто не е редно.

Едно време хората купуваха демозаписи. Както каза, разменяхме ги. Купуваха плочи, ходеха по магазините, откриваха нови неща. А сега музикалните магазини затварят. Магазините за плочи също изчезват. Ужасно е. Навремето беше много по-добре. Напълно си прав.

MASTER продължават да издават музиката си на винил, CD и дори касетки. А ти винаги си поддържал много пряк контакт с хората, които купуват записите ви. Означава ли това, че за теб да продадеш лично един физически албум все още има много по-голяма стойност от хиляда слушания в Spotify?

Разбира се! За мен е удоволствие да стоя на щанда с мърчандайз и лично да ти продам плоча, касетка, шапка или тениска. Това е огромна част от всичко, което правя, и от живота ми като цяло. Получаваш си и срещата с Paul Speckmann направо на щанда с мърча!

Дори на турнето с NAPALM DEATH отново сам ще продавам мърчандайза си, както ми позволиха да правя и през 2024 г. За мен е по-добре да съм там, сред феновете. Освен това мога да гледам как NAPALM DEATH размазват всяка вечер. И това много ми харесва. Знам, че доста музиканти предпочитат да се крият зад сцената или нещо подобно. Но аз обичам да съм там, сред хората. Аз съм част от истинската сцена и искам да се наслаждавам на всичко, което тя предлага.

Преживял си какво ли не – звукозаписни компании, промени в състава, лоши договори, разпадането на традиционния музикален бизнес, COVID и повече от четири десетилетия по пътищата. Имало ли е момент, в който наистина си си казвал: „Край, приключвам с MASTER“? Кое е било най-близо до това да те накара да се откажеш?

Никога. Наистина никога не съм си мислил да спирам. Честно казано, дори по време на COVID продължавах да продавам разни неща. Всеки ден някой купуваше нещо. По онова време основната ми работа беше да ходя до пощата. За щастие, всички онези откачалки от ъндърграунд метъл сцената продължаваха да ми изпращат пари, а аз им изпращах поръчките. Продължавах и да произвеждам нови неща. Така че никога не съм мислил да се отказвам. Разбира се, пандемията беше труден период. Нямаше концерти и това ме притесняваше. Но през цялото време продължавах да работя в интернет, да се опитвам да продавам повече неща, да пиша нови песни и да спортувам. Ходех и на фитнес, въпреки че залите бяха затворени. Трябваше да знаеш специална комбинация, за да влезеш през задната врата на фитнеса, което си беше напълно незаконно. А най-смешното беше, че залата се намираше съвсем близо до полицейското управление. Но по някаква причина полицаите така и не идваха да проверяват. Затова се промъквахме през задния вход. Вътре имаше може би десетина души, не повече.

Така че да, беше страшно време, но никога не съм мислил да зарежа музиката. Продължавах да свиря на китара и бас, да поддържам форма и да се надявам, че един ден светът ще се върне към нормалното. Е, не знам дали това изобщо се случи, но така или иначе...

Напоследък все по-често виждам 15–16-годишни хлапета с тениски на стари, доста неизвестни дет метъл групи, за които дори не бих предположил, че са чували. А някои от тях вече свирят невероятно добре. Забелязваш ли това ново поколение? И ако можеше да им дадеш един съвет, мислиш ли, че 16-годишният Пол Спекман би го послушал, или напълно би го игнорирал?

Аз никога не съм получавал съвети. Истината е, че когато започвахме, бяхме на около 20 години и никой не ни помагаше. Всичко беше една непрекъсната борба да получим договор със звукозаписна компания. А после се оказа, че всички договори са пълни боклуци. Както казах, дори първият договор, който ни предложиха, беше скапан. Познавам групи, които го подписаха, и за тях също нещата не се развиха особено добре. Да, станаха по-известни, но накрая пак имаха проблеми.

Така че съветът ми към младите групи е да не се отказват и да продължават да се борят. И много да внимават какво подписват. Може би е добре да си намерят адвокат. Аз нямах адвокат навремето, но бих ги посъветвал да намерят такъв или поне някого от музикалния бизнес, който да им помогне. А най-важното, което бих казал на една млада група, е да излиза и да свири на живо колкото се може по-често.

Защото, когато започнахме с MASTER, почти не свирехме концерти. Мисля, че за две години направихме един концерт. Оригиналният барабанист и останалите от първия състав просто искаха да изсвирят един-два концерта за две години. Нямахме почти никакъв сценичен опит и затова концертите ни не бяха особено добри. Липсваше ни енергия, въпреки че бяхме млади. Ако не репетираш, няма как да излезеш на сцената и да размажеш.

Най-хубавото нещо, което ми се случи, беше, че малко по-късно намерих други музиканти. Когато започнах да работя с ABOMINATION, това бяха момчета, които приемаха репетициите сериозно. Репетирахме по четири дни в седмицата. И днес ми липсва това. Сега съм щастлив, ако успея да събера момчетата за една репетиция седмично. Разбира се, и така се получават нещата, защото свирим постоянно на живо. Не ме разбирай погрешно.

Но за една млада група е изключително важно да репетира колкото се може повече. Липсват ми онези времена, когато свирехме заедно по четири дни в седмицата. Бяхме страшно стегнати и когато излезехме на сцена, просто размазвахме всеки път. Помня тези дни. Бяха хубави времена. Така че съветът ми към младите е да се наслаждават на репетициите, да свирят колкото могат повече и да излизат на сцена при всяка възможност.

Да, но знаеш ли какво? Като гледам някои от тези млади групи, те наистина са невероятни. Свирят изключително стегнато. И както каза, може да са репетирали с дни или седмици, но нищо не може да подготви една група за живота на път. Кои са нещата, които можеш да научиш единствено по време на турне и които няма как да усвоиш само с репетиции?

Ами, първо трябва да се научиш да контролираш колко алкохол пиеш. Ако си певец, трябва да се грижиш за гласа си. Особено когато станеш на моята възраст – 63 години. Трябва да пиеш много чай. Много чай с джинджифил, лимон и мед. И на моята възраст трябва да си лягаш навреме. Но дори когато си млад, ако си на турне, сънят е изключително важен. Трябва да се опитваш да се наспиваш.

Добре, и аз съм бил млад и тогава изобщо не ми пукаше за тези неща. Но това са уроци, които научаваш с годините. Разбрах, че когато си починал, всяка вечер правиш по-добър концерт. Например на предстоящото турне с NAPALM DEATH имаме, мисля, около 26 концерта за 32 дни. Почти няма почивни дни. И съм сигурен, че момчетата от моята група ще прекарват тези почивни дни в пиене до сутринта. Аз обаче ще съм си в леглото, ще си чета някоя книга на Kindle-а, ще си почивам и ще карам спокойно. Може да изляза да хапна нещо, но това е. Защото турнетата могат да бъдат доста тежки и наистина трябва да внимаваш какво правиш.

Не можеш постоянно да се напиваш до безпаметност, да припадаш и да се контузваш. Трябва да го приемаш сериозно. Знам, че си млад, разбира се, но все пак трябва донякъде да гледаш на това и като на работа. Защото, ако направиш добро турне и всяка вечер изнасяш хубави концерти, след това групите, агенциите и организаторите ще искат да работят отново с теб. А ако си просто някакъв пиян идиот, какъвто бях аз на младини, нещата стават доста по-сложни.

Добре казано. А когато си вкъщи, нямаш турне, репетиции или някакви ангажименти около MASTER, как изглежда един съвсем обикновен ден на Paul Speckmann?

Можем да започнем с днешния ден. Станах сутринта, отговорих на няколко имейла и отидох на репетиция, която, както ти казах, успяваме да направим веднъж седмично, ако имаме късмет. После се прибрах, обядвах, приготвих няколко пратки и отидох до пощата. Върнах се за двете интервюта, които имам днес, включително това с теб. А довечера ще ходя във фитнеса да тренирам здраво с младите.

В един нормален ден обикновено излизам сутринта и се разхождам из гората час и половина или два, докато търся гъби. Ако е прекалено студено, си правя кардио тренировката сутринта. И всеки ден, от понеделник до петък, независимо дали групата има репетиция или не, аз свиря на бас и пея. В момента репетирам целия сетлист за турнето с NAPALM DEATH. Правя го поне три пъти седмично. А пет дни в седмицата свиря на бас, без изключение. Обикновено по около час, само упражнения за разсвирване. Като остарееш, трябва да загряваш.

Но като цяло дните ми са спокойни. Ходя да пазарувам. Веднъж седмично трябва да напазарувам хранителни продукти, нали се сещаш. Но нека го кажем така – животът ми е лесен. На практика съм пенсионер. Сериозно, почти съм пенсионер и правя каквото си поискам. Разбира се, продължавам да търся нови концерти и фестивали, понякога работя по договори и такива неща. Но като цяло животът ми върви доста спокойно.

Звучи доста добре. Повечето музиканти сякаш имат онзи един момент от детството си, когато виждат или чуват нещо и изведнъж си казват: „Това искам да правя!“ Помниш ли кой беше този момент за теб? Група, музикант или песен, които те накараха да решиш, че това е животът, който искаш?

Ами, имаше една група... Всъщност това е много хубав въпрос. Наистина. Благодаря ти за него. Спомням си, когато започвах гимназия. Знаеш, тук в Америка първо ходиш на училище от детската градина до шести клас. После имаш така нареченото junior high school, което е седми и осми клас, а след това гимназията – от девети до дванадесети.

Та, спомням си, че когато отидохме на първоначалното представяне на гимназията, там свиреше една група. Бяха някакви дългокоси, откачени типове и правеха кавъри на BLACK SABBATH и LED ZEPPELIN. И изглеждаха адски готино. Групата се казваше DEUCE. Не бяха KISS, разбира се. Бяха страшни образи. Истински маниаци. И точно това беше моят момент. Гледах ги как свирят на онова училищно събитие. Изглеждаха страхотно, имаха правилното отношение и излъчване. И си казах: „Искам да бъда като тези момчета. Искам да свиря музика.“

Мисля, че всяко дете има такъв момент в живота си. Точно затова исках да разбера кой е бил твоят.

След това, когато вече бях в гимназията, през първата година, постоянно обикалях по коридорите и си пеех песни на различни групи. Един ден към мен се приближи някакъв дългокос тип. Е, не чак толкова дългокос. И ми каза: „Слушай, търсим певец за групата си. Искаш ли да дойдеш и да пробваш?“

До този момент никога през живота си не бях свирил в група. Мисля, че бях на 17 години. Отидох при тях и изпях няколко парчета на THIN LIZZY, BLACK SABBATH, мисля, че свирихме и неща на UFO и TED NUGENT. Беше просто кавър група. Изпях песните както можах и ме взеха.

След това направихме няколко концерта – може би осем или девет за цялата година. Свирехме в църкви, малки клубове и разни подобни места. Не и по барове, защото все още бяхме тийнейджъри. Участвахме и в училищни събития, конкурси за таланти и такива неща. Но аз постоянно гледах басиста ни, Джон, и си мислех: „Може би и аз трябва да се науча да свиря на някакъв инструмент.“ После групата се разпадна и започнах сам да се уча да свиря на бас. Един приятел, който живееше отсреща, ми каза: „Никога няма да се научиш да свириш на бас. Няма да можеш да го разбереш този инструмент.“ Е, това само ме амбицира още повече. И преди да се усетя, на 17–18 години вече свирех „Killers“ на IRON MAIDEN и други подобни неща. По едно време реших да взема уроци при един човек от района. Беше чех, макар че тогава не знаех това. Казваше се Джеф Капчек. Отидох на урок и той ми заяви: „Мога да разуча всичко, което поискаш.“ Тогава му казах: „Добре, разучи ми басовата партия от средната част на 'Killers' на IRON MAIDEN. Има един страхотен басов момент там. Искам да ми покажеш как се свири.“ Отидох на втория урок, а той ми каза: „Ами, нямах време да го разуча.“ И аз му отвърнах: „Знаеш ли какво? Повече нямам нужда от уроците ти.“ Прибрах се вкъщи, седнах с баса и свирих тази песен три или четири часа, докато сам не разбрах как се изпълнява онази партия. И тогава осъзнах, че всъщност нямам нужда някой да ме учи. Мога сам да разуча всичко. И точно оттам започна всичко за мен.

Спомена Steve Harris и Geezer Butler – музиканти, с чиято музика си израснал. Но нещо, което ми прави впечатление в съвременния дет метъл, е, че много групи сякаш избутват баса все по-назад в микса. Според теб метълът не е ли забравил, че басът всъщност трябва да се чува?

В MASTER например басът е най-важното нещо. В MOTÖRHEAD също басът беше най-важният инструмент. Така че съм напълно съгласен с теб. Знаеш ли, при тези по-съвременни музиканти... Всъщност не искам да казвам съвременни, защото всичко започна още със Scott Burns в Morrisound, когато записвахме „On the Seventh Day God Created... Master“. Спомням си, че бяхме започнали да правим първите груби миксове и решихме да излезем до колата му, за да чуем едно от парчетата. Пуснахме го и той каза: „О, басът е прекалено силен.“ А повярвай ми, в онзи момент басът звучеше страхотно.

След като приключихме записите, ние си тръгнахме, а той направи окончателното смесване и мастеринга без нас. И накрая в албума почти нямаше бас. Всъщност в повечето албуми, които е правил, почти няма бас. За него винаги най-важни бяха тригерираните барабани и тежкият китарен звук. И не ме разбирай погрешно – той е направил някои страхотни албуми. Просто не и моя.

Така че да, напълно съм съгласен с теб. От 1990 г. насам, да кажем от така наречената революция на Morrisound, много групи почти нямат бас в записите си. И аз не мога да разбера защо. Идвам от времето, когато музиката през 70-те винаги имаше много бас. Е, това съм аз. Аз съм басист от 70-те. В моите песни басът трябва да се чува. Той движи музиката. Той бута песните напред.

Напълно съм съгласен. За съжаление, времето ни напредна, но имам още един последен въпрос. Живееш в Чехия от толкова години, че сигурно вече си възприел доста местни навици. Кое беше най-трудното нещо, с което трябваше да свикнеш като американец, и кой типично чешки навик вече е станал част от живота ти?

Най-трудното винаги е бил езикът. Така и не успях да го науча истински. Разбирам доста добре какво говорят хората. Особено когато говорят за мен! В повечето случаи разбирам и за какво става дума. Мога и да говоря малко, но в началото беше доста трудно. Дори ходенето до магазина беше предизвикателство. Днес много хора разбират английски. По-възрастното поколение все още не особено, но младите го говорят.

А един от навиците, които придобих тук, е ходенето за гъби. И продължавам да го правя и до днес. Тази събота, неделя и понеделник бях за гъби и набрах доста. Можеше да са повече, но напоследък в района е много сухо.

Обикновено ходя сам. Влизам в гората, катеря се по хълмовете и малките планини и търся гъби. Така че това определено е един от хубавите навици, които придобих тук.

Paul, много ти благодаря за интервюто! Очаквам с нетърпение да се видим на 28 ноември, когато MASTER ще свирят в София!

И аз наистина очаквам този концерт с нетърпение!

А може и да си разменим някоя рецепта за приготвяне на гъби, защото аз също съм голям любител!

Сериозно ли? Ха-ха! Супер!

Благодаря ти още веднъж за разговора и до скоро!

И на мен ми беше приятно! Пази се и ти пожелавам хубава вечер!

***

Още за MASTER

Website: https://www.speckmetal.net/
Facebook: https://www.facebook.com/TheRealMasterofficial/
Instagram: https://www.instagram.com/masterbandofficial/

Билети за концерта в София - Купи Тук

Автор: Никола Петрас
Октомври 2026