Репортаж от концерта на LORD OF THE LOST и AD INFINITUM

Определено можем да се похвалим, че концертният сезон започна. Пролетната вълна от събития вече ни носи по инерция и дори се налага феновете да избират едно събитие пред друго. Това ще се случва многократно това лято, затова ще се опитваме да отразим възможно най-много събития, които вероятно ще пропуснете.

На 28 март българската публика посрещна за трети път немската индъстриъл-гoтик-рок (и т.н.) банда Lord Of The Lost. Компания им правиха и добре познатите на българската публика швейцарци Ad Infinitum. Друг е въпросът защо аз чак сега сядам да пиша за този концерт. Както знаете, предимно седя зад обектива, но ранната пролет ме хвана доста неподготвен и прекарах седмица с доста коварен грип, настинка или каквото там беше. За самия концерт бях доста по-добре, но за всеки случай решихме с Гери да си разменим ролите. След концерта обаче нещата се влошиха отново и седмицата премина предимно с лекарства, отколкото с хубава музика. Но вас не това ви интересува. Да се върнем на концертния ден.

Макар да беше съботен ден, се озовахме пред Joy Station точно в часа, когато първата група трябваше да излиза на сцена. По-голямата част от публиката вече беше влязла и аз, и Гери, която, както разбрахте, щеше да отговаря за снимките тази вечер, влязохме абсолютно светкавично.

Интрото на Ad Infinitum още вървеше, а само минута по-късно швейцарският квартет, предвождан от Melissa Bony, вече беше на сцената.

През последната година започвам да се чувствам все по-комфортно в Joy Station, защото много рядко там е тясно и винаги звукът е на ниво. Макар че сцената е леко ниска поради липсата на висок таван, Joy Station определено е в топ 3 предпочитани локации от мен за концерти. Както споменах вече, Ad Infinitum ни посещават за втори път в рамките на година и половина, след като през февруари месец на 2025г. ни гостуваха с Eluveitie.

Швейцарците разполагаха с близо 45 минути на сцена, за което време успяхме да чуем добра селекция от 4-те им студийни албума с акцент към последния Abyss. Вероятно името на бандата не прави впечатление първоначално, но Melissa Bony е направо ветеран в световната пауър метъл сцена. Нейният глас е участвал в банди като Powerwolf, Amaranthe, Warkings, Pyramaze, а може би най-запомнящи са лайв участията ѝ с Kamelot. Силно се надявам съвсем скоро Ad Infinitum да съберат повече смелост и да тръгнат на хедлайн участия по нашите ширини, защото ще си заслужава.

След кратката пауза на сцената посрещаме и авангардните немци Lord Of The Lost. Аз лично очаквах с голям интерес това тяхно гостуване, тъй като усещах, че не успях да им дам необходимото внимание при предното им идване. Нека си го кажем направо. Най-лошото нещо, което една група може да направи, е да тръгне на турне като съпорт на Iron Maiden (Репортаж / Снимки). Феновете на Maiden са много специфични и консистентни в това, което искат от концерт на Maiden. Знаете защо го казвам. Аз съм един от тях. И когато си съпорт на Maiden... ти в повечето случаи си една група, която губи времето на десетки хиляди сърдити фена в чакане на една от най-великите групи в света!

В случая на Lord Of The Lost обаче за мен не беше така. Още тогава си казах: „Хмм, това е интересно — любопитно ми е какво ли ще направят сами?“ Превъртаме лентата 4 години напред и сме на път да видим. Групата гостува у нас за трети път, като това гостуване е част от текущото им турне Tour Noir, което бележи издаването на третата част от поредицата албуми Opvs Noir — съответно pt. 1, 2, 3.

Винаги съм смятал за малко превзето да издадеш албум и да го кръстиш „Част първа“. Нима можеш да знаеш какво ще ти е в главата след година-две? Или пък нарочно ще тъпчеш около една идея, само за да завършиш нещо, което не си знаел как да завършиш? Или пък ще ти хрумне нещо различно и някъде в историята ти остава един албум, който се казва „Част първа“. Странно е, ангажиращо е. Но при немците изглежда се е получило доста добре. И трите албума, визуално за мен, са безупречни и носят една готик минималистичност, която говори само за ясна концепция. Песните и визията на бандата — също. Но да оставим това за малко по-късно.

Концертът официално е открит и хамбургската формация ни изстрелва ударно в трилогията с парчета като “Kill the Lights”, “My Funeral” и “Damage”. Правят и една голяма крачка назад към втория си албум от 2011 — Antagony, с песните “Epiphany” и “Prison”.

Като казвам „голяма крачка“, не се шегувам. За разлика от много други банди, от създаването си през 2007 Lord Of The Lost са издали завидно много музика под формата на албуми, EP-та, сингли, лайв албуми, симфонични версии на албумите и колаборации. Дори няма да споменавам количеството клипове. По всичко личи, че тази банда работи по всички фронтове, за да направи това, което започва като one man project, в идеално работещ продукт.

И ако го погледнем като продукт, Lord Of The Lost са постоянно търсещи — визия и звук — артисти, което обаче натиска различни бутони у различни хора и резултатът е налице.

Бърз пример имаме в тяхната дарк готик визия и интересни симфонични забежки с албуми като Judas и Swan Songs, и в един момент получавате шамар с брокат в лицето с Blood And Glitter, където цялата банда е облечена като захарни петлета и всичко е толкова, толкова, тооолкова LGBT-friendly, че човек да се задави от перушина и пайети. Албумът обаче не е лош и тази формула очевидно свършва работа, защото Blood And Glitter не само оглавява немските класации за най-добър албум, но ги праща и на изданието на Евровизия през 2023. Мога много да изпиша за това има ли смисъл рок групи изобщо да са там и какъв е смисълът и ценностите на такъв конкурс.

Факт обаче е, че Lord Of The Lost, макар и да бяха облечени като лачени минзухари, направиха интересно шоу с нелоша песен и, разбира се, претърпяха съкрушителна загуба — последно място. И да отбележим: те получиха най-малко точки от съдии и публика. Буквално бяха изпъдени от този конкурс. Сякаш дори тези хора, които ги бяха изпратили там, не гласуваха за тях.

Anyway. Крис и компания по никакъв начин не показаха, че това им е било спънка или пък че са разчитали на него като стъпало по-нагоре. Те просто отмиха яркия грим и пайетите и се заеха със здраво бачкане. Чухме, разбира се, и едноименната песен “Blood And Glitter” малко преди да преминем към бисовете.

Споменах вече за завидното количество материал, който Lord Of The Lost са издали, и напълно очаквано сетлистът за вечерта беше от 22 песни, което прави близо 2 часа репертоар. За тези два часа публиката преживя магично шоу. Крис и компания успяват много бързо да стопят тази невидима бариера, която има между група и фенове, и вечерта се превръща в среща с приятели. От шегите и закачките между песните до историите, които могат да ни усмихнат.

Малко преди да чуем “Priest” и “In the Field of Blood”, Chris Harms не пропусна да спомене, че голяма част от албума Judas, както и допълнителни вокали и симфонични инструментали към тези песни, са записани именно тук, в България, където групата срещнали „изключително талантливи хора“. Chris вероятно видя недоверието в очите на публиката и даде и друг пример: „Знаете ли, че и цялата група си пазаруваме дрехите оттук?“ Оказва се, че Lord Of The Lost освен че от време на време записват тук, ами и пазаруват от българския бранд Minoar.

Много почнах да се отплесвам от темата, но ще ви призная, че в момента е 2:30. Не знам защо реших да пиша репортаж малко преди да си легна. Окей, айде, ще приключвам. За мен хайлайтите за вечерта бяха парчета като “I Hate People” и “Doomsday Disco”, “Judas” и “Drag Me To Hell” . Изключително интересно е да се види какво прави група като Lord Of The Lost на живо. И определено артистично и творчески има какво да се научи. От музика и визия до качествено предложен продукт. Богат мърчандайз с „гъдели“ за всеки — дори плюшени играчки със странния саламандър AXOLOTL, който групата на шега са приели като талисман.

Та така... след цялото това размотаване, боледуване, лекарства и писане в малките часове, поне едно е сигурно — Lord Of The Lost са от онези банди, които или ще ти влязат под кожата, или ще те накарат да въртиш очи, но едно е сигурно — няма да минат незабелязано. И може би точно в това е цялата им сила. Защото зад целия грим, театралност, мрак, блясък и странни модни решения стои една група, която бачка здраво, мисли в детайл и очевидно знае как да превърне един концерт в нещо повече от просто изсвирени песни. А това, честно казано, не се среща чак толкова често.

Автор: Никола Петрас
Снимки: Гергана Попва