Репортаж от концерта на FOREIGNER

Като знам колко неща са ми се събрали за писане, направо не ми се става сутрин. Но има истории, които си кътам в главата известно време и в един момент просто им идва редът. Не, няма да превръщам сайта в личен блог, но пък той е идеалното място, където мога да се разтоваря от мислите си за някой концерт.

Лятото вече ни завъртя по фестивалите и, за щастие, за тях няма да сядам да пиша. За сметка на това имам да прегледам и подбера тонове снимки… Ако не знаете, аз и снимам от време на време. Та в една дъждовна вечер, докато навън се изсипва брутален порой, а аз чакам да отмине, за да изляза за бира, ще ви разкажа за концерта на Foreigner. Преди това обаче трябва да уточня нещо. За мен Foreigner никога не са били нещо повече от „оная банда с баладите“. Или пък по радиото тръгва някоя страшно популярна песен и аз с изненада разбирам: „Абе, чакай малко, това също ли е на Foreigner?“

Нямам някакъв особен сантимент към тях и определено не съм от онези фенове, които ще хукнат да ги гледат където и да е. Как им викате на такива като мен? Пасивни фенове? Кежуал? Случайни? Ениуей, в момента, в който излезе новината, че ще идват, Гери каза: “Заклевам те да пукнеш, аз искам да ги снимам! Обичам ги! Аааа!“

Аз, разбира се, веднага видях възможност да се насладя на малко по-различен концерт и после да пиша за него. Вечерта на концерта се насочваме към Arena 8888… (Не мога да свикна с това име.)

Денят е топъл и е от онези дни, в които нищо не те напряга. Метрото си идва навреме, климатикът работи, прекачваш се на автобус без никакви драми. Хората се прибират от работа, други пътуват към концерта. Чичовци и лели бързат да напазаруват и после да седнат пред телевизора. Слизаш пред залата, влизаш нормално в уречения час. Няма огромни опашки за бира, мърчът е на съвсем прилични цени. В един момент започнах да се чудя дали нещо не е наред. Дали пак не съм си проспал алармата на обяд и всъщност не сънувам.

Ми не. Истина е.

Залата постепенно се напълни и скоро вече изглеждаше доста прилично пълна. Сещате ли се за онези хора, за които казах, че вероятно се прибират от работа, за да седнат пред телевизора? Е, не бързаха натам. Бързаха да се видят с половинката си или със стари познати и да се забавляват на концерта. Видях набор на майка ми да носи две картонени четворки с бири на компанията им – пак предимно набори.

И както всичко беше започнало подозрително нормално, така и концертът започна само десет минути след обявения час. Още с първите акорди на „Double Vision“ стана ясно, че българската публика ще стане свидетел на нещо великолепно. Кристален и балансиран звук. Нарочно обиколих залата, за да видя дали няма да намеря нещо, за което да измрънкам. Не намерих. И да не съм чул повече спекулации как „Арена 8888 “ била кънтящ хамбар, обор за животни и какво ли още не.

„Арена 8888“ е съоръжение, което, ако бъде използвано както трябва, си върши чудесно работата. За да мине един концерт добре обаче, има куп фактори — организация, осветление, озвучаване, охрана, кетъринг и удобства за публиката. Всичко това тази вечер беше налице.

Сетът на Foreigner продължи плавно с онези песни, които си слушал цял живот, без винаги да си даваш сметка, че са именно техни. „Cold as Ice“, „Waiting for a Girl Like You“, „Blue Morning, Blue Day“ и „That Was Yesterday“ се изсипаха една след друга и точно в такива моменти пак си казах:

„Абе, чакай малко, и това ли беше на Foreigner?“

Хората около мен се забавляваха страхотно. Баладите на Foreigner са може би сред най-разпознаваемите, редом с тези на Scorpions, Purple и Whitesnake. То си е ни е останало още от соца. Или както родителите ми им викаха — „блусовете“. (Вижте ми репортажа за Scorpions). Споменах ли вече, че голяма част от публиката бяха набори на нашите? Май да!

Съвсем спонтанно хората започнаха да се прегръщат и да танцуват онзи така добре познат им „блус“ — нещо, което рядко можеш да видиш на концерт в наши дни. Забавното беше, че точно пред мен едно момче и едно момиче, доста по-млади, които не бяха дошли заедно и очевидно дори не се познаваха, се огледаха наоколо. После се спогледаха, вдигнаха рамене с изражение „Какво пък толкова?“ и затанцуваха заедно. Е, ако това не е магия, защо се хиля като зелка, докато гледам този концерт?

Дочух около себе си и коментари, че това било по-скоро трибют група, отколкото истинските Foreigner. Пичове, през тази група са минали над 40 музиканти. Цяло чудо е, че самите те още помнят как е започнало всичко и кой е бил оригинален.

Шегата настрана — през 2024 година Foreigner бяха приети в Rock & Roll Hall of Fame, където официално бяха вписани седем музиканти от класическия състав: Mick Jones, Lou Gramm, Ian McDonald, Al Greenwood, Dennis Elliott, Ed Gagliardi и Rick Wills. Да, днес нито един от тях не е на сцената.

Foreigner обаче продължават да съществуват като име, организация и официално продължение на групата, контролирано от основателя Mick Jones. Той все още е посочен като част от официалния състав, макар че вече почти не участва на сцената. А сегашните Foreigner — Luis Maldonado на водещи вокали и китара, Jeff Pilson на бас и беквокали, Bruce Watson на соло и ритъм китара, John Roth на китара и беквокали, Michael Bluestein на клавишни и беквокали и Chris Frazier на барабани — се справят повече от брилянтно с предадената им щафета. Интересното е, че подкрепяме футболни отбори, при които нещата стоят горе-долу по същия начин. Само че не са толкова добри, колкото Foreigner са в момента.

Последва и неочакван кавър на „Bridge Over Troubled Water“ на Simon & Garfunkel. Изборът всъщност не беше толкова случаен. Изпълнението е един от емоционалните моменти в юбилейния концертен филм за Foreigner: In the Eye of the Storm и реално е представяне на Luis Maldonado като новия глас на групата. А текстът за това да останеш до някого, когато около него всичко се разпада, пасва повече от добре на банда, която след 50 години все още намира начин да продължи. А Luis тази вечер направо си изпя душата. Пълен респект!

И точно когато си мислехме, че концертът вече е достигнал кулминацията си, прозвуча „Urgent“. Парчето с онзи мазен саксофон върна еуфорията в залата — не че тя изобщо си беше тръгвала. Но това адски секси парче по някакъв начин ме накара да прехапя устни и да поискам да започна да тормозя съседите с някакъв екзотичен инструмент. Гайда. Акордеон. Саксофон. Няма особено значение. Вероятно тези мои начинания ще приключат много бързо, но за сметка на това на сцената видяхме страхотно дръм и клавирно соло, а Luis направи и малка госпъл сесия, докато представяше музикантите от групата. Отново казвам — великолепен вокалист и страхотен фронтмен. Честно казано, бих предпочел този формат на Foreigner пред всеки друг, пълен с дърти пръдни, ако ще да са и оригинални! Хубавото е, че Mick Jones и Lou Gramm явно също са го осъзнали. Шоуто трябва да продължи.

„Juke Box Hero“ е страхотен хард рок хит, който като дете, заради грешка в една записана касетка, дълго време мислех, че е на KISS. Е, оказва се, че и това е още една от онези яки песни, които всъщност са на Foreigner.

След заслужения бис дойде моментът, който изведнъж ме хвърли някъде много далеч.

Нали се сещате как има песни, които може да чувате по сто пъти на ден и изобщо да не трепнете? А после, в един точно определен момент, те задействат нещо у вас — спомен, чувство, емоция. Понякога дори без да знаете откъде точно идва. С първите акорди на „I Want to Know What Love Is“ изведнъж се озовах в Китен.

Сигурно съм на шест. Началото на 90-те е. Намираме се в заведение близо до „Фрегатата“. На ръката ми има блед печат, който ни слагаха, за да се мислим за пирати. Майка ми е със светлосиня рокля, а баща ми — с дънки и раирана риза. Двамата танцуват на тази песен.

Аз съм кисел, защото не ми обръщат внимание. Изгорял съм до червено на плажа, късно е, а детето на съседското семейство, което си яде сополите и с което сме дошли заедно на море, иска да си играем. Как и къде е стоял този спомен досега — нямам никаква представа. Но в този момент аз прегърнах и целунах любимия човек до себе си. И създадох нов спомен.

Така работи музиката.

Хубавата музика.

Автор: Никола Петрас
Снимки: Гергана Попова