mobile-version-icon1 rss-icon facebook-icon tweet-icon google-icon
  • Tag Yourself
    Tag Yourself

    Отбележете себе си или свой приятел в специалната ни концертна Facebook галерия

2020
February
12
2020
February
13
2020
February
20
2020
February
22
2020
February
26
2020
February
27
2020
March
02
2020
March
11
2020
March
13

Статии

ПРАЗНИК НА МУЗИКАЛНОТО ВЪОБРАЖЕНИЕ С THE ARISTOCRATS

Наскоро един китарист ми каза: „Братле, всичко е изсвирено отдавна. За нас остава само да изсвирим любимата си музика по начина, по който я чуваме ние”. След концерта на The Aristocrats се замислих сериозно дали наистина всичко е изсвирено. И в крайна сметка си отговорих, че никога няма да бъде. Не и докато се раждат хора като главните герои на концерта в клуб City Stage, организиран от Loud Concerts, а именно - Marco Minnemann, Guthrie Govan и Bryan Beller, познати заедно като The Aristocrats. Смятам, че в паметната понеделнишка вечер на 9 декември станахме свидетели на нещо изключително за всеки, който някога е усещал каква магия може да бъде музиката. Мислих дълго как да опиша с думи невероятната експлозия от човешко въображение и умения, сякаш показани от някакви свръх-човеци, дошли от бъдеще, в което човешката раса е еволюирала с поне още няколко поколения. Е, думите, разбира се са безсилни, защото такова нещо трябва да се преживее – както всяка музика, както всяка емоция.

Нека поне проследим хронологично какво се случи в клуба пред няколкостотинте чудесно ентусиазирани фенове или „98% потни зубъри плюс няколко жени”, както се пошегува приятелски с нас Marco Minnemann.

Бандата се появи на сцената малко след осем и започна концерта с Blues Fuckers от своя едноименен дебют. Още в това добре познато на присъстващите фенове парче стана ясно каква музикална вакханалия предстои. Защото дори самото му име казва достатъчно, но това, което се изсипва в ушите на слушателите, го затвърждава стократно. И понеже групата е инструментална, тримата с най-голяма охота заместват липсващия певец с весели истории в паузите, в които, сред смях и дори лекция с книжка с картинки, научавахме конкретно какво е вдъхновило написването на всяка от песните. Последваха първите три песни от новия албум на групата „You Know What” – първа бе “D-Grade Fuck Movie Jam”, придружена от веселата история, че някой си казал на Guthrie, че песента звучи като кофти музика към кофти порно филм; след нея чухме „Spanish Eddi” с нейните закачливи фламенко-джаз мелодии и леко мистична атмосфера, а накрая – “When We All Come Together”, на която при повече желание някой би могъл да направи опит да танцува акробатичен рокендрол, макар че едва ли ще е много успешен. Дойде ред на “The Ballad Of Bonnie And Clyde”, написана по далеч не най-приятния повод от басиста Bryan Beller, a именно – кражбата на няколко от любимите му басове, с разследването на която той се заема лично, след като вижда, че полицията никак не бърза да му помогне. Тук, както подсказва и името на песента, тримата виртуози успокоиха малко топката (поне в началото) и се отдадоха повече на мелодията, отколкото на умопомрачителните си умения. Баладата обаче премина в дръм соло.

Marco Minnemann би трябвало да действа изключително вдъхновяващо на всеки, избрал най-трудния за пренасяне инструмент във всяка рок група. Както вече стана дума, поне лично за мен, уменията му граничат с предела на човешките възможности, а някой барабанист може би ще ме поправи, че са и отвъд него. Наблюдавах лицата на двама души в публиката, които стояха близо до мен – очевидно бяха барабанисти, защото следяха с огромно внимание какво прави Marco и само се споглеждаха с усмивки, които обезсмисляха всякакви думи.

Запознахме се на живо и с господин Ойнк, който ни попя „War Pig” заедно с „пилето” на Bryan Beller. След баладата чухме поредната безкрайно весело-тъжна история, разказана от преблагия чичко Guthrie в характерния му стил и изказ. История за песен, вдъхновена от ранния час, в който затварят английските кръчми. И това ако не е олицетворение на прекрасната идея, събрала тримата ни главни герои – истинският артист може да се вдъхнови от всичко, но никога не се взима твърде сериозно. Той твори заради самата музика и защото душата му преобразува всичко, което той преживява, в изкуство, което той изпитва непреодолимо желание да извади на бял свят. Затова и за него няма правила, тенденции, търсене на комерсиален успех и т.н. или поне те са последни в списъка му с приоритети. Има само удовлетворение от пресъздаване на съответната емоция чрез музика. И именно затова въпросната песен „Last Orders” е прекрасна с леко тъжната си мелодия. Дойде време за още по-увлекателната история на песента „The Kentucky Meat Shower”, за която чичко Guthrie използва дори „учебно помагало”. Посмяхме се от сърце на хипотеза за експлодирал кон и друга за повръщащи лешояди и чухме точно това, за което стана дума в самото начало – как Guthrie чува кънтри музиката в главата си. Или поне в интрото чухме нещо като кънтри музика. Разбира се достатъчно шантаво и забавно, за да сложи усмивка на лицето на всички присъстващи. Историята на следващата песен – “Desert Tornado” - ни бе представена от подобрения свръх-човек зад барабаните Marco Minnemann. Да се почуди човек как е възможно той да се притесни от някакво си торнадо. Можело е просто да си извади соло барабанчето от багажника и да му изсвири два такта 23/16 и съм почти убеден, че торнадото веднага е щяло да се превърне в кротки песъчинки. Последната песен от редовния сет се казваше Flatlands от първия албум на групата. Настроението вече бе достигнало своя пик.

За бис получихме “Smuggler’s Corridor”, на която и хубаво си попяхме, като дори женската част от публиката (да – имаше и такава и то не малобройна) получи своя шанс. След близо два часа музика The Aristocrats ни оставиха с глави пълни с ноти и приятни емоции. Дано имаме шанс скоро да ги видим пак. Лично за мен това преживяване би могло да се окаже пристрастяващо и едва ли бих имал нeщо против. Такова нещо не се вижда всеки ден.

И няколко мисли в заключение. Не ангажирам никого с мнението си, но смятам, че най-хубавото нещо в The Aristocrats е именно фактът, че те показват, че за човешкото и (конкретно) музикалното въображение не може да има граници освен тези, които си наложим сами. Само си помислете – през 1984 г. Yngwie е бил жив феномен. Днес, при цялото ми уважение към него, мога да си позволя да кажа, че това, което той е можел тогава, днес е една незначителна част от уменията на Guthrie Govan, който е толкова вещ и технически, и във всички възможни музикални стилове, че понякога имам чувството, че цялото му същество е изградено от музика – че той е нейното ходещо олицетворение. Същото важи и за двамата му колеги. А това, дами и господа, показва недвусмислено, че хората еволюират в музикално отношение. Не мога да си представя какви музиканти ще има след още 30 години, но се надявам да съм жив дотогава, за да се убедя окончателно, че граници не съществуват. И в тази връзка, не мога да си обясня защо българският шредър не даде шанс на друг от най-напредничавите и неповторими днешни китаристи – Mattias Eklundh и на неговите Freak Kitchen. Но това е друга тема. И така, мога само да отправя виртуална покана към нашите герои от The Aristocrats да продължават да разширяват пределите на човешката фантазия до насита. А за нас винаги ще остава удоволствието да се потапяме в този празник на музикалното въображение.

Пъпна галерия от събитието можете да намерите тук

Автор: Пламен Узунов
Снимки: Никола Петрас