Репортаж от концерта на SCORPIONS

Всеки път, когато се видя с някой познат, ме пита: "Как беше на Scorpions?"

Не мога точно да обясня. Но знам едно — ако някой ден дойдат пак, аз пак ще отида. "Ма те нали са зле вече? Реших да си ги спестя."

Не виня никого, разбира се. И аз отидох на този концерт с доста смесени чувства. Последния път ги гледах през 2023 година на „Мидалидаре“. (Репортаж / Снимки) Помните — тогава всички задружно се съгласихме, че тази банда трябва незабавно да се сбогува с публиката и да слезе от сцената. Но защо решихме така? Klaus Meine — емблематичният глас на немците — вече само вяло наподобяваше това, което някога е бил. Едвам стоеше на сцената, а от гласа му сякаш беше останало едно мънкане. Само това помня от онзи концерт. Само това ми направи впечатление.

После си дадох сметка, че досега съм гледал Scorpions при всяко тяхно гостуване в България. Дори на прощалното им турне преди 16 години. Да, онова прощално турне, след което така и не се сбогуваха. Имам някакъв сантимент към тях. На някои песни знам всяка нота и всяка пауза. Всичко това е благодарение на родителите ми и тяхната колекция от касетки. Касетки „домошарки“, както им викаха навремето — презаписвани от плочи или от радио „Свободна Европа“. Някои песни толкова са ми се набили в ДНК-то, че ги помня заедно с гласа на радиоводещия между тях:

„And now back to 1979 with Scorpions. Let’s take it away with ‘Always Somewhere’…“

А това парче, братче, колко съм го въртял! Дори помня, че акордите на баса бяха първото нещо, което научих на една червена кухарка „Офрей“ с три останали струни, която един съученик — Ивчо — беше оставил у нас. Преди това репетирах на хилка за федербал.

Тези касетки, които нашите съвсем прилежно бяха подредили, номерирали и надписали, изиграха огромна роля в детството ми. Но там бяха предимно, както те им викаха, „блусовете“ — разбирайте баладите. От тези касетки научих за групи като Scorpions, Purple, Rainbow, Queen, Nazareth, Uriah Heep и дори Roxette. „Ручавиците“, както наричаха по-тежките неща, си ги открих сам. Най-интересното беше, че Scorpions преобладаваха именно със страхотните си балади: „Still Loving You“, „Wind of Change“, „Send Me an Angel“, „Holiday“, „You and I“… и онзи типичен, леко носов глас на Klaus. Така години наред гледах на Scorpions като на някаква вехта баладична банда. Докато не открих, че те имат и откровени хеви метъл парчета като „Rock You Like a Hurricane“, „Blackout“, „The Zoo“, „Big City Nights“, „Bad Boys Running Wild“ и още куп други. Това определено ме накара да им обърна повече внимание. Та те дори до ден днешен продължават да ме изненадват. Буквално дни преди концерта попаднах на „He’s a Woman, She’s a Man“ от 1977 година. По дяволите, пичове, та това е ебати първичният и як хеви метъл! А за текста какво изобщо да говорим? Мисля, че още заглавието ви дава достатъчно ясна представа. Оттук нататък топката е в полето на Rob Halford и Judas Priest. Егати визионерите!

Но да се върнем към концерта в София. Шейсет години на сцена. Осъзнавате ли реално колко време е това?

Аз се опитах да си го представя. На 42 съм и понякога ме депресира колко съм дърт вече. Имам спомени от може би 38 от тези години. Да кажем, че съм фен на тази музика от 35 години и ходя по концерти от 30. А сега добавете още толкова. Това са 60 години! И не, това не означава, че музикантите са на по 60. Означава, че свирят и правят турнета от преди 60 години. Това е адски много, човече! Толкова много, че почти няма кадри от първите им години, а повечето съществуващи са черно-бели. И аз ли сега ще седна и ще казвам: “Ами той вече не може да пее…“

Да, всичко това ми минаваше през главата, докато вървеше видеоинтрото на групата с кадри от миналото им върху гигантския LED екран. Зала „Арена София“, „Армеец“, „8888“ или както са решили да я кръстят тази седмица, беше прилично пълна. Сцената изглеждаше страхотно. След Maiden вече нищо не може да ме разочарова, щом видя LED екрани. Пък и от Scorpions не очаквах кой знае какви декори.

Явно това ще бъде стандартът оттук нататък — видео и анимации по време на песните. Трябва обаче да призная, че Scorpions започнаха доста уверено. Предполагам, че най-сложната задача е била да избереш сетлист от над 60 години история. Той не следваше строга хронология. По-скоро Scorpions се движеха напред-назад из собственото си минало и още в началото показаха колко различни лица е имала групата през тези шест десетилетия.

Съвсем логично концертът започна с „Coming Home“ от Love at First Sting от 1984 година — едно от онези парчета, които сякаш са създадени специално за начало на концерт. Заглавието също пасваше идеално на юбилейното турне. След толкова години Scorpions отново се прибират у дома, само че този „дом“ отдавна не е единствено Германия, а всяка сцена, пред която ги очаква публика. „Gas in the Tank“ пък показа, че и новият материал може съвсем спокойно да застане до класиките.

С „Make It Real“ и „The Zoo“ се върнахме към Animal Magnetism и към по-тежкия, мрачен звук от началото на 80-те. Още тук обаче се усещаше, че при по-бързите и високи вокални партии годините вече тежат на Klaus Meine. На места той пестеше гласа си или оставяше публиката да поеме част от текста.

Инструменталната „Coast to Coast“ даде възможност на китарите да излязат на преден план, а медлито от „Top of the Bill“, „Steamrock Fever“, „Speedy’s Coming“ и „Catch Your Train“ събра в няколко минути по-суровия и експериментален период на групата от 70-те. Именно в тези по-бързи песни ограниченията в гласа на Klaus се усещаха най-силно, макар енергията на останалите до голяма степен да компенсираше това.

С „Bad Boys Running Wild“ отново се върнахме към големия стадионен период на Scorpions — директен риф, огромен припев и очаквано силна реакция от публиката. „Delicate Dance“ ни остави насаме с Matthias Jabs, който безапелационно ни напомни колко подценяван китарист е всъщност. Инструменталът даде възможност и на Klaus да си поеме въздух. Любопитното беше, че Rudolf Schenker също се скри от прожекторите, а на негово място видяхме китарния техник на Jabs — Ingo Powitzer.

След почивката истинската сила на Klaus се прояви при по-бавните песни. Още със „Send Me an Angel“ стана ясно, че когато не е принуден да гони високите и бързи партии от младите си години, гласът му продължава да бъде онзи мекият и топъл от касетките с блусовете на родителите ми.

А след това прозвуча познатото подсвиркване на „Wind of Change“. Предполагам, че няма нужда да ви обяснявам каква роля изигра тази песен за поколенията преди моето. А ако все още мислите, че е написана за падането на Берлинската стена — не, не е. Klaus Meine я създава, вдъхновен от концертите на Scorpions в Съветския съюз и най-вече от Moscow Music Peace Festival през 1989 година. Там той усеща, че промяната вече е започнала — не толкова сред политиците, колкото сред младите хора от двете страни на Желязната завеса. Едва по-късно песента се превръща в символ на края на Студената война, когато историята сама ѝ намира подходящото място.

През последните години обаче Klaus започна да променя текста според световната обстановка — вероятно в опит да запази посланието на песента актуално, макар понякога резултатът да прилича повече на периодична редакция според новинарската емисия.

Преди няколко години той обясни решението си така: „С тази ужасна война, която бушува в Украйна, сега не е моментът да романтизираме Русия.“

Така оригиналното:
„I follow the Moskva, down to Gorky Park, listening to the wind of change“

беше заменено с:
„Now listen to my heart, it says Ukraine, waiting for the wind to change.“

Вероятно и тази версия не е проработила особено добре, защото сега текстът отново е различен:
„Listen to my heart, it still believes in love, I’m waiting for the wind to change.“

Да си призная, винаги съм леко резервиран към подобни промени — особено когато част от собствената ти история изведнъж стане неудобна. Песента има минало, контекст и значение, с което милиони хора са я свързвали десетилетия наред. Не можеш просто да смениш няколко думи и да обявиш: „Абе, знаете ли, тя вече е за друго.“ Но пък говорим за немци — при тях явно дори историята подлежи на техническа редакция.

След „Wind of Change“ се върнахме към по живата част с „Loving You Sunday Morning“ и „I’m Leaving You“, преди да дойде ред на инструменталната „New Vision“. Там първо видяхме бас соло на Paweł Mąciwoda, а след него дойде и един от хайлайтите на вечерта — Mikkey Dee направо помете залата с великанско дръм соло.

Никога не съм харесвал особено дръм солата. Обикновено ги приемам като загуба на време и удобен момент останалите да отидат пуснат една вода зад сцената. Но когато зад барабаните седи легенда като Mikkey Dee, залозите са сигурни. За мен той е един от последните истински, адски яки рок музиканти. От онези, които не просто свирят, а блъскат така, сякаш животът им зависи от това.

На екраните зад него се въртеше анимация на ротативка. Та когато слотовете се наредиха четири лога на Motörhead, реакцията беше неизбежна. Кратък, но адски силен поклон към титаните, от които идва Mikkey. Motörhead може вече да ги няма, но духът им очевидно продължава да обикаля сцените заедно с него. И честно казано, за няколко минути сякаш отново бяха там. След това „Tease Me Please Me“ и „Big City Nights“ върнаха големите припеви и пеенето на публиката, а основният сет завърши с емблематичната „Still Loving You“.

Сцената потъна в мрак, а всички знаехме, че ще видим немците отново — за така популярния и напълно "неочакван" бис. На сцената се случваше нещо, но никой не виждаше какво. Екранът само проблясваше, а зад музикантите нещо бавно се надигаше. Scorpions не ни оставиха да чакаме дълго и се върнаха за два от най-големите си хитове — „Blackout“ и „Rock You Like a Hurricane“. А на сцената зад тях — гигантски скорпион, човече!

Огромен! Мърда, светят му очите, свети му жилото…и казах ли, че мърда!

Не съм зяпвал така, откакто Maiden изкараха на сцената гигантския саркофаг от Live After Death а гащите ми бяха съмнително мокри.

Ебаси кефа! Ето това е велико рок шоу! Искам петметрови скорпиони и зомбита. Искам да им светят очите и да хвърлят искри от гъза, ако щеш. Това е шоу! Не тъпите ви екрани!

Ако Scorpions дойдат отново, пак ще отида. Не защото са най-великата група на света. Не защото са в първа младост. А защото със сигурност ще съжалявам и ще ми липсват, когато вече ги няма.

Автор: Никола Петрас
Снимки: Гергана Попова